Сражението при Красное – агонията на „Великата армия“
На 18 ноември 1812 година приключило тридневното стълкновение при село Красное, което съставлява финалният мощен удар по отстъпващата от Москва войска на Наполеон.
В оня миг от 600-хилядната „ Велика войска “, с която Бонапарт нахлул в Русия, били оживели единствено към 80 хиляди бойци и офицери, способни да носят оръжие. В резултат на борбата при Красное техният брой намалял на 44 хиляди души.
Французите се оттегляли по Стария Смоленски път в четири обособени огромни колони. Първата колона оглавявал самият Бонапарт, втората – вицекралят на Италия Йожен Богарне, третата – маршал Даву, четвъртата – маршал Ней.
Битката почнала с офанзива на летящия партизански конен отряд на Денис Давидов против Красное, където почивали Наполеон и неговата армия. Французите отблъснали офанзивата, а по-късно самите те нападнали казаците на атаман Ожаровски, които се били разположили на лагер край село Кутково, южно от Красное. Поради загуба на зоркост, казаците били сюрпризирани и изтласкани обратно.
Междувременно съветските войски под командването на военачалник Милорадович прерязали Смоленския път пред корпуса на Богарне. Опитите на французите да пробият тази мощна преграда, подкрепена от артилерия, приключили несполучливо. Наложило се да я заобикалят от север, без пътища, напряко през снежните гори и полета. Ноември тази година бил студен, температурата спаднала до минус 10 градуса денем, а французите нямали зимни униформи. Пътят на колоната на Богарне бил посипан със стотици трупове. Отслабналите и неспособни да се движат французи просто били изоставяни да умрат, тъй като нямало с какво да ги транспортират, нито пък кой да ги носи. Войниците и по този начин едвам кретали през преспите. Освен това, понякога трябвало да отблъскват нападенията на казаците и партизаните на Давидов. Ранените в тези битки били обречени. И въпреки всичко, остатъците от корпуса на Богарне след няколко часа стигнали до Красное.
През това време руснаците оборудвали артилерийски позиции около пътя край село Никулино, очаквайки идването на колоната на маршал Даву. Кутузов заповядал на Милорадович да пази бойците, да не влиза в ръкопашен пердах, а да громи врага с артилерийски огън. И Милорадович ослепително извършил заповедта. Фланговият огън от близка отдалеченост косял французите със стотици при всеки залп, а те към този момент нямали сили да контраатакуват. От 7500 бойци и офицери, с които Даву влезнал в багра, до Красное стигнали не повече от 1500. Останалите били раздрани от снарядите и картеча или се предали.
Същия ден Наполеон решил да продължи отстъплението, без да чака последната колона. На 18 ноември, когато руснаците към този момент били заели напуснатото от врага Красное, от изток се появил корпусът на Ней. Неговата орис била още по-тежка от тази на корпусите на Богарне и Даву, защото основните сили на наполеоновата войска към този момент не били наоколо и той не можел да разчита на бързо сливане с тях.
Французите не съумели да пробият отбраната на подстъпите към селото и се отдръпнали на север към Днепър – още веднъж през снеговете, без пътища, преследвани от казаците. Те вървели два дни без храна и отмора, до коляно в снега и преодолявали през бродове полузамръзналите реки. Вечерта на 20 ноември последните оживели достигнали Орша, където армията на Наполеон била спряла за поредна отмора. От 6-хилядния корпус на Ней останали живи 800 души.
Общите френски загуби в региона на Красное били 13 хиляди убити и 23 хиляди пленени – ранени, заболели и измръзнали, от които съвсем никой не оживял. Освен това, французите изоставили обозите и съвсем цялата си артилерия – 228 оръдия. Руската войска изгубила 2 хиляди убити и 3 хиляди ранени.
На 23 ноември Наполеон заповядал да се напалят огньове, в които били изгорени знамената на унищожените полкове. Тези флагове се оказали прекалено много.
А три дни по-късно борбата при пограничната река Березина сложила финалната точка. Наполеон съумял да се измъкне от Русия, съпроводен от 1000 бойци и офицери. Това било всичко, което останало от 600-хилядната „ Велика войска “.
