150 години от обесването на Васил Левски
На 18 февруари 1873 година в покрайнините на София е обесен Васил Левски, идеолог на българската национална гражданска война, уредник и началник на българското националноосвободително придвижване.
Васил Иванов Кунчев е роден на 18 юли 1837 година в Карлово. През 1858 година приема монашеството в Сопотския манастир под името Игнатий. През 1861 - 1862 година взе участие в Първа българска легия, където поради храбростта и ловкостта му е наименуван Левски. През 1864 – 1867 година той учителства във Войнягово, Карловско, и в с. Ени кьой, Тулчанско. През 1867 година се трансферира в Румъния, с цел да се включи в подготвяните за прекосяване в България въоръжени чети. Включва се във образуването на Втора българска легия (1867-1868). Осъществява две обиколки в България през 1869, по време на които построява първите революционни комитети в България - в Ловеч, Плевен, Карлово и Сопот.
Същата година основава в Букурещ, Румъния, Българския революционен централен комитет (БРЦК), а на идната година се връща в България и построява Вътрешна революционна организация в страната. На Общо заседание на БРЦК в Букурещ през 1872 Васил Левски е одобрен за " основен деятел на цяла България, Тракия и Македония ". На 27 декември (ст. ст.) 1872 година е хванат от османските управляващи в Къкринското ханче в село Къкрина, Ловешко.
На 15 май 1903 година в Карлово е направена първата копка на паметника на Васил Левски и е проведено огромно празненство, на което участват княз Фердинанд, министри, общественици. Паметникът, дело на скулптора проф. Марин Василев, е приключен и открит през юни 1907 г.
В бюлетина на Българска телеграфна агенция от 15 май 1907 година написа:
Карлово, 16 май 1903 година Негово царско височество князът дойде тая утрин в 4 часа и участва на богослужението и молебена по случай полагането основите на паметника на Левски. Владиката Теодосий държа приветствена тирада на княза и очерта деятелността на Левски. Актът за полагането на главния камък се подписа от княза и министрите. Поради полагането господаря с пламенни думи уважи паметта на Левски и пожела, щото примерния национализъм на националния воин да назидава непрекъснато българите. Речта на господаря се посрещна с нестихващо „ ура “. След това двама учители държаха речи за деятелността на Левски. В 12 часа ще има прием в чест на княза, министрите и другите посетители.
***
Карлово, 16 май 1903 година На банкета князът в една наздравица за карловските жители изрече своето удовлетворение, че се намира в патриотическата им среда при един успокоителен случай - увековечаване на паметта на техния вечен съгражданин. След тази наздравица министърът на просвещението господин Шишманов държа тирада, като сподели, че не преди доста време, когато се чества двадесет и пет годишнината от гибелта на Левски, в речите на ораторите в публикациите на вестниците и в провокираните от случая поетични излияния бликаше наклонността да се даде оценка на Левски, на неговата ера, персона и активност спрямо нашето време, със сегашните идеали, с нашите модерни дейци. Дали българският народ е съумял да се възползва от жертвите и трудовете на своите велики синове? Показал ли се е заслужен за свободата, която изникна от техните кости?
Същите въпроси се задават и през днешния ден при полагането на главния камък за паметника на Левски. Но каква разлика сред тогава и през днешния ден! В юбилейния ден преобладаваше печален, елегичен звук, в печата и литературата се забелязваше очевиден скептицизъм.
Поетите не можаха да намерят задоволително черни краски, с цел да показват предишното като блестяща митологична ера, в която да боравят единствено герои и полубожества, а сегашното - като ера на жалки пигмеи, недостойни за своите славни предшественици. Днес, в противен случай, паметта на същия Левски буди в сърцата ни и в душата на целия български народ не усеща на обезсърчение, на безволие, на смирение, а възприятие на неустрашимост, на горделивост, на религия в силата на оная концепция, за която падна Левски. Фанатичната религия в правотата на нашето дело, вярата в несъкрушимостта на един народ, решен да се жертва за своя завет, опирайки се на своите мишци, само че търсейки помощ главно в себе си, нечерпейки вдъхновение с изключение на от личните си национални обичаи.
Сюблимна ера, когато дребен народ се афишира, че е подготвен да дели площад със буря, като има съдружник единствено ентусиазма и „ в неколко дни, скрито и бавно порасте на неколко века “, този народ не трябва да се наскърбява със подозрения в неговата мощ. Каквито черни облаци и да се издигат на хоризонта, каквито стихии и да ни грозят, каквито и катаклизми да настанат, дано да не се боим за един народ, който в дългия си мартиролог е отбелязал такава редица от имена като Раковски, Каравелов, Ботев, Бенковски и Левски. Нека не се боим за един народ, който в никакъв случай не се е съгласявал да изневери на своя свещен блян.
Речта се съпроводи с възторжени ръкопляскания и ура.
Васил Иванов Кунчев е роден на 18 юли 1837 година в Карлово. През 1858 година приема монашеството в Сопотския манастир под името Игнатий. През 1861 - 1862 година взе участие в Първа българска легия, където поради храбростта и ловкостта му е наименуван Левски. През 1864 – 1867 година той учителства във Войнягово, Карловско, и в с. Ени кьой, Тулчанско. През 1867 година се трансферира в Румъния, с цел да се включи в подготвяните за прекосяване в България въоръжени чети. Включва се във образуването на Втора българска легия (1867-1868). Осъществява две обиколки в България през 1869, по време на които построява първите революционни комитети в България - в Ловеч, Плевен, Карлово и Сопот.
Същата година основава в Букурещ, Румъния, Българския революционен централен комитет (БРЦК), а на идната година се връща в България и построява Вътрешна революционна организация в страната. На Общо заседание на БРЦК в Букурещ през 1872 Васил Левски е одобрен за " основен деятел на цяла България, Тракия и Македония ". На 27 декември (ст. ст.) 1872 година е хванат от османските управляващи в Къкринското ханче в село Къкрина, Ловешко.
На 15 май 1903 година в Карлово е направена първата копка на паметника на Васил Левски и е проведено огромно празненство, на което участват княз Фердинанд, министри, общественици. Паметникът, дело на скулптора проф. Марин Василев, е приключен и открит през юни 1907 г.
В бюлетина на Българска телеграфна агенция от 15 май 1907 година написа:
Карлово, 16 май 1903 година Негово царско височество князът дойде тая утрин в 4 часа и участва на богослужението и молебена по случай полагането основите на паметника на Левски. Владиката Теодосий държа приветствена тирада на княза и очерта деятелността на Левски. Актът за полагането на главния камък се подписа от княза и министрите. Поради полагането господаря с пламенни думи уважи паметта на Левски и пожела, щото примерния национализъм на националния воин да назидава непрекъснато българите. Речта на господаря се посрещна с нестихващо „ ура “. След това двама учители държаха речи за деятелността на Левски. В 12 часа ще има прием в чест на княза, министрите и другите посетители.
***
Карлово, 16 май 1903 година На банкета князът в една наздравица за карловските жители изрече своето удовлетворение, че се намира в патриотическата им среда при един успокоителен случай - увековечаване на паметта на техния вечен съгражданин. След тази наздравица министърът на просвещението господин Шишманов държа тирада, като сподели, че не преди доста време, когато се чества двадесет и пет годишнината от гибелта на Левски, в речите на ораторите в публикациите на вестниците и в провокираните от случая поетични излияния бликаше наклонността да се даде оценка на Левски, на неговата ера, персона и активност спрямо нашето време, със сегашните идеали, с нашите модерни дейци. Дали българският народ е съумял да се възползва от жертвите и трудовете на своите велики синове? Показал ли се е заслужен за свободата, която изникна от техните кости?
Същите въпроси се задават и през днешния ден при полагането на главния камък за паметника на Левски. Но каква разлика сред тогава и през днешния ден! В юбилейния ден преобладаваше печален, елегичен звук, в печата и литературата се забелязваше очевиден скептицизъм.
Поетите не можаха да намерят задоволително черни краски, с цел да показват предишното като блестяща митологична ера, в която да боравят единствено герои и полубожества, а сегашното - като ера на жалки пигмеи, недостойни за своите славни предшественици. Днес, в противен случай, паметта на същия Левски буди в сърцата ни и в душата на целия български народ не усеща на обезсърчение, на безволие, на смирение, а възприятие на неустрашимост, на горделивост, на религия в силата на оная концепция, за която падна Левски. Фанатичната религия в правотата на нашето дело, вярата в несъкрушимостта на един народ, решен да се жертва за своя завет, опирайки се на своите мишци, само че търсейки помощ главно в себе си, нечерпейки вдъхновение с изключение на от личните си национални обичаи.
Сюблимна ера, когато дребен народ се афишира, че е подготвен да дели площад със буря, като има съдружник единствено ентусиазма и „ в неколко дни, скрито и бавно порасте на неколко века “, този народ не трябва да се наскърбява със подозрения в неговата мощ. Каквито черни облаци и да се издигат на хоризонта, каквито стихии и да ни грозят, каквито и катаклизми да настанат, дано да не се боим за един народ, който в дългия си мартиролог е отбелязал такава редица от имена като Раковски, Каравелов, Ботев, Бенковски и Левски. Нека не се боим за един народ, който в никакъв случай не се е съгласявал да изневери на своя свещен блян.
Речта се съпроводи с възторжени ръкопляскания и ура.
Източник: lupa.bg
КОМЕНТАРИ