15 октомври 1937 г. Умира Йордан Йовков
На 15 октомври 1937 година умира Йордан Йовков. Макар и целият му живот и творчеството му да са свързани с Добруджа, земният му път свършва в Католическата болница в Пловдив. Там го закарват от Хисаря, където е отишъл да се лекува. Опериран е по неотложност. Открит е рак в стомаха в напреднало, безнадеждно положение. Също рак в жлъчката, също така — апендицит.
Йордан Йовков е роден на 09.11.1880 година в с. Жеравна, Сливенско.
Завършва гимназия в София, след което дружно със фамилията си се преселва в Добруджа, където дълго време работи като преподавател. Участва в трите войни като пълководец на рота и като боен публицист. Известно време е редактор в столични издания. След окупирането на Южна Добруджа Йовков се реалокира във Варна като преподавател.
След войните е постоянен помощник по печата в българската легация в Букурещ. Творческият си път Йовков стартира със стихове, само че по време на войните написа военни очерци и разкази (Разкази. Т. 1-2. 1917-1918), с които се постанова като надарен повествовател.
Следващите му книги са отдадени на живота в Добруджа (повестта "Жетварят ", сборниците "Последна наслада ", "Вечери в Антимовския хан ", "Женско сърце ", романът "Чифликът край границата ") и в родното му село Жеравна ( "Старопланински митове "). Пише комедии ( "Милионерът ") и драми ( "Албена ", "Боряна ", "Обикновен човек ").
Автор е на анималистична прозаичност ( "Ако можеха да приказват ").
Пожарна охрана ЖИЦАТА
Йордан Йовков
Още до момента в който го бранеше от кучетата, Петър Моканина разбра, че тоя чужд селяндур не се е отбил при него току-така, а го гони някаква неволя. Затуй той се и ядоса на кучетата, нахока ги и отново погледна селянина; по аления елек се познаваше, че е от торлаците, откъм Делиормана. Висок, наедрял човек беше; само че че е бедняк и сякаш бедняк се е родил - и това си личеше: ризата му беше единствено кръпки, едро и неумело шити, поясът му опърпан, потурите - също. Беше необут. Инак, да го гледаш - човек планина, само че Моканина небрежно го претегли в мозъка си и реши, че е от ония меки, отпуснати хора, за които се споделя, че и на мравята път костват.
Селянинът поздрави, измънка нещо като "как сте, добре ли сте ", само че очевидно беше, че мисли за друго и друга грижа има в очите му. И като погледна някъде напред и уточни с ръка, той попита не е ли на тая страна селото Манджилари и какъв брой път би трябвало да има до такава степен. Моканина му разправи и колкото да в този момент видя, че на шосето беше се спряла една каруца с един кон. Тая каруца селянинът беше оставил, с цел да пристигна при него. Вътре седеше жена, мушнала ръце в пазвите си, превита; ръченикът й не беше забраден, а с отпуснати встрани краища, с цел да й е леко. Че беше горещо - горещо беше, само че Моканина знаеше, че когато дамите провиснал така ръченика си, мъчи ги не толкова жегата, колкото нещо друго. Отзад в каруцата, завита ненапълно с рогозка, поставила глава на черни селски възглавници, лежеше друга жена, по-малка, вероятно момиче. Тя гледаше настрани и лицето й не се виждаше.
- Ти май болно имаш - сподели Моканина.
- Имам. Една момичка имам болна.
Селянинът погледна към овцете, запладнени на поляната, задържа очите си над тях, само че не ги виждаше, а погледът му, цялостен с грижа, така си и блуждаеше.
- Бе тя нашта каквато е - рече той, - остави я!
- Не си тъдявашен ти, отде си? - попита го Моканина.
- От Кичук Ахмед. Надежда му думат в този момент, при Канарата. Дохадял съм околовръст. Аз вървя из селата, продавам хума - хубава хума излиза в наше село. Хубава е, купуват я дамите. Когато сляза надолу към морето, закупувам пък за насам кое риба, кое грозде, кое по какъв начин се случи. Сполай на бога - прехранваме се. Само да не беше ни се случила таз бела...
Той седна на земята, извади кожена торбичка с тютюн и стартира да си прави цигара. Моканина седна до него и видя по какъв начин дебелите му мазолести пръсти трепереха, като свиваха цигарата.
- Не ни траят децата - стартира той. - Измряха ни две-три още дребни. Ей туй ни остана единствено (той погледна към каруцата). Гледали сме го като очите си. От устата си съм отделял, да му купя нещо, да му направя дреха, та да не му е мъчително, като гледа другите. Нейсе, даде бог, запазихме го до момента. А от някое време - зачама. Няма нищо, а вехне. Слушам, думала на майка си - мъчително й било, че приятелките й се изпоженили, а тя още стояла. "Що се кахъриш, бе чадо, думам й, и твоя шанс ще излезе. Що гледаш другите? - Богати са. Сегашните ергени така са - богати дами търсят. И ти ще се ожениш, гледай си работата, не си престаряла. "
- На какъв брой е години?
- Към двайсет. Сега на Богородица ще стори двайсет.
- Е, че младо е момичето.
- Младо, ами.
Селянинът замълча и отново загледа овцете, без да ги вижда. Някъде наоколо измежду жегата пищеше жътвар.
- Това лято ми се замоли да съм я пуснел да иде да жъне. Сиромаси сме, нуждаем се, но като я гледах такава слабичка, болнава, не ми се пущаше. "Моля ти се, тейко, пусни ме, и аз желая да ида с девойките. " Хубаво, като е така, пуснах я. Сега какво е станало, не бях там, не зная. В къра лягаха, в къра ставаха. Зная го така, както ми го разправи тя. Веднъжка жънали през целия ден, вечерта яли, след това пели девойките, смели се. Легнали си. Нонка - така се споделя мойто момиче - си легнала и тя. "Легнах си, кай, тейко, сред снопите, под един кръстец, легнах си на завет, да не ми духа и се завих. И съм заспала. По едно време усетих, кай, нещо тежко, нещо студено, ей тук на гърдите си. Като отворих очите си: зъмя! "
- Бре!
- Ами, зъмя. Навила се е и легнала на гърдите й. Извикала, па с всичкия си боязън я сграбчва и я захвърля!
- Захвърля я! По беритба става туй. Чувал съм, зъмя е влизала и в устата на някоя жена. Ама да я ухапала, не я е ухапала, нали?
- Не, не е. На гърдите й легнала, зема я и я хвърля! Тъй ми разправи. Сън ли е било, истина ли е било - не знам. Оттогаз момичето не го бива. Ей го, изсъхна като вейка. Гръдта го боли. "Там, кай, дето беше зъмята, ме боли. "
- Ама работа, но работа! - чудеше се Моканина. - Ами в този момент де го водиш? На лекар ли?
- Дохтори: какъв брой дохтори променихме. Водя го в този момент аз... хм... по какъв начин да ти кажа... На мен да остане, нямам доверие, но дами нали са, пък болна е, чадо е...
Гласът му трепна и той замълча. Загледа се, затегли без потребност ту мустаците си, ту брадата си, небръсната от дълго време, корава, прошарена с цели снопчета от бели косми. Нямаше потребност да споделя някой на Моканина, че всеки бял косъм беше белег на една грижа.
- Онази вечер - продължи селянинът - додоха си нашенци от скеля. Продумали каквото продумали - знам ли? Охолни хора, може и смешка да си бият. Пък дотърчава тогаз у нас Стоеница, кумица ни е, една устата, една многознайница. "Гунчо, вика още от вратата, шанс си имал, шанс имала и Нонка. Хайде да е на хаир. " "Какво има? " - думам. "Дошли си от скеля Никола и Пеню, Сидеровите, те споделят, че в Манджилари се явила... явила се една бяла лястовичка! Досущ бяла, като сняг. " "Е? " "Ти, кай знаеш ли що е бяла лястовичка? Тя, кай, на 100 години я се появи един път, я не, но който я види, от каквато и болест да е болен, оздравя! Гунчо, кай, да вървиш, никак да не стоиш. Заведи Нонка. Ех, може ли - заплака момичето, залови се майка му. И нà, дойдохме.
- Ама истина ли е? - извика Моканина. - къде била таз лястовичка?
- Нали ти споделих, тук се явила, в Манджилари.
- Бяла?
- Досущ бяла.
Както беше изумен, Моканина се озърна и погледна към шосето: всеки ден запладняваше стадото все на тая поляна, само че като че колкото да в този момент видя какъв брой доста лястовички бяха накацали по телеграфната жица. Пък и не беше чудно: наближаваше Преображение господне и по това време лястовичките и щъркелите се събираха, да си вървят. Толкоз доста бяха лястовичките и така на гъсто една до друга бяха накацали, че жицата беше увиснала и натежала като броеница. Много, само че все черни.
- Та затуй съм дошел - сподели по-смело и с облекчение селянинът: - Рекох да те запитвам, може да си я виждал, може да си я чувал...
- Не съм, братко, не съм. Бяла лястовичка? Нито съм чувал, нито съм виждал.
Но незабавно Моканина се досети, че може напълно да отчая тия хора, и сподели:
- Пък може да има. Може. Бял бивол, бяла мишка и бяла гарга - има. Може да има и бяла лястовичка. Пък и би трябвало да има, щом се е чуло...
- Кой знай? - въздъхна селянинът. - На мене да остане, нямам доверие, но дами нали са...
Той стана да си върви. Трогнат, Моканина също стана да го изпроводи и да види момичето. Като стигнаха до шосето, майката - жълта и сломена от тегло жена - още отдалеко загледа мъжа си, сякаш искаше по лицето му да познае какво е научил. Момичето още стоеше обърнато настрани и гледаше лястовичките по жицата.
- Човекът сподели, че селото било близо - сподели селянинът.
Като чу гласа му, момичето се обърна. Слабо беше, отдолу под завивката едвам личеше снагата му, стопена от заболяването, лицето му беше восък, само че очите му бяха още светли, още млади и усмихнати. То гледаше ту татко си, ту Моканина.
- Нонке, тоз чиляк виждал лястовичката - сподели селянинът и погледна Моканина. - Ей в онуй село била, е! Хайде нека я забележим и ние!
- Ще я забележим ли, чичо? - продума момичето и ясните му очи светнаха.
Нещо се надигна в гърдите на Моканина, задуши го, очите му се премрежиха.
- Ще я видите, чадо, ще я видите - високо заприказва той. Аз я видях, ще я видите и вие. Аз с очите си я видях, бяла такава, бяла. Ще я видиш и ти. Да даде бог да я видиш, чадо, да оздравееш... я, млада си. Ще я видиш, аз ти споделям, че ще я видиш... и ще оздравееш, чадо, не пердах се...
Майката стисна очи и заплака. Високият, наедрял селяндур се закашля, хвана коня за юздите и го поведе.
- Хайде със здраве! - викаше след тях Моканина. - Близо е селото. Все по теля, все по теля!
Той дълго заставам на шосето и гледа след каруцата. Гледаше майката с черния й чумбер, момичето легнало до нея, високият селяндур, който крачеше изкривен и водеше дребното конче, а над тях, сред всеки два телеграфни стълба лястовичките се разхвърчаваха, след това отново се връщаха и кацаха на жицата.
Замислен, Моканина се върна при овцете си и се залови още веднъж за цървулите, които правеше от нещавена волска кожа. "Бяла лястовичка - мислеше си той. - Има ли я! " Но нещо го подпираше в гърдите, мъчеше го. И като пусна шилото и погледна към небето, той извика:
- Боже, какъв брой тъга има по тоя свят, боже!
И отново се загледа след каруцата.
Йордан Йовков е роден на 09.11.1880 година в с. Жеравна, Сливенско.
Завършва гимназия в София, след което дружно със фамилията си се преселва в Добруджа, където дълго време работи като преподавател. Участва в трите войни като пълководец на рота и като боен публицист. Известно време е редактор в столични издания. След окупирането на Южна Добруджа Йовков се реалокира във Варна като преподавател.
След войните е постоянен помощник по печата в българската легация в Букурещ. Творческият си път Йовков стартира със стихове, само че по време на войните написа военни очерци и разкази (Разкази. Т. 1-2. 1917-1918), с които се постанова като надарен повествовател.
Следващите му книги са отдадени на живота в Добруджа (повестта "Жетварят ", сборниците "Последна наслада ", "Вечери в Антимовския хан ", "Женско сърце ", романът "Чифликът край границата ") и в родното му село Жеравна ( "Старопланински митове "). Пише комедии ( "Милионерът ") и драми ( "Албена ", "Боряна ", "Обикновен човек ").
Автор е на анималистична прозаичност ( "Ако можеха да приказват ").
Пожарна охрана ЖИЦАТА
Йордан Йовков
Още до момента в който го бранеше от кучетата, Петър Моканина разбра, че тоя чужд селяндур не се е отбил при него току-така, а го гони някаква неволя. Затуй той се и ядоса на кучетата, нахока ги и отново погледна селянина; по аления елек се познаваше, че е от торлаците, откъм Делиормана. Висок, наедрял човек беше; само че че е бедняк и сякаш бедняк се е родил - и това си личеше: ризата му беше единствено кръпки, едро и неумело шити, поясът му опърпан, потурите - също. Беше необут. Инак, да го гледаш - човек планина, само че Моканина небрежно го претегли в мозъка си и реши, че е от ония меки, отпуснати хора, за които се споделя, че и на мравята път костват.
Селянинът поздрави, измънка нещо като "как сте, добре ли сте ", само че очевидно беше, че мисли за друго и друга грижа има в очите му. И като погледна някъде напред и уточни с ръка, той попита не е ли на тая страна селото Манджилари и какъв брой път би трябвало да има до такава степен. Моканина му разправи и колкото да в този момент видя, че на шосето беше се спряла една каруца с един кон. Тая каруца селянинът беше оставил, с цел да пристигна при него. Вътре седеше жена, мушнала ръце в пазвите си, превита; ръченикът й не беше забраден, а с отпуснати встрани краища, с цел да й е леко. Че беше горещо - горещо беше, само че Моканина знаеше, че когато дамите провиснал така ръченика си, мъчи ги не толкова жегата, колкото нещо друго. Отзад в каруцата, завита ненапълно с рогозка, поставила глава на черни селски възглавници, лежеше друга жена, по-малка, вероятно момиче. Тя гледаше настрани и лицето й не се виждаше.
- Ти май болно имаш - сподели Моканина.
- Имам. Една момичка имам болна.
Селянинът погледна към овцете, запладнени на поляната, задържа очите си над тях, само че не ги виждаше, а погледът му, цялостен с грижа, така си и блуждаеше.
- Бе тя нашта каквато е - рече той, - остави я!
- Не си тъдявашен ти, отде си? - попита го Моканина.
- От Кичук Ахмед. Надежда му думат в този момент, при Канарата. Дохадял съм околовръст. Аз вървя из селата, продавам хума - хубава хума излиза в наше село. Хубава е, купуват я дамите. Когато сляза надолу към морето, закупувам пък за насам кое риба, кое грозде, кое по какъв начин се случи. Сполай на бога - прехранваме се. Само да не беше ни се случила таз бела...
Той седна на земята, извади кожена торбичка с тютюн и стартира да си прави цигара. Моканина седна до него и видя по какъв начин дебелите му мазолести пръсти трепереха, като свиваха цигарата.
- Не ни траят децата - стартира той. - Измряха ни две-три още дребни. Ей туй ни остана единствено (той погледна към каруцата). Гледали сме го като очите си. От устата си съм отделял, да му купя нещо, да му направя дреха, та да не му е мъчително, като гледа другите. Нейсе, даде бог, запазихме го до момента. А от някое време - зачама. Няма нищо, а вехне. Слушам, думала на майка си - мъчително й било, че приятелките й се изпоженили, а тя още стояла. "Що се кахъриш, бе чадо, думам й, и твоя шанс ще излезе. Що гледаш другите? - Богати са. Сегашните ергени така са - богати дами търсят. И ти ще се ожениш, гледай си работата, не си престаряла. "
- На какъв брой е години?
- Към двайсет. Сега на Богородица ще стори двайсет.
- Е, че младо е момичето.
- Младо, ами.
Селянинът замълча и отново загледа овцете, без да ги вижда. Някъде наоколо измежду жегата пищеше жътвар.
- Това лято ми се замоли да съм я пуснел да иде да жъне. Сиромаси сме, нуждаем се, но като я гледах такава слабичка, болнава, не ми се пущаше. "Моля ти се, тейко, пусни ме, и аз желая да ида с девойките. " Хубаво, като е така, пуснах я. Сега какво е станало, не бях там, не зная. В къра лягаха, в къра ставаха. Зная го така, както ми го разправи тя. Веднъжка жънали през целия ден, вечерта яли, след това пели девойките, смели се. Легнали си. Нонка - така се споделя мойто момиче - си легнала и тя. "Легнах си, кай, тейко, сред снопите, под един кръстец, легнах си на завет, да не ми духа и се завих. И съм заспала. По едно време усетих, кай, нещо тежко, нещо студено, ей тук на гърдите си. Като отворих очите си: зъмя! "
- Бре!
- Ами, зъмя. Навила се е и легнала на гърдите й. Извикала, па с всичкия си боязън я сграбчва и я захвърля!
- Захвърля я! По беритба става туй. Чувал съм, зъмя е влизала и в устата на някоя жена. Ама да я ухапала, не я е ухапала, нали?
- Не, не е. На гърдите й легнала, зема я и я хвърля! Тъй ми разправи. Сън ли е било, истина ли е било - не знам. Оттогаз момичето не го бива. Ей го, изсъхна като вейка. Гръдта го боли. "Там, кай, дето беше зъмята, ме боли. "
- Ама работа, но работа! - чудеше се Моканина. - Ами в този момент де го водиш? На лекар ли?
- Дохтори: какъв брой дохтори променихме. Водя го в този момент аз... хм... по какъв начин да ти кажа... На мен да остане, нямам доверие, но дами нали са, пък болна е, чадо е...
Гласът му трепна и той замълча. Загледа се, затегли без потребност ту мустаците си, ту брадата си, небръсната от дълго време, корава, прошарена с цели снопчета от бели косми. Нямаше потребност да споделя някой на Моканина, че всеки бял косъм беше белег на една грижа.
- Онази вечер - продължи селянинът - додоха си нашенци от скеля. Продумали каквото продумали - знам ли? Охолни хора, може и смешка да си бият. Пък дотърчава тогаз у нас Стоеница, кумица ни е, една устата, една многознайница. "Гунчо, вика още от вратата, шанс си имал, шанс имала и Нонка. Хайде да е на хаир. " "Какво има? " - думам. "Дошли си от скеля Никола и Пеню, Сидеровите, те споделят, че в Манджилари се явила... явила се една бяла лястовичка! Досущ бяла, като сняг. " "Е? " "Ти, кай знаеш ли що е бяла лястовичка? Тя, кай, на 100 години я се появи един път, я не, но който я види, от каквато и болест да е болен, оздравя! Гунчо, кай, да вървиш, никак да не стоиш. Заведи Нонка. Ех, може ли - заплака момичето, залови се майка му. И нà, дойдохме.
- Ама истина ли е? - извика Моканина. - къде била таз лястовичка?
- Нали ти споделих, тук се явила, в Манджилари.
- Бяла?
- Досущ бяла.
Както беше изумен, Моканина се озърна и погледна към шосето: всеки ден запладняваше стадото все на тая поляна, само че като че колкото да в този момент видя какъв брой доста лястовички бяха накацали по телеграфната жица. Пък и не беше чудно: наближаваше Преображение господне и по това време лястовичките и щъркелите се събираха, да си вървят. Толкоз доста бяха лястовичките и така на гъсто една до друга бяха накацали, че жицата беше увиснала и натежала като броеница. Много, само че все черни.
- Та затуй съм дошел - сподели по-смело и с облекчение селянинът: - Рекох да те запитвам, може да си я виждал, може да си я чувал...
- Не съм, братко, не съм. Бяла лястовичка? Нито съм чувал, нито съм виждал.
Но незабавно Моканина се досети, че може напълно да отчая тия хора, и сподели:
- Пък може да има. Може. Бял бивол, бяла мишка и бяла гарга - има. Може да има и бяла лястовичка. Пък и би трябвало да има, щом се е чуло...
- Кой знай? - въздъхна селянинът. - На мене да остане, нямам доверие, но дами нали са...
Той стана да си върви. Трогнат, Моканина също стана да го изпроводи и да види момичето. Като стигнаха до шосето, майката - жълта и сломена от тегло жена - още отдалеко загледа мъжа си, сякаш искаше по лицето му да познае какво е научил. Момичето още стоеше обърнато настрани и гледаше лястовичките по жицата.
- Човекът сподели, че селото било близо - сподели селянинът.
Като чу гласа му, момичето се обърна. Слабо беше, отдолу под завивката едвам личеше снагата му, стопена от заболяването, лицето му беше восък, само че очите му бяха още светли, още млади и усмихнати. То гледаше ту татко си, ту Моканина.
- Нонке, тоз чиляк виждал лястовичката - сподели селянинът и погледна Моканина. - Ей в онуй село била, е! Хайде нека я забележим и ние!
- Ще я забележим ли, чичо? - продума момичето и ясните му очи светнаха.
Нещо се надигна в гърдите на Моканина, задуши го, очите му се премрежиха.
- Ще я видите, чадо, ще я видите - високо заприказва той. Аз я видях, ще я видите и вие. Аз с очите си я видях, бяла такава, бяла. Ще я видиш и ти. Да даде бог да я видиш, чадо, да оздравееш... я, млада си. Ще я видиш, аз ти споделям, че ще я видиш... и ще оздравееш, чадо, не пердах се...
Майката стисна очи и заплака. Високият, наедрял селяндур се закашля, хвана коня за юздите и го поведе.
- Хайде със здраве! - викаше след тях Моканина. - Близо е селото. Все по теля, все по теля!
Той дълго заставам на шосето и гледа след каруцата. Гледаше майката с черния й чумбер, момичето легнало до нея, високият селяндур, който крачеше изкривен и водеше дребното конче, а над тях, сред всеки два телеграфни стълба лястовичките се разхвърчаваха, след това отново се връщаха и кацаха на жицата.
Замислен, Моканина се върна при овцете си и се залови още веднъж за цървулите, които правеше от нещавена волска кожа. "Бяла лястовичка - мислеше си той. - Има ли я! " Но нещо го подпираше в гърдите, мъчеше го. И като пусна шилото и погледна към небето, той извика:
- Боже, какъв брой тъга има по тоя свят, боже!
И отново се загледа след каруцата.
Източник: fakti.bg
КОМЕНТАРИ