15 юни 1877 г. Започва Руско-турската освободителна война
На 15.06.1877 година съветската войска форсира сполучливо Дунава при Свищов и се разделя на три отряда – Източен, под командването на княз Александър Александрович, от към 70 хиляди души – ориентирани против укрепения четириъгълник Русе, Силистра, Шумен и Варна; Западен отряд от към 35 хиляди души, под командването на ген. Криденер, потегля към Видинската цитадела, и Преден отряд с бройка 12 хиляди души, отпред с ген. Гурко – за Търново, Балкана, Пловдив и Одрин. Тук е и Българското опълчение.
Преди това е Априлското въстание. През юни 1876 година Сърбия и Черна гора водят война несполучливо с Турция, включват се хиляди български и съветски доброволци. В края на 1876 година се привиква Цариградската конференция на Великите сили, която взема решение на България да бъде дадена автономност, като тя бъде разграничена на две области, включващи българските етническите територии.
Турция не зачита решенията на конференцията и Русия дава отговор с ултиматум и стартира готовност, като в същото време преговоря с Англия, Австро-Унгария и Германия и подписва военни спогодби.
На 12.04.1877 година император Александър ІІ афишира война на Турция. Военните дейности се водят на два фронта – Кавказки и Дунавски. В Дунавската войска се включва и Българското опълчение, повишено от 6 на 12 дружини с към 10 хиляди души със Самарското знаме и под командването на ген. Столетов.
Преминаването на съветските войски при Свищов е една от комплицираните военни интервенции по време на Руско-турската война 1877 – 1878 година В един от първите разновидности на проекта за война против Османската империя, създаден през 1866 година, се предлага съветската войска ненадейно да форсира Дунав сред Оряхово и Свищов, където реката е най-слабо предпазена. В идващите разновидности на проекта, отчитайки основния удар на съветската Дунавска войска по направлението Свищов, Търново, Одрин, Цариград, в детайли се създава и въпросът за форсирането на Дунав. Преминаването се базира на богатия военен опит на съветската войска, която от началото на XVIII в. съвсем 50 пъти сполучливо преодолява тази огромна водна бариера.
След оповестяването на войната на 24 април 1877 година, съветската войска стартира своето напредване от Бесарабия към река Дунав през румънска територия. Планът за войната планува основните сили на съветската войска да форсират Дунав сред Никопол и Свищов. При окончателния избор на мястото за форсиране се вземат под внимание няколко фактора: особеностите на двата бряга на реката, равнището на водата, разположението на силите на съперника и турската Дунавска флотилия. Освен от спомагателните ограничения на Високата врата за модернизиране на крепостните уреди по Дунав, прехвърлянето на съветската войска се усложнява и от необикновеното разливане на реката напролет на 1877 година
По заповед на Николай Николаевич, главнокомандващ съветската Дунавска войска, се образуват девет групи, които стартират разузнаване от устието на река Олт (западно от Турну Мъгуреле) до Черно море. Крайната цел е „ с минимум жертви и средства да се преодолее водното затруднение ”. Изборът на място за прекосяване на съветските войски пада на региона Зимнич – Свищов. Предимство за това е местността на левия бряг на реката и островите Ада и Бужуреску, които разрешават прикрито напредване, бързо заемане на регионите от съветските елементи и изграждане на мостове за прекачване на армията. Взема се решение десантът да се извърши против устието на река Текирдере, 5 км източно от Свищов, като за прикритие се употребяват двата острова. От друга страна по-високият десен бряг на река Дунав и забележителната ширина на реката в този регион дават тактически изгоди за съперника. В тази връзка са и думите на главнокомандващия на турската войска Абдул Керим паша, който при инспекционна обиколка на свищовската отбранителна позиция декларира: „ По-скоро на дланите ми ще поникнат косми, в сравнение с русите да преминат реката на това място ”.
Съгласно проекта за деяние на Дунавската войска се планува демонстративно форсиране на река Дунав в региона на Галац – Браила. Целта е да се отвлече вниманието на турските сили от направлението на основния удар при Свищов. Десантът е осъществен няколко дни по-рано при Галац от 14-ти армейски корпус, командван от ген. А. Цимерман. Скоро по-късно корпусът заема линията Черна вода – Кюстенджа.
Задачата за форсиране на река Дунав при Свищов е предоставена на 14-та пехотна дивизия, командвана от ген. М. Драгомиров, квалифициран теоретично за превъзмогването на огромни водни загради. Той разделя личните и придадените подразделения на седем автобуса (ешелона). Всеки ешелон е трансфорат в независимо тактическо поделение, разполагащо с пехота, артилерия и кавалерия. Тъй като триумфът на идното нощно форсиране зависи на първо място от изненадата, ген. Драгомиров обръща изключително внимание на запазването на тайната. Пуска се слух, че прекосяването ще стане при Фламънда, а задачата на поделенията от първия ешелон се слага в навечерието на форсирането. Нещо повече, точното място на десанта е докладвано на император Александър II няколко часа преди началото.
За заблуждаване на съперника съветската обсадна артилерия обстрелва Тутракан, Русе и Никопол, а румънската – Видин. Извършват се редица акции сред Олтеница и Гюргево, което ускорява убеждението на съперника, че основните съветски сили са в Олтеница, намираща се против Тутракан.
Форсирането стартира в 2.00 часа на 15 юни 1877 година Един след различен понтоните се насочват към десния бряг – устието на река Текирдере. Поради мощния вятър и вълнението, част от понтоните дебаркират в страни от устието. Турските постове откриват десанта, когато русите доближават на 100 – 150 м от българския бряг и откриват смъртоносен огън. Те възпламеняват предупредителните огньове и афишират паника, идват подкрепления от Свищов и село Вардим. Положението за атакуващите става сериозно, само че турските офанзиви са отбити. Към 5.00 часа, извоюваният от съветските елементи плацдарм е закрепен, а няколко часа по-късно, южно от Зимнич, идва параходът „ Анета ”, с който се трансферират нови подкрепления на българския бряг. С тези сили ген. Драгомиров провежда нахлуване към Свищов, до 14.00 часа освобождава града и овладява височините към него.
При прекосяването на река Дунав в региона на Зимнич – Свищов жертвите от съветската войска са 812 (30 офицери и 782 войници) убити и ранени, от тях 195 души удавени, потопени са 19 понтона и 2 оръдия.
Шест дни по-късно освободеният град посреща и българска армия - опълченските дружини стартират да се трансферират през Дунав.
Изградени са и два понтонни моста на реката, по които да минават настъпващите елементи. Стратегически градът става извънредно значим - той е единственото място, където по суша могат да бъдат трансферирани войски, муниции и продоволствия. Взимат се съществени ограничения за сигурността на оборудванията – ситуирани са минни заграждания по реката и артилерийски батареи на брега.
Седмица след завладяването на Свищов – на 4 юли, стартира съветското нахлуване по течението на Янтра към Търново. Три дни по-късно – на 7 юли, отрядът на ген. Гурко освобождава остарялата българска столица, а съветски кавалерийски елементи влизат в Севлиево. На 12 юли предният отряд на Гурко продължава да настава през Хаинбоаз, а на 17 юли към този момент е отвъд Балкана.
20 дни след сполучливото начало на военните дейности политически и военни кръгове в Русия и Румъния са сигурни в бързия завършек на войната. Руската войска обаче се оказва в патова обстановка поради стратегически неточности на своето командване и сериозната опозиция на турските сили, които тук-там минават в контраофанзива. След завладяването на Никопол на 4 юли командващият западния отряд - ген. Криденер, получава заповед за нахлуване по посока на Плевен. Вместо това той дава отмора на войските си. От грешката му се възползва Осман паша, който несмущаван трансферира от Видин 23-хилядна армия и стартира да строи укрепителни уреди на височини край града.
Руското командване още не подозира, че ще заплати висока цена - чака го няколкомесечна блокада на града.
В хода на войната се обрисуват три стадия: Първият – от форсирането на р. Дунав до края на м. юли 1877 година Вторият– от боевете при Стара Загора до рухването на Плевен. През този интервал се организират най-мащабните интервенции, които вземат решение изхода на войната. Третият стадий е от завладяването на Плевен на 11.12.1877 година до сключване на Одринското помирение – 19.01.1878 година
През първия стадий забележителни събития са освобождението на остарялата столица Търново на 25.06.1877 година, преодоляването на Шипченския проход и боевете за Стара Загора. Ключов миг са боевете на връх Шипка, защитаван от 6500 души руси и български опълченци. Проявявайки невъобразим подвиг и всеотдайност, на 9, 10 и 11 август 1877 година бранителите съумяват да спрат и отхвърлен офанзивите на 30-хилядната турска войска. В най-критичния миг идва помощ от ген. Радецки.
На 11.12.1877 година Осман паша в Плевен капитулира и се предава. На 28.12.1877 година е освободена София, на 04.01.1878 година – Пловдив., на 08.01.1878 година – Одрин.
Турското държавно управление желае помирение, подписано на 19.01.1878 година в Одрин. Един месец по-късно на 19 февруари (03 март) 1878 година е подписан и Санстефанския предварителен контракт, който в действителност поставя завършек на войната. Турция приема Българско княжество с граници – съгласно решенията на Цариградската конференция, включващи етническите територии на българската нация. Но Великите сили постановат свикването на интернационална конференция.
На Берлинския конгрес, извършен на 01 (13) юни 1878 година България е грубо разпокъсана. Създава се трибутарно Княжество, включващо Северна България и Софийски санджак. На юг от Стара планина се образува самостоятелна провинция Източна Румелия под властта на султана, а Източна Тракия, Беломорието и Македония се връщат на Турция. С тези решения Берлинският диктат предопределя неразрешими несъгласия, войни и кръвопролития на Балканите.
