На 14-ти юни 1923 г., след няколкодневни мъчения издъхва премиерът

На 14-ти юни 1923 година, след няколкодневни мъчения издъхва министър председателят на България Александър Стамболийски.

Покушението против министър-председателя е едно от многочислените политически убийства с големи последици за страната и сигурно едно от най-отвратителните. След като ръководството му изцяло губи поддръжка отвън средите на селячеството, а против него застава цялата българска интелигенция, армията и останалите политически партии,

на 9 юни 1923 година е осъществен боен прелом.

По време на преврата Стамболийски се намира в родното си село Славовица и не съумява да реагира съответно. Междувременно в страната избухват стихийни селски безредици в поддръжка на Стамболийски, останали в историята като Юнско въстание. Най-голяма мощ те получават в Плевенско и Шуменско. Плевен даже е обсаден и отчасти завзет от селските дружини. В последна сметка, протестите са потушени от военния гарнизон и правилни на новата власт в София сили.

Стамболийски провежда няколко хиляди селяни и локални оранжевогвардейци и прави опит за блокада на Пазарджик. Заповед за нахлуване не е дадена. Силите са неравни и откакто локалният гарнизон не се подчинил на законния министър-председател, на 11 юни Стамболийски разпоредил на селяните да се разпилян, с цел да не се стигне до по-нататъшни кръвопролития. Междувременно армията под управлението на Стамболийски, залавя и убива по пътя за Пазарджик неколцина поддръжници на превратаджиите, както и селяни отказали да ги поддържат. Труповете им са обезобразени, тъй че когато идват околните им, с цел да ги погребат, не могат да ги разпознаят.

Това изостря до прекаленост настроенията против Стамболийски.

Още на 10 юни военният министър Иван Вълков дава джука заповед на капитан Иван Харлаков Стамболийски да бъде хванат и погубен и той отпътува с група военни за Пазарджик, където интервенцията по залавянето му към този момент се управлява от полковник Славейко Василев. Стамболийски прави опит да се добере до двореца в Кричим, само че на 13 юни е хванат при село Голак, след което е отведен в Пазарджик, напомня " Памет Българска ".

По пътя, тълпи от локални селяни вършат неколкократно опити да спрат конвоя и да линчуват на място министър-председателя. Славейко Василев съумява да избегне саморазправата. В Пазарджик Василев отхвърля да съобщи Стамболийски на Иван Харалаков. Спорът сред двамата е под чия команда той да бъде отведен в София, като Василев е обезпечил за задачата специфичен трен, който чака на гарата.

След разпореждане по телефона Стамболийски да бъде предаден на Харлаков, последният го качва на автомобил и го води назад във вилата му в Славовица където е предаден на четници на Вътрешна македонска революционна организация. Там той е погубен от автономистката чета на Вътрешна македонска революционна организация, водена от скопския челник Величко Велянов. Тялото му е обезобразено до неразбираемост.

Рязан с нож и прободен близо на 100 места, на 14 юни Александър Стамболийски издъхва в безчовечен страдания. Впоследствие главата му е отрязана. След тази садистична екзекуция, колелото на насилието в българската история още веднъж се завърта, помитайки след себе си дребното останал здрав разсъдък в политическата ни реалност.

Историците напомнят, че Стамболийски е третият погубен министър председател в аналите на Третото българско царство.

Началото е сложено със Стефан Стамболов, който е погубен на 15 юли 1895 година в центъра на София.

По-малко от 10 години по-късно политическо ликвидиране България е изумена от убийството на още един министър председател. През 1907 година Димитър Петков, който оглавява 27-ото държавно управление на България, е погубен от политическите си съперници на бул. „ Цар Освободител “ в София. Погребан е до Стефан Стамболов.

Димитър Петков е татко на земеделските политици Никола Петков и Петко Петков. И двамата имат ориста на татко си – убити са от политическите си съперници.