Празнуваме Трифон Зарезан
На 14 февруарие честваме Трифон Зарезан – денят на виното, лозарите, кръчмарите и градинарите. Макар всяка година празникът да се радва на огромно внимание и да е отбелязван шумно с доста забава и усмивки, малко от нас знаят историята на неговия генезис. Именно за това в идващите редове ще се опитаме да Ви срещнем с обичаите и традициите, свързани с този ден, и се надяваме по този метод да успеем да Ви предадем най-малко една дребна част от празничната му атмосфера.
Според православната черква, Свети страдалец Трифон е роден към 225г. в село Комсада. Той живее праведно и умира поради отхвърли си да отхвърли християнската религия. По време на гоненията против християните светецът е задържан, подложен на мъчения и обезглавен.
И до момента в който житието на Свети Трифон ни среща с човек, чийто път е изпълнен с доста терзания, то национални предания в някои елементи на страната настояват, че той е бил брат на Богородица.
Легендата гласи, че един ден при започване на февруари, до момента в който Трифон подрязвал лозето, видял Светата Майка с кърмаче в ръце и ѝ се присмял. На Богородица ѝ домъчняло, само че нищо не отвърнала. Само като минавала около къщата му, рекла на Трифоница да бяга да превърже мъжа си, тъй като си е отрязал носа. Жената се затичала и видяла, че Трифон, малко „ понаправил “ глава, подкастря старите израстъци.
Той се учудил, като я видял по този начин уплашена, а тя небрежно споделила какво ѝ споделила Дева Мария. Трифон още веднъж се присмял, казвайки че не е пийнал, та да си отреже носа. Понечил да покаже, замахнал с косера и клъцнал носа си – откъдето и другите наименования на празника – Зарезановден, Трифун Чипия, Трифун Зарезой, Трифун алкохолик.
Първоначално в България на 14 февруари се чествал Трифоновден – в респект на Свети страдалец Трифон, считан за настойник на лозарите, винарите и кръчмарите. След приемането на григорианския каленар празнуването му се измества на 1 февуари, а 14 февруари стартира да се отбелязва като Деня на лозаря. Въпреки разминаването и объркването, в българската традиция двата празника не престават да се преплитат, за което свидетелства и фактът, че светецът постоянно е изобразяван като юноша, който носи разнообразни принадлежности за рязане.
Според етнографи пък, честването на Трифон Зарезан води своето начало още от времената, когато по нашите земи са бродели племената на траките. Ароматното и мощно вино, създавано от тях, било фамозно в целия свят. Според траките упойващият резултат на алкохолната гроздова напитка помагал на жреците да влезнат в контакт с боговете и затова те основали култа към нея.
Тракийският господ на плодородието, виното и веселието е прочут под името Дионис и се счита, че точно Свети Трифон е негов по – късен „ правоприемник “. Въпреки че в житието му не се загатва нищо обвързвано с лозя и вино е реалност, че празникът на светеца съвсем съответствува с честването на Дионисиевите празници, по време на които буйните вакханки танцували с дребни сърпове в ръка в чест на виното.
Независимо от своя генезис в предишното, Трифон Зарезан е бил обвързван с доста традиции, някои от които са непокътнати и до през днешния ден. Традицията повелявала стопанката да стане рано заран и да омеси и опече ритуален самун, декориран с лозово листо. Освен питата наложително се приготвяла и кокошка, пълнена с ориз или булгур. Тя поставяла всичко дружно с бъклица с вино в нова вълнена торба и с този товар изпращала мъжа си на лозята. Там стопанинът се прекръствал и с косера отрязвал три пръчки от три корена. От пръчките правел венец и закичвал калпака си, а корените поливал с донесеното вино, светена вода и поръсвал с пепел, непокътната от Бъдни вечер – този обред се назовава „ зарязване “.
След това всички се събирали и избирали „ царя на лозята “, който най–често е най–щедрият и почитан мъж в селото или този, през чието минало царуване лозята са се радвали на удобно време и изобилие. Той бил окичван с венец от здравец, чимшир и млади лозови филизи – обред, който още веднъж ни припомня за античния тракийски господ Дионис.
Тогава всички мъже вадели от торбите гозбите, приготвени от техните дами, и правели шумно пиршество. След като приключело то, „ царят “ се качвал на „ каляска “ и всеки се редувал да го тегли до селото, където минавали от двор на двор, ръсели с босилкова китка и благославяли. Домакините ги посрещали с вино в бял казан, като давали първо на „ царя “ да пие и по-късно на придружителите му.
С останалото вино поливали царската глава и изричали благословията: „ Хайде, дано е благодат! Да прелива през праговете! “, а царят отвръщал „ Амин “. След като всички домове били обиколени, мъжете отивали в царската къща, където царя се преобличал в нови облекла и угощението и веселбата продължавали или на неговата софра, или на площада под звуците на гайди, гъдулки и барабан до първи петли.
Според православната черква, Свети страдалец Трифон е роден към 225г. в село Комсада. Той живее праведно и умира поради отхвърли си да отхвърли християнската религия. По време на гоненията против християните светецът е задържан, подложен на мъчения и обезглавен.
И до момента в който житието на Свети Трифон ни среща с човек, чийто път е изпълнен с доста терзания, то национални предания в някои елементи на страната настояват, че той е бил брат на Богородица.
Легендата гласи, че един ден при започване на февруари, до момента в който Трифон подрязвал лозето, видял Светата Майка с кърмаче в ръце и ѝ се присмял. На Богородица ѝ домъчняло, само че нищо не отвърнала. Само като минавала около къщата му, рекла на Трифоница да бяга да превърже мъжа си, тъй като си е отрязал носа. Жената се затичала и видяла, че Трифон, малко „ понаправил “ глава, подкастря старите израстъци.
Той се учудил, като я видял по този начин уплашена, а тя небрежно споделила какво ѝ споделила Дева Мария. Трифон още веднъж се присмял, казвайки че не е пийнал, та да си отреже носа. Понечил да покаже, замахнал с косера и клъцнал носа си – откъдето и другите наименования на празника – Зарезановден, Трифун Чипия, Трифун Зарезой, Трифун алкохолик.
Първоначално в България на 14 февруари се чествал Трифоновден – в респект на Свети страдалец Трифон, считан за настойник на лозарите, винарите и кръчмарите. След приемането на григорианския каленар празнуването му се измества на 1 февуари, а 14 февруари стартира да се отбелязва като Деня на лозаря. Въпреки разминаването и объркването, в българската традиция двата празника не престават да се преплитат, за което свидетелства и фактът, че светецът постоянно е изобразяван като юноша, който носи разнообразни принадлежности за рязане.
Според етнографи пък, честването на Трифон Зарезан води своето начало още от времената, когато по нашите земи са бродели племената на траките. Ароматното и мощно вино, създавано от тях, било фамозно в целия свят. Според траките упойващият резултат на алкохолната гроздова напитка помагал на жреците да влезнат в контакт с боговете и затова те основали култа към нея.
Тракийският господ на плодородието, виното и веселието е прочут под името Дионис и се счита, че точно Свети Трифон е негов по – късен „ правоприемник “. Въпреки че в житието му не се загатва нищо обвързвано с лозя и вино е реалност, че празникът на светеца съвсем съответствува с честването на Дионисиевите празници, по време на които буйните вакханки танцували с дребни сърпове в ръка в чест на виното.
Независимо от своя генезис в предишното, Трифон Зарезан е бил обвързван с доста традиции, някои от които са непокътнати и до през днешния ден. Традицията повелявала стопанката да стане рано заран и да омеси и опече ритуален самун, декориран с лозово листо. Освен питата наложително се приготвяла и кокошка, пълнена с ориз или булгур. Тя поставяла всичко дружно с бъклица с вино в нова вълнена торба и с този товар изпращала мъжа си на лозята. Там стопанинът се прекръствал и с косера отрязвал три пръчки от три корена. От пръчките правел венец и закичвал калпака си, а корените поливал с донесеното вино, светена вода и поръсвал с пепел, непокътната от Бъдни вечер – този обред се назовава „ зарязване “.
След това всички се събирали и избирали „ царя на лозята “, който най–често е най–щедрият и почитан мъж в селото или този, през чието минало царуване лозята са се радвали на удобно време и изобилие. Той бил окичван с венец от здравец, чимшир и млади лозови филизи – обред, който още веднъж ни припомня за античния тракийски господ Дионис.
Тогава всички мъже вадели от торбите гозбите, приготвени от техните дами, и правели шумно пиршество. След като приключело то, „ царят “ се качвал на „ каляска “ и всеки се редувал да го тегли до селото, където минавали от двор на двор, ръсели с босилкова китка и благославяли. Домакините ги посрещали с вино в бял казан, като давали първо на „ царя “ да пие и по-късно на придружителите му.
С останалото вино поливали царската глава и изричали благословията: „ Хайде, дано е благодат! Да прелива през праговете! “, а царят отвръщал „ Амин “. След като всички домове били обиколени, мъжете отивали в царската къща, където царя се преобличал в нови облекла и угощението и веселбата продължавали или на неговата софра, или на площада под звуците на гайди, гъдулки и барабан до първи петли.
Източник: cross.bg
КОМЕНТАРИ