Преди 72 години светът се сбогува с Фрида Кало
На 13 юли 1954 година в Каса Асул, Синята къща в Койоакан, Мексико, умира Фрида Кало. Тя е единствено на 47 години, само че оставя след себе си изкуство, което десетилетия по-късно продължава да наподобява мъчително персонално и извънредно модерно. Днес, 72 години след гибелта ѝ, Кало е освен една от най-разпознаваемите художнички на XX век, а и световен културен облик, който живее надалеч оттатък музеите.
Родена като Магдалена Кармен Фрида Кало и Калдерон на 6 юли 1907 година в Мексико, тя трансформира личното си тяло, болката, любовта и политическите си убеждения в главен материал за живописта си. Детският полиомиелит и тежката автобусна злополука през 1925 година белязват физически живота ѝ. Докато се възвръща от контузиите, Кало стартира да рисува, а от този интервал последователно се оформя езикът на нейните автопортрети.
Фрида Кало основава относително малко, само че мощно съсредоточено творчество. В картините ѝ се срещат натурализъм, символика, фантастични облици, мексиканска национална просвета и безпощадна автобиография. Тя рисува себе си не като украсителен облик, а като поле на спорове: сред живот и болежка, женственост и протест, мексиканска еднаквост и европейско завещание, фамилиарност и гласност. MoMA разказва творчеството ѝ като „ малко, само че поредно и поразително “ тяло от творби, в които тя още веднъж и още веднъж изследва личната си еднаквост.
Неизбежна част от биографията ѝ остава връзката с Диего Ривера. Двамата се женят през 1929 година, разделят се, още веднъж се събират и остават свързани до края на живота ѝ. Ривера е към този момент приет стенописец, когато Кало стартира да построява своя глас, само че с времето точно нейната персонална, психически остра живопис се трансформира в един от най-силните знаци на модерното мексиканско изкуство. MoMA дефинира двамата като основни фигури в придвижването за преосмисляне на мексиканската просвета и еднаквост след революцията от 1910-1920 година
Последната картина, върху която Кало работи преди гибелта си, е „ Viva la Vida “ – натюрморт с разрязани дини. Дни преди да почине, тя прибавя върху платното фразата „ Да живее животът “. Този жест постоянно се чете като нейно последно обръщение: не сантиментално примирие, а настойчиво гледище за живот макар физическата съсипия.
След гибелта ѝ Каса Асул последователно се трансформира в място на културна памет. Домът, в който е родена, живяла и умряла, през днешния ден е Музеят „ Фрида Кало “ и съхранява освен нейни творби, само че и персонални движимости, облекла, книги и предмети, които оказват помощ да се разбере какъв брой деликатно самата тя е изграждала обществения си облик.
Този облик през днешния ден е на всички места: върху плакати, тениски, чанти, фрески, татуировки и сувенири. Именно по тази причина актуалните изложения за Кало все по-често се пробват да отделят художничката от комерсиалната икона. Tate Modern да вземем за пример показва изложбата „ Frida: The Making of an Icon “, която преглежда по какъв начин комплицираната ѝ персона е била превърната в световен знак, постоянно за сметка на политическите ѝ убеждения, несъгласията и действителната ѝ човешка накърнимост.
Фрида Кало остава значима и поради метода, по който разнообразни общности не престават да я разпознават като своя. Феминистки придвижвания, куиър просвета, хора с увреждания, латиноамерикански и чикано общности виждат в нея фигура на опозиция, себеизразяване и отвод от послушание на комфортни правила. Нейният автопортрет не е просто изображение на разположение, а образна биография на човек, който не скрива белезите си.
72 години след гибелта си Фрида Кало остава необичаен случай на художник, чийто живот не е погълнал изкуството му, а го е направил още по-четливо. Тя не е единствено митът за болката, нито единствено обликът с цветята в косата и събраните вежди. Най-силното ѝ завещание е в картините, които трансфораха персоналното страдалчество, женската еднаквост и мексиканската просвета в повсеместен живописен език.
Родена като Магдалена Кармен Фрида Кало и Калдерон на 6 юли 1907 година в Мексико, тя трансформира личното си тяло, болката, любовта и политическите си убеждения в главен материал за живописта си. Детският полиомиелит и тежката автобусна злополука през 1925 година белязват физически живота ѝ. Докато се възвръща от контузиите, Кало стартира да рисува, а от този интервал последователно се оформя езикът на нейните автопортрети.
Фрида Кало основава относително малко, само че мощно съсредоточено творчество. В картините ѝ се срещат натурализъм, символика, фантастични облици, мексиканска национална просвета и безпощадна автобиография. Тя рисува себе си не като украсителен облик, а като поле на спорове: сред живот и болежка, женственост и протест, мексиканска еднаквост и европейско завещание, фамилиарност и гласност. MoMA разказва творчеството ѝ като „ малко, само че поредно и поразително “ тяло от творби, в които тя още веднъж и още веднъж изследва личната си еднаквост.
Неизбежна част от биографията ѝ остава връзката с Диего Ривера. Двамата се женят през 1929 година, разделят се, още веднъж се събират и остават свързани до края на живота ѝ. Ривера е към този момент приет стенописец, когато Кало стартира да построява своя глас, само че с времето точно нейната персонална, психически остра живопис се трансформира в един от най-силните знаци на модерното мексиканско изкуство. MoMA дефинира двамата като основни фигури в придвижването за преосмисляне на мексиканската просвета и еднаквост след революцията от 1910-1920 година
Последната картина, върху която Кало работи преди гибелта си, е „ Viva la Vida “ – натюрморт с разрязани дини. Дни преди да почине, тя прибавя върху платното фразата „ Да живее животът “. Този жест постоянно се чете като нейно последно обръщение: не сантиментално примирие, а настойчиво гледище за живот макар физическата съсипия.
След гибелта ѝ Каса Асул последователно се трансформира в място на културна памет. Домът, в който е родена, живяла и умряла, през днешния ден е Музеят „ Фрида Кало “ и съхранява освен нейни творби, само че и персонални движимости, облекла, книги и предмети, които оказват помощ да се разбере какъв брой деликатно самата тя е изграждала обществения си облик.
Този облик през днешния ден е на всички места: върху плакати, тениски, чанти, фрески, татуировки и сувенири. Именно по тази причина актуалните изложения за Кало все по-често се пробват да отделят художничката от комерсиалната икона. Tate Modern да вземем за пример показва изложбата „ Frida: The Making of an Icon “, която преглежда по какъв начин комплицираната ѝ персона е била превърната в световен знак, постоянно за сметка на политическите ѝ убеждения, несъгласията и действителната ѝ човешка накърнимост.
Фрида Кало остава значима и поради метода, по който разнообразни общности не престават да я разпознават като своя. Феминистки придвижвания, куиър просвета, хора с увреждания, латиноамерикански и чикано общности виждат в нея фигура на опозиция, себеизразяване и отвод от послушание на комфортни правила. Нейният автопортрет не е просто изображение на разположение, а образна биография на човек, който не скрива белезите си.
72 години след гибелта си Фрида Кало остава необичаен случай на художник, чийто живот не е погълнал изкуството му, а го е направил още по-четливо. Тя не е единствено митът за болката, нито единствено обликът с цветята в косата и събраните вежди. Най-силното ѝ завещание е в картините, които трансфораха персоналното страдалчество, женската еднаквост и мексиканската просвета в повсеместен живописен език.
Източник: novinite.bg
КОМЕНТАРИ