Как забравен руски пътешественик успява да проникне в самото сърце на Африка
На 13 февруари се навършват 130 години от гибелта на Василий Юнкер, съветски странник и изобретател на вътрешните региони на Африка. Той съумява да откри общ език с локалните поданици на този континент и толкоз доста, че те му оказват помощ да направи редица значими открития. Какво прави този човек и по какъв начин?
Василий Юнкер е роден в Москва, допълнително от заможно семейство - татко му (русифициран германец) е създателят на “И. В. Юнкер и Ко. " Младежът обаче не потегля по стъпките на татко си. Получава здравно обучение след образование в университетите в Санкт Петербург, Дерпт и Гьотинген.
Тъй като обаче е финансово обезпечен човек, той няма потребност да се обрича на трудоемката работа на практикуващ доктор. Вместо това Юнкер се интересува от географски проучвания. Можем да кажем, че Василий Василиевич се поддава на духа на времето - в края на краищата през XIX век белите петна от картите изчезват изключително бързо. По това време най-обещаващ за пътешествениците, посягащи към незнайното, е Черният континент – Африка, който тогава остава най-слабо изследван от всички континенти (с изключение на Антарктида).
Изследователи и авантюристи от разнообразни националности се изсипват в Африка – британци, французи, американци, германци. Те вървят водени от разнообразни претекстове – както от чистия дух на знанието, по този начин и от пристрастеността към облага. Мнозина изчезват безследно, оставят главите си в ръцете на диви племена и зъби на диви животни, изтощени от апетит и заболявания. Но падналите са сменени с нови.
Василий Юнкер, прочел книгите на пътешествениците в Африка - и тогава те са най-модерното четиво в Европа! – също улавя този дух. Той желае да изживее компликациите и насладите на африканските експедиции на собствен тил. Вярно, че той прави първата си експедиция през 1869 година в противоположната посока - отива в Исландия, прославена от романа на Жул Верн " Пътуване до центъра на Земята ", оповестен малко преди този момент. Връща се цялостен с усещания и през 1873 година за първи път отпътува за Африка.
Младият доктор намира място за себе си като част от археологическа експедиция, запътила се към Тунис. Това пътешестване не дава нищо на географската просвета, само че приготви Юнкер за по-нататъшни достижения - в края на краищата в Тунис той научава арабски език, който е незаместим в Африка.
През 1875 година руснакът, лаком за нови познания, идва на Международния географски конгрес в Париж, където се среща с известните африкански пътешественици Густав Нахтигал, Герхард Ролфс и Георг Швайнфурт. Той развива изключително близки връзки с откривателя на Египет, Судан и Нубия Швайнфурт (между другото, родом от Рига), който Василий Василиевич по-късно уважава надали не като втори татко. „ Обменът на мисли с изтъкнати откриватели “, спомня си по-късно Юнкер, „ насочи вниманието ми към страната Дарфур в Източен Судан, която тогава беше в центъра на географските ползи “.
През октомври 1875 година Юнкер идва в Александрия и се насочи на юг. Маршрутът му минаваше от пристанището Суакин на Червено море до столицата на Судан Хартум през селищата Касала и Гедареф. За да стигнете до мечтаната страна Дарфур, е належащо да получи позволение от управляващите на Египет, които тогава управляват Судан. В очакване на това позволение Василий Василиевич се качва на параход от Хартум нагоре по Белия Нил и неговия приток Собат. По време на това пътешестване, което се организира през август-септември 1876 година, съветският странник за първи път прави тъкмо изследване на долното течение на Собат.
По време на своите експедиции Юнкер би трябвало непрекъснато да контактува с локалните поданици. Самата орис на пътуването зависи от това какъв брой добре ще бъде допустимо да се изградят връзки с тях. Василий Юнкер е доста друг от множеството други европейци от това време, които са инфектирани с духа на расизма. Юнкер се отнася към чернокожите африканци без предубеждения или надменност. Той осъжда преобладаващата процедура на хищническо отношение към локалните поданици, които мнозина считат за не напълно хора.
„ Неволно се замислих какъв брой елементарно би било да създадем тези деца на природата благосклонни към нас и с тяхна помощ да обхванат в дълбините на континента, който към момента остава неразучен. Именно фактът, че толкоз поредно се придържах към отношението си към локалните поданици, способства за проникването ми в до момента непревземаеми страни. А популацията на тези страни безспорно ще устои на всички опити за навлизане със мощ ”, размишлява по-късно Василий Василиевич.
Най-тежки ограничения
През 1876-1877 година Юнкер се изкачва по река Нил до селището Ладо покрай южната граница на Судан, а по-късно прониква на запад в региона Макарака, съвсем чужд за европейците. Той открива изворите на реките Айре и Яло, които образуват река Рол при сливането им, и също по този начин посочи позицията на река Йей. „ Успях да вляза в региони, където никой бял човек не е стъпвал и да обогатя познанията ни за Африка “, написа Юнкер.
Получил най-богатите знания за географията на този район, Юнкер приключва тригодишно пътешестване и, завръщайки се в Санкт Петербург през септември 1878 година, прочита отчет за своите пътувания на съвещание на Руското географско общество. Богатата етнографска сбирка, която той носи от Африка, е показана на Руската академия на науките.
Той обаче не можеше да седи вкъщи - и към този момент през октомври 1879 година Юнкер още веднъж идва в Александрия и отиде на юг. През март 1880 година Василий Василиевич доближава неразучената територия на юг от Судан, обитаема от народа Азанде. Той съумява да се сприятели с локалния водач Ндорума, който в никакъв случай не е виждал бели хора - и трансформира резиденцията му в своя база за логистика.
Пътешественикът прекарва края на 1881 година и първата половина на 1882 година в топографско изследване на река Уеле и нейните притоци. Работата напредва мъчно - заради нуждата да се проправи път през блатистите тропически гори, непрекъснато пресичащи водни загради. Черните носачи, взети от Юнкер, от време на време бягат, компликациите им писват - и би трябвало да преразпределят експедиционния товар на останалите.
На всичкото от горната страна Юнкер хваща тежка форма на тропическа малария, страда от екзема и други болести. Трябва да се върне към цивилизацията - само че пътят назад е затворен: в Судан стартира въстанието на Махди, вдигнато против египтяните и британците, които завземат властта в тази страна. И тогава Юнкер, след съвсем две години на вятъра очакване на опцията да се върне в Египет, взема решение да избере друг маршрут. Той потегля към източноафриканското крайбрежие и остров Занзибар. В Европа, където дълго време няма вести от Юнкер, стартират да подозират, че той е умрял.
През 1885 година избавителна експедиция потегля в търсене на Юнкер, оборудвана с парите на фамилията му и представители на грижовната общност. След като се скита в продължение на една година в дивите места на Източна Африка, тя по този начин и не реализира задачата си. Междувременно Василий Василиевич с тъга се придвижва на юг.
„ Трябваше да извървя дълги дистанции през пустинята, по неизвървения път, който постоянно минава през висока трева и гъсти гъсталаци, през непроходими крайбрежни шубраци и блата. Пътувах целия този път болен, с превързани рани по краката и ръцете. Превръзките ми бяха неведнъж напоявани през целия ден и по-късно още веднъж изсушени. В резултат на това те не толкоз предпазваха ранените места, колкото ги дразнеха и по този начин причиняваха още повече болка”, свидетелства той.
Част от пътя той съумява да направи с ветроходна лодка - на водната повърхнина на гигантското езеро Виктория. Понякога му се постанова да се приковава към керваните на локалните търговци на плебеи. От време на време се постанова да се моли за позволение за пътешестване през тяхната територия от локалните царе и водачи на племената, на които се натъкват на пътя. В самото начало на 1887 година Василий Василиевич доближава Занзибар, където среща остарелия си другар Швайнфурт. След това имаше триумфално пътешестване до дома и церемониална среща на 9 април 1887 година в Санкт Петербург на Руското географско сдружение, което избра Юнкер за собствен почетен член.
Пътешественик-хуманист
Как тъкмо Юнкер обогатява географската просвета? Руският географ-африканист Михаил Горнунг изяснява:
„ Най-голямото му достижение е установяването по време на второто му пътешестване на точната позиция на водосбора Нил-Конго. Юнкер съумява да го фиксира на голямо разстояние (почти 1200 км), т.е. всъщност тази най-важна естествена граница в Африка, като географско цяло, е открита и по-късно разказана от съветския странник В. Юнкер. Въз основа на резултатите от пътуванията на Юнкер е формирана карта с четири листа (мащаб 1: 750 000), покриваща голяма, непозната до момента територия на север от екватора в източната част на африканския континент.
Но Василий Василиевич обогатява освен географията, само че и лингвистиката. По време на пътуванията си той употребява свободното си време, с цел да сформира речници за локални езици като азанде, мангбату, амади, абангба, момфу, ангобу, андако, акале и абири. Най-значимите от тях са по 1000 думи, по-малките - по 400–500 думи.
Като цяло Юнкер постоянно се е опитвал да притегля хората към себе си с любов. Той забавлява локалните поданици с хармоника, музикална кутия и илюстрации от книгите, които имаше на склад. „ Слухът за моето пътешестване е проникнал надалеч в региона на Дар Фертит. Станало е известно, че пътувам из страната, без да наскърбявам туземците и без да изисквам плебеи или тежка работа за себе си. Затова доста локални поданици от района и техните водачи пристигнаха да ни посетят без боязън, с цел да видят моите чудеса “, споделя да вземем за пример пасажерът.
Той се опита да разсее съществуващите в Европа предубеждения за африканците като жестоки езичници - макар че не отхвърля случаите на човешки жертвоприношения.
„ Когато чуем за такова нечовешко безчовечие, първоначално се отвръщаме с омерзение от причинителите. Но тези хора го вършат под въздействие на тъмни суеверия, съгласно законите, които са наследили от предците си, и не познават хора към себе си, които мислят и усещат друго, не виждат по-добри образци. И си задавам въпроса дали не би трябвало да им се прости по-рано от убийците в културните страни, които макар възпитанието и обкръжението на моралните хора, невъзмутимо, с хитро пресмятане, правят най-ниските закононарушения и убийства “, пита се Василий Василиевич.
Юнкер разказа картинно характера на чернокожите:
„ Ведрото, радостно въодушевление на негрите не може да бъде развалено от никакви дребни кахъри, които незабавно биха сложили европеец в най-лошо въодушевление. Често съм виждал негрите да извършват нужната работа без никакви признаци на неодобрение, даже когато това е било осъществено в леден пороен дъжд, към който, несъмнено, голите тела на негрите са доста чувствителни. С смешки и смях те се опитваха да се отклонят от неприятната обстановка.
Ако дъждът ненадейно застигнеше негъра на лагерния огън и той не е имал време да си построи барака, тогава той се пробва да се защищити от дъжда, като покрие главата си с клони с зеленина. Такива разлистени голи фигури на негри изглеждаха в полумрака като пориви на проблясващи пламъци, пукащи през дъжд и вятър, фантастични призраци от картините на Брьогел, изобразяващи пъкъла...”
В бъдеще Василий Василиевич, уви, към този момент не може да се върне в Африка. През последните години от живота си той се занимава със класифициране на резултатите от проучванията си, като приготвя тритомния “Пътувания из Африка” за издание (за страдание, приживе на създателя съумява да го разгласява единствено на немски) и се пробва да сегрижи за здравето си, което е подкопано по време на пътуванията му.
Юнкер умира на 13 февруари 1892 година, преди да навърши петдесет и две години - той развива онкологично заболяване, което подкопава тялото и най-после в гроба го запраща грипът. Този прелестен човек заслужава да остане в паметта на потомството. Между другото съвременниците му оповестяват забавна детайлност за Юнкер – във всичките си лутания той постоянно е държал със себе си съветското знаме.
Превод: В. Сергеев
Василий Юнкер е роден в Москва, допълнително от заможно семейство - татко му (русифициран германец) е създателят на “И. В. Юнкер и Ко. " Младежът обаче не потегля по стъпките на татко си. Получава здравно обучение след образование в университетите в Санкт Петербург, Дерпт и Гьотинген.
Тъй като обаче е финансово обезпечен човек, той няма потребност да се обрича на трудоемката работа на практикуващ доктор. Вместо това Юнкер се интересува от географски проучвания. Можем да кажем, че Василий Василиевич се поддава на духа на времето - в края на краищата през XIX век белите петна от картите изчезват изключително бързо. По това време най-обещаващ за пътешествениците, посягащи към незнайното, е Черният континент – Африка, който тогава остава най-слабо изследван от всички континенти (с изключение на Антарктида).
Изследователи и авантюристи от разнообразни националности се изсипват в Африка – британци, французи, американци, германци. Те вървят водени от разнообразни претекстове – както от чистия дух на знанието, по този начин и от пристрастеността към облага. Мнозина изчезват безследно, оставят главите си в ръцете на диви племена и зъби на диви животни, изтощени от апетит и заболявания. Но падналите са сменени с нови.
Василий Юнкер, прочел книгите на пътешествениците в Африка - и тогава те са най-модерното четиво в Европа! – също улавя този дух. Той желае да изживее компликациите и насладите на африканските експедиции на собствен тил. Вярно, че той прави първата си експедиция през 1869 година в противоположната посока - отива в Исландия, прославена от романа на Жул Верн " Пътуване до центъра на Земята ", оповестен малко преди този момент. Връща се цялостен с усещания и през 1873 година за първи път отпътува за Африка.
Младият доктор намира място за себе си като част от археологическа експедиция, запътила се към Тунис. Това пътешестване не дава нищо на географската просвета, само че приготви Юнкер за по-нататъшни достижения - в края на краищата в Тунис той научава арабски език, който е незаместим в Африка.
През 1875 година руснакът, лаком за нови познания, идва на Международния географски конгрес в Париж, където се среща с известните африкански пътешественици Густав Нахтигал, Герхард Ролфс и Георг Швайнфурт. Той развива изключително близки връзки с откривателя на Египет, Судан и Нубия Швайнфурт (между другото, родом от Рига), който Василий Василиевич по-късно уважава надали не като втори татко. „ Обменът на мисли с изтъкнати откриватели “, спомня си по-късно Юнкер, „ насочи вниманието ми към страната Дарфур в Източен Судан, която тогава беше в центъра на географските ползи “.
През октомври 1875 година Юнкер идва в Александрия и се насочи на юг. Маршрутът му минаваше от пристанището Суакин на Червено море до столицата на Судан Хартум през селищата Касала и Гедареф. За да стигнете до мечтаната страна Дарфур, е належащо да получи позволение от управляващите на Египет, които тогава управляват Судан. В очакване на това позволение Василий Василиевич се качва на параход от Хартум нагоре по Белия Нил и неговия приток Собат. По време на това пътешестване, което се организира през август-септември 1876 година, съветският странник за първи път прави тъкмо изследване на долното течение на Собат.
По време на своите експедиции Юнкер би трябвало непрекъснато да контактува с локалните поданици. Самата орис на пътуването зависи от това какъв брой добре ще бъде допустимо да се изградят връзки с тях. Василий Юнкер е доста друг от множеството други европейци от това време, които са инфектирани с духа на расизма. Юнкер се отнася към чернокожите африканци без предубеждения или надменност. Той осъжда преобладаващата процедура на хищническо отношение към локалните поданици, които мнозина считат за не напълно хора.
„ Неволно се замислих какъв брой елементарно би било да създадем тези деца на природата благосклонни към нас и с тяхна помощ да обхванат в дълбините на континента, който към момента остава неразучен. Именно фактът, че толкоз поредно се придържах към отношението си към локалните поданици, способства за проникването ми в до момента непревземаеми страни. А популацията на тези страни безспорно ще устои на всички опити за навлизане със мощ ”, размишлява по-късно Василий Василиевич.
Най-тежки ограничения
През 1876-1877 година Юнкер се изкачва по река Нил до селището Ладо покрай южната граница на Судан, а по-късно прониква на запад в региона Макарака, съвсем чужд за европейците. Той открива изворите на реките Айре и Яло, които образуват река Рол при сливането им, и също по този начин посочи позицията на река Йей. „ Успях да вляза в региони, където никой бял човек не е стъпвал и да обогатя познанията ни за Африка “, написа Юнкер.
Получил най-богатите знания за географията на този район, Юнкер приключва тригодишно пътешестване и, завръщайки се в Санкт Петербург през септември 1878 година, прочита отчет за своите пътувания на съвещание на Руското географско общество. Богатата етнографска сбирка, която той носи от Африка, е показана на Руската академия на науките.
Той обаче не можеше да седи вкъщи - и към този момент през октомври 1879 година Юнкер още веднъж идва в Александрия и отиде на юг. През март 1880 година Василий Василиевич доближава неразучената територия на юг от Судан, обитаема от народа Азанде. Той съумява да се сприятели с локалния водач Ндорума, който в никакъв случай не е виждал бели хора - и трансформира резиденцията му в своя база за логистика.
Пътешественикът прекарва края на 1881 година и първата половина на 1882 година в топографско изследване на река Уеле и нейните притоци. Работата напредва мъчно - заради нуждата да се проправи път през блатистите тропически гори, непрекъснато пресичащи водни загради. Черните носачи, взети от Юнкер, от време на време бягат, компликациите им писват - и би трябвало да преразпределят експедиционния товар на останалите.
На всичкото от горната страна Юнкер хваща тежка форма на тропическа малария, страда от екзема и други болести. Трябва да се върне към цивилизацията - само че пътят назад е затворен: в Судан стартира въстанието на Махди, вдигнато против египтяните и британците, които завземат властта в тази страна. И тогава Юнкер, след съвсем две години на вятъра очакване на опцията да се върне в Египет, взема решение да избере друг маршрут. Той потегля към източноафриканското крайбрежие и остров Занзибар. В Европа, където дълго време няма вести от Юнкер, стартират да подозират, че той е умрял.
През 1885 година избавителна експедиция потегля в търсене на Юнкер, оборудвана с парите на фамилията му и представители на грижовната общност. След като се скита в продължение на една година в дивите места на Източна Африка, тя по този начин и не реализира задачата си. Междувременно Василий Василиевич с тъга се придвижва на юг.
„ Трябваше да извървя дълги дистанции през пустинята, по неизвървения път, който постоянно минава през висока трева и гъсти гъсталаци, през непроходими крайбрежни шубраци и блата. Пътувах целия този път болен, с превързани рани по краката и ръцете. Превръзките ми бяха неведнъж напоявани през целия ден и по-късно още веднъж изсушени. В резултат на това те не толкоз предпазваха ранените места, колкото ги дразнеха и по този начин причиняваха още повече болка”, свидетелства той.
Част от пътя той съумява да направи с ветроходна лодка - на водната повърхнина на гигантското езеро Виктория. Понякога му се постанова да се приковава към керваните на локалните търговци на плебеи. От време на време се постанова да се моли за позволение за пътешестване през тяхната територия от локалните царе и водачи на племената, на които се натъкват на пътя. В самото начало на 1887 година Василий Василиевич доближава Занзибар, където среща остарелия си другар Швайнфурт. След това имаше триумфално пътешестване до дома и церемониална среща на 9 април 1887 година в Санкт Петербург на Руското географско сдружение, което избра Юнкер за собствен почетен член.
Пътешественик-хуманист
Как тъкмо Юнкер обогатява географската просвета? Руският географ-африканист Михаил Горнунг изяснява:
„ Най-голямото му достижение е установяването по време на второто му пътешестване на точната позиция на водосбора Нил-Конго. Юнкер съумява да го фиксира на голямо разстояние (почти 1200 км), т.е. всъщност тази най-важна естествена граница в Африка, като географско цяло, е открита и по-късно разказана от съветския странник В. Юнкер. Въз основа на резултатите от пътуванията на Юнкер е формирана карта с четири листа (мащаб 1: 750 000), покриваща голяма, непозната до момента територия на север от екватора в източната част на африканския континент.
Но Василий Василиевич обогатява освен географията, само че и лингвистиката. По време на пътуванията си той употребява свободното си време, с цел да сформира речници за локални езици като азанде, мангбату, амади, абангба, момфу, ангобу, андако, акале и абири. Най-значимите от тях са по 1000 думи, по-малките - по 400–500 думи.
Като цяло Юнкер постоянно се е опитвал да притегля хората към себе си с любов. Той забавлява локалните поданици с хармоника, музикална кутия и илюстрации от книгите, които имаше на склад. „ Слухът за моето пътешестване е проникнал надалеч в региона на Дар Фертит. Станало е известно, че пътувам из страната, без да наскърбявам туземците и без да изисквам плебеи или тежка работа за себе си. Затова доста локални поданици от района и техните водачи пристигнаха да ни посетят без боязън, с цел да видят моите чудеса “, споделя да вземем за пример пасажерът.
Той се опита да разсее съществуващите в Европа предубеждения за африканците като жестоки езичници - макар че не отхвърля случаите на човешки жертвоприношения.
„ Когато чуем за такова нечовешко безчовечие, първоначално се отвръщаме с омерзение от причинителите. Но тези хора го вършат под въздействие на тъмни суеверия, съгласно законите, които са наследили от предците си, и не познават хора към себе си, които мислят и усещат друго, не виждат по-добри образци. И си задавам въпроса дали не би трябвало да им се прости по-рано от убийците в културните страни, които макар възпитанието и обкръжението на моралните хора, невъзмутимо, с хитро пресмятане, правят най-ниските закононарушения и убийства “, пита се Василий Василиевич.
Юнкер разказа картинно характера на чернокожите:
„ Ведрото, радостно въодушевление на негрите не може да бъде развалено от никакви дребни кахъри, които незабавно биха сложили европеец в най-лошо въодушевление. Често съм виждал негрите да извършват нужната работа без никакви признаци на неодобрение, даже когато това е било осъществено в леден пороен дъжд, към който, несъмнено, голите тела на негрите са доста чувствителни. С смешки и смях те се опитваха да се отклонят от неприятната обстановка.
Ако дъждът ненадейно застигнеше негъра на лагерния огън и той не е имал време да си построи барака, тогава той се пробва да се защищити от дъжда, като покрие главата си с клони с зеленина. Такива разлистени голи фигури на негри изглеждаха в полумрака като пориви на проблясващи пламъци, пукащи през дъжд и вятър, фантастични призраци от картините на Брьогел, изобразяващи пъкъла...”
В бъдеще Василий Василиевич, уви, към този момент не може да се върне в Африка. През последните години от живота си той се занимава със класифициране на резултатите от проучванията си, като приготвя тритомния “Пътувания из Африка” за издание (за страдание, приживе на създателя съумява да го разгласява единствено на немски) и се пробва да сегрижи за здравето си, което е подкопано по време на пътуванията му.
Юнкер умира на 13 февруари 1892 година, преди да навърши петдесет и две години - той развива онкологично заболяване, което подкопава тялото и най-после в гроба го запраща грипът. Този прелестен човек заслужава да остане в паметта на потомството. Между другото съвременниците му оповестяват забавна детайлност за Юнкер – във всичките си лутания той постоянно е държал със себе си съветското знаме.
Превод: В. Сергеев
Източник: pogled.info
КОМЕНТАРИ