204 години от рождението на Фьодор Достоевски: писателят с несравнимо разбиране за човешката душа
На 11 ноември 1821 година в Москва се ражда Фьодор Михайлович Достоевски – публицист, чието име се трансформира в синоним на дълбочина, психическа проникновеност и морално тестване. Днес, 204 години по-късно, неговите творби не просто се четат – те не престават да раздрусват, да смущават и да задават въпроси, които не остаряват.
Ранните години
Достоевски е второто от седем деца в фамилията на боен доктор, работещ в московска болница за небогати. Тази среда на страдалчество и ограничения по-късно ще стане главен претекст в творчеството му. Учи във Военно инженерно учебно заведение в Санкт Петербург, само че скоро напуща военната кариера, с цел да се посвети на литературата. Първият му разказ „ Бедни хора “ (1846) е посрещнат с екстаз от рецензия – Белински го афишира за новото лице на съветската прозаичност. Само три години по-късно младият публицист е задържан за присъединяване в интелектуален кръг, упрекнат в подривна активност против властта.
На 22 декември 1849 година Достоевски е изведен на Семьоновския плац за разстрел. В последния миг царят заменя смъртната му присъда с четири години каторга в Сибир, последвани от военна работа . Преживяването оставя незабравим отпечатък върху него. В Сибир му е разрешено да има единствено една книга – Библията . По-късно писателят ще споделя, че това четиво „ избавило душата му “.
От заточението си той се връща пречупен, само че видоизменен. Темите за страданието, изкуплението, вярата и моралния избор стават централни в творчеството му. В „ Записки от мъртвия дом “ разказва живота в каторгата с документална мощ, трансформирайки персоналната болежка в повсеместен човешки опит.
През 1860-те и 1870-те години основава творби, които вечно трансформират визията за романа. „ Престъпление и наказване “ е не просто роман за ликвидиране, а разбор на концепцията, че човек може да бъде „ над морала “. „ Бесове “ е пророческо предизвестие за разрушителната мощ на фанатизма – разказ, който поразително планува логиката на тоталитарните идеологии. В „ Идиот “ героят княз Мишкин е опит за олицетворение на Христовата добрина в свят, който не може да я понесе. „ Братя Карамазови “ пък е резюме на всичко, което писателят е мислил за индивида, Бога и свободата – последното му и най-зряло произведение, оповестено малко преди гибелта му през 1881 година
Достоевски страда от епилепсия – заболяване, което постоянно се демонстрира по време на писане. Пристъпите му били съпроводени от положения на екстатично просветление , които по личните му думи били „ моменти на напълно благополучие “ . Болестта не го стопира. Работи при безчовечен условия, постоянно в беднотия и с непрекъснати задължения. Пристрастен е към хазарта и губи огромни суми в немските курорти, в това число парите за издръжката на фамилията си. Именно от обезсърчение и под напън на задълженията написва „ Играчът “ – за рекордните 26 дни.
Влияние надхвърлящо литературата
Малко прочут факт е, че Достоевски вкарва първите детайли на актуалната логика на психиката в литературата. В писмата си приказва за „ вътрешен човек “, за „ несъзнателен боязън “ и „ двоякост на волята “ – термини, които десетилетия по-късно ще станат част от речника на психоанализата. Ницше го назовава „ единственият психолог, от който съм се научил “. Фройд посвещава на него студия, в която го дефинира като „ популярен художник на несъзнаваното “.
Животът на Достоевски е тестване до последно. Болен, отпаднал, само че креативен неукротим, той умира на 9 февруари 1881 година в Санкт Петербург – единствено няколко месеца след публикуването на „ Братя Карамазови “. Погребението му събира над шестдесет хиляди души – невиждано събитие в Русия по това време. На гроба му в Александро-Невската лавра е изписан откъс от Евангелието съгласно Йоан: „ Ако житното зърно, паднало в земята, не почине, то си остава само; само че в случай че почине, принася доста плод. “
Днес, повече от два века след рождението му, Фьодор Достоевски остава не просто класик, а мъдрец, чието творчество продължава да провокира морални и метафизичен диспути. Неговият взор към индивида не остарява, тъй като не принадлежи на една ера, а на самата природа на човешката същина – спорна, уязвима, постоянно търсеща смисъл.
В свят, който се движи бързо и постоянно мисли незадълбочено, Достоевски остава създателят, който ни припомня, че същинското схващане на индивида минава през страданието и битките на съвестта.
