На 11 декември 1972 г. лунният модул Challenger на мисията

На 11 декември 1972 година лунният модул Challenger на задачата Apollo 17 каца в долината Taurus–Littrow. Това е последният път, в който човек стъпва на Луната – и последните следи в лунния прахуляк още са там, недокосвани към този момент 53 години.

Днес годишнината звучи съвсем нереално. Живеем във време, в което всеки носи в джоба си смарт телефон с повече изчислителна мощност от компютрите, пратили Apollo към Луната, а човешки крайник не е стъпвал там повече от половин век. Историята на Apollo 17 е по едно и също време кулминационна точка и крайна точка – и ключ към разбирането за какво се появи голямата пауза сред „ можем “ и „ вършим “.

Годишнина, която припомня какъв брой надалеч стигна човечеството

Apollo 17 излетява в нощта на 7 декември 1972 година от Кейп Кенеди с гигантска ракета Saturn V – последният път, в който този исполин се изправя на стартовата площадка. На борда са командирът Юджийн Сернан, лунният водач Харисън „ Джак “ Шмит и водачът на командния модул Рон Евънс. Само четири дни по-късно, на 11 декември, лунният модул се отделя и каца в суровия терен на Taurus–Littrow.

Сернан и Шмит прекарват 75 часа на повърхността – най-дългият престой на Луната в историята на програмата. Те правят три лунни разходки с обща дълготрайност над 22 часа, изминават повече от 30 км с лунния роувър и събират рекордните към 110 кг скали и почва, в това число фамозната „ оранжева почва “ при кратера Shorty, която по-късно се оказва стъкловидна вулканична пепел от антични огнени фонтани.

Apollo 17: задачата, която затвори книгата

Apollo 17 е от така наречен „ J-мисии “ – уголемен вид кацания с по-голям теоретичен фокус, по-дълъг престой и лунен автомобил. Но има и още една специфичност: на Луната за първи път стъпва професионален учен–геолог – Харисън Шмит, определен под натиска на научната общественост NASA да изпрати „ същински академик “ на място.

Това трансформира характера на задачата. Екипажът прекарва часове в детайлни геоложки наблюдения, взима дълбоки сондажни проби до три метра под повърхността и систематично събира стотици самостоятелни проби. В подмяна носи назад на Земята освен камъни, а времеви капсули от ранната история на Луната, които и до през днешния ден се проучват в лаборатории по целия свят.

„ Последният човек на Луната “ и едно затворено изречение

На 14 декември 1972 година Юджийн Сернан се изкачва по стълбичката на лунния модул и преди да затвори люка, обръща взор към повърхността. Влизайки, той става „ последният човек на Луната “ – най-малко към този момент. Самият той не има вяра, че това ще остане по този начин за десетилетия напред; упованията при започване на 70-те са, че Луната ще се трансформира в нещо като „ галактическо предградие “ – естествена стъпка към Марс.

Вместо това Apollo 17 се трансформира в последна глава. Останалите планувани задачи – Apollo 18, 19 и 20 – са анулирани, част от хардуера им се употребява за орбиталната станция Skylab и за взаимната задача Apollo–Soyuz. Една стратегия, която активизира стотици хиляди инженери и гълтам голям запас, ненадейно стопира – тъкмо когато наподобява, че най-интересното следва.

Как политиката върна Apollo на Земята

Отговорът за какво Apollo свършва тъкмо тук не е софтуерен, а политико–финансов. В пика на програмата през 60-те години NASA гълтам към 4,4% от целия федерален бюджет на Съединени американски щати – нещо немислимо през днешния ден. Apollo коства на американския поданик към 25,4 милиарда $ в тогавашни пари, или над 250 милиарда $, преизчислени към 2020 година

След първото кацане с Apollo 11 политическото и публичното внимание последователно се измества. Съединените щати към този момент са „ победили “ Съюз на съветските социалистически републики в галактическата надпревара; на хоризонта стоят войната във Виетнам, инфлация и вътрешни обществени рецесии. За конгресмени, които броят гласове, не е елементарно да защитят нови десетки милиарди за още няколко „ съвсем същите “ фотоси от Луната, когато гласоподавателите се питат за лечебни заведения, пенсии и бензин.

От Луната към совалките: промяна на целите

В същото време в NASA зреят хрумвания за идващ стадий – галактическа совалка за многократна приложимост, огромна орбитална станция, а по-късно и път към Марс. Бюджетът обаче не стига за всичко. Политическата договорка е ясна: Apollo се жертва, с цел да се отвори място за Space Shuttle – обещания „ галактически камион “, който би трябвало да направи достъпа до орбита по-евтин и чест.

Така Apollo 17 се оказва не просто последна задача, а съзнателна точка най-после на изречението. NASA пренасочва инженерния си потенциал към совалките, а лунните проекти последователно се разтварят в дългите отчети и архиви. За поколенията, израснали през 80-те и 90-те, „ космос “ към този момент значи Shuttle и Международната галактическа станция, а не сребристия диск в нощното небе.

Половин век тишина по лунния прахуляк

От 19 декември 1972 година, когато Apollo 17 се приводнява в Тихия океан, до през днешния ден нито една пилотирана задача не е стигала до лунната повърхнина. За 53 години галактическите организации изпращат орбитални станции, телескопи като „ Хъбъл “ и „ Джеймс Уеб “, междупланетни сонди до съвсем всяко значимо тяло в Слънчевата система – само че не и хора назад на Луната.

Логиката е елементарна и студено икономическа. Роботизираните задачи са по-евтини, по-безрискови и могат да работят години наред без въздух, вода и заплати. Луната, която през 60-те е знак на геополитически авторитет, се трансформира в още една научна цел измежду доста други. Бюджетът на NASA пада до към половин % от федералните разноски – в пъти по-малко от времето на Apollo – и никой президент не е подготвен да заплати политическата цена на нов великански „ лунен “ чек.

„ Щом не се връщаме, значи не сме били? “ – от кое място идват митовете

В тази голяма пауза тайните теории намират идеална почва. Ако в 1972 година гледаш онлайн размазана телевизионна картина от Луната и след това половин век не виждаш нищо сходно, мозъкът елементарно запълва празното с въпроси: „ Ами в случай че всичко е било снимано в студио? Ако NASA крие нещо? Ако „ някой “ ни е забранил да се връщаме? “

Социалните мрежи трансформират тези хрумвания в вирусен артикул – комбинация от съмнение към институциите, неведение за историята на програмата Apollo и впечатляващо умеене да се пренебрегват обстоятелствата. А обстоятелствата са упорити: на Луната има ретрорефлектори, по които и през днешния ден се блъскат лазерни лъчи от Земята; орбитални апарати като Lunar Reconnaissance Orbiter ясно снимат останките от лунните модули, следите от роувърите и даже трасетата от разходките на астронавтите; а лунните камъни са оценени от хиляди учени в десетки страни през последните десетилетия.

Технологията не е изчезнала – изчезнало е оправданието

Често се повтаря митът, че „ през днешния ден нямаме технология да отидем на Луната “, тъй като Saturn V не лети, а компютрите от това време са извадени от приложимост. В реалност инженерното познание не се изпарява: документите съществува, ракетната просвета е по-развита отвсякога, а модерни носители като SLS, Starship или бъдещите тежки ракети на Китай имат мощности, съпоставими или по-големи от Saturn V.

Разликата е друга: през 60-те години Apollo е народен приоритет, облечен в езика на Студената война. Днес политическият капитал, който може да се завоюва от „ още едно кацане “, е надалеч по-малък, а цената – все по този начин колосална. Затова новите стратегии към Луната идват с друго заричане: не еднократен байрак и фотография, а стабилно наличие и стопански смисъл – вода, запаси, инфраструктура за задачи към Марс.

Новата лунна конкуренция: Artemis се готви за политане

След доста отлагания Съединени американски щати към този момент имат съответен проект за завръщане – програмата Artemis. Artemis I през 2022 година праща капсулата Orion в обиколка към Луната без екипаж и сполучливо тества основни системи. Artemis II би трябвало да бъде първият пилотиран полет към Луната от времето на Apollo – сега се възнамерява за началото на 2026 година, а Artemis III, първата нова пилотирана експедиция до повърхността, реалистично се чака към края на това десетилетие поради поредност от механически и бюджетни забавяния.

Artemis е замислена не като еднократен жест, а като акция. Включва тежката ракета SLS, кораба Orion, дребна лунна станция в орбита (Gateway) и частни лунни модули – най-много Starship HLS на SpaceX, а по-нататък и уред на Blue Origin. Идеята е да се стъпи на южния полюс на Луната, където има доказателства за воден лед, и последователно да се построи инфраструктура: сила, връзки, места за дълъг престой. За NASA Artemis е генерална подготовка за бъдеща задача до Марс – и късмет да потвърди, че Съединени американски щати към момента могат да водят в галактическата конкуренция.

Китай, Индия и останалите играчи стъпват на сцената

Половин век след Apollo на сцената към този момент не е единствено една суперсила. Китай върви методично към лично пилотирано кацане до 2030 година, с обособена линия ракети Long March 10, нов галактически транспортен съд, лунен модул и скафандри. Паралелно Пекин и Москва възнамеряват Международна лунна изследователска станция (ILRS) на южния полюс, в това число и създаване на дребна нуклеарна електроцентрала на повърхността към 2035 година, която да зарежда базата целогодишно.

Индия към този момент записа историческа първа меко кацнала задача в полярните райони с Chandrayaan-3 през 2023 година, трансформирайки се в четвъртата страна, сполучливо стъпила на Луната с робот. Правителството в Делхи сложи амбициозна цел – индийски астронавти на Луната и даже лунноорбитална станция към 2040 година, откакто първо осъществя лична пилотирана задача в земна орбита.

Частните компании и „ стопанската система на Луната “

Към държавните организации се прибавя и нов състезател – частният бранш. Американски компании към този момент изпращат роботизирани апарати към Луната в партньорство с NASA по програмата CLPS, а SpaceX и Blue Origin работят по лунни кораби, които един ден могат да транспортират освен астронавти, само че и товари за рандеман на запаси, телескопи на тъмната страна на Луната и, за какво не, бъдещи научни и индустриални „ селища “.

Надпреварата през днешния ден към този момент не е просто за това кой ще забучи знаме пръв. Става дума за вода, метали, хелий-3, за стратегически позиции за връзки и наблюдаване. В този подтекст Луната стартира да наподобява повече на нов континент от ерата на Великите географски открития, в сравнение с сантиментална цел от ерата на черно-бялата телевизия.

От Apollo 17 към втория „ лунен век “

Годишнината от кацането на Apollo 17 е комфортен миг да осъзнаем мащаба на паузата. Между последните стъпки на Сернан и идващите човешки следи на Луната ще стоят евентуално най-малко 56–57 години – време, в което цялостен софтуерен свят се роди, порасна и остаря. За мнозина идните задачи Artemis ще бъдат първото живо телевизионно „ връщане “ на човек на друго небесно тяло.

Ако проектите на Съединени американски щати, Китай и Индия се осъществят, 2030-те години могат да се окажат вторият лунен век – този път доста по-многолюден, многополюсен и обвързван с стопанска система и геополитика, освен с авторитет. Тогава следите на Apollo 17 към този момент няма да са самотни. Но точно те ще припомнят, че един път човечеството към този момент е стигало до такава степен – и че това, което липсваше дълги години, не беше технологията, а политическата воля и ясната причина „ за какво “.

(function() { const banners = [ // --- БАНЕР 1 (Facebook Messenger) --- `