10 юни 1912 г. Пенчо Славейков умира в изгнание
На 10 юни 1912 година в Лаго ди Камо великият български стихотворец Пенчо Славейков умира в заточение.
Той е роден през 1866 година в град Трявна, в фамилията на Ирина и Петко Славейкови, които имат още 6 деца – Христо, Иван, Рачо, Райко, Донка, Пенка. За бащата е мъчно да се грижи за него, само че той намира пари да изпрати сина си на учебно заведение. Учи в Стара Загора, където през 1876 година татко му е назначен за преподавател.
Той е очевидец на опожаряването на града по време на Руско-турската война, споменът за което остава вечно в неговото схващане. Тези „ враснали така надълбоко в душата мемоари “ служат на Славейков при работата му върху „ Кървава ария “. Семейство Славейкови едвам се избавя от пожарищата и се събира в Търново.
След края на войната се реалокира в Сливен, през 1879 година – още веднъж в Търново, където Петко Славейков издава вестниците „ Остен “ и „ Целокупна България “, а Пенчо Славейков взе участие в разпространяването им. В края на 1879 година фамилията се открива в София, където Славейков учи до 1881 година След въвеждането на Режима на пълномощията, татко му, един от водачите на Либералната партия, е задържан, след което отпътува за Източна Румелия.
Пенчо Славейков продължава образованието си в Пловдив. През 1883 година е един от водачите на ученическия ужас в Пловдивската действителна гимназия срещу неприятното преподаване на предметите, откакто учители като П. Р. Славейков, Петко Каравелов и Трайко Китанчев били сменени с „ парфюмирани контета и умствено боси възпитатели “, напомня БНР.
По това време е под въздействието освен на татко си, само че и на бащиния си другар Петко Каравелов. През тези години се заражда любовта му към националното творчество. Бащата и децата записват национални приказки, песни, митове, старинни предания. Славейков съпровожда постоянно татко си в пътуванията му из разнообразни краища на България за езикови, етнографски и фолклорни изследвания, учи от първоизвора изкуството и езика на народа.
През януари 1884 година заспива върху заледената река Марица и заболява тежко. Въпреки продължителното лекуване в Пловдив, София, Лайпциг, Берлин, Париж, за цялостен живот остават провали – затруднено е напредването му (движи се с бастун), написа с старания и приказва мъчно. След тримесечна битка със гибелта Славейков се отдава на мрачни мисли, страда от пристъпи на потиснатост, от които търси лек в книгите и в творчеството.
За да излезе от тежката рецесия, му оказват помощ книгите на Иван Тургенев и В. Г. Короленко „ Живи мощи “ и „ Слепият музикант “. В битка с неволята Славейков калява волята си и стартира да гледа на страданието като на популярен преподавател, извисяващ духа. Тази концепция намира по-късно живописен израз в редица произведения („ Cis moll “ и други). Възгледът за страданието се затвърждава и от общуването му с творчеството на Хенрик Ибсен, Фридрих Ницше, Хайнрих Хайне и други. След нещастието у Славейков се заражда и склонността да осмисля креативен самотата. Стихотворенията, които написа по това време, са повлияни от Хайне, чиито произведения чете в съветски превод.
Към средата на 1884 година фамилията на Пенчо Славейков се връща в София. През 1885 година той се сближава с Алеко Константинов. Двамата сътрудничат на списание „ Библиотека Свети Климент “ с преводи от съветски поети. Това затвърждава сериозното отношение на Славейков към стамболовизма и въобще към тогавашната българска обществено-политическа реалност, подхранва политическия му либерализъм.
С критично-обществен възторг са пропити доста негови стихотворения от края на 1880-те и първата половина на 1890-те години („ Бащин край “, „ Любимий падишах “, „ Дим до Бога “, „ Манго и мечката “, „ Цар Давид “ и други). Същевременно Славейков написа и интимна поезия. Събира я в първата си книга „ Момини сълзи “, основана под неасимилираното въздействие на Хайне. Бързо схванал нейната незрелост, една година след излизането ѝ Славейков иззема непродадените екземпляри, с цел да ги изгори.
През 1892 година Славейков отпътува да следва философия в Лайпциг. Оттам сътрудничи постоянно на списанията „ Мисъл “ и „ Българска колекция “, основава поемите „ Ралица “, „ Бойко “, „ Неразделни “, и други типичен епически песни, първите глави на епопеята „ Кървава ария “, доста от миниатюрите в „ Сън за благополучие “. Много потребно за неговото творчество се оказва познанството с Мара Белчева, с която имат сходни ползи като поети и писатели и остават близки другари за цялостен живот.
Като студент Славейков си слага за задача да разшири житейския, философския, естетическия си мироглед, да школува при огромни създатели. Лекциите, които слуша, свидетелстват за многостранните му ползи: естетикът неокантианец Йоханес Фолкелт чете история на новата философия, обща хармония, хармония на поетическото изкуство, хармония на драмата; философът-идеалист, психолог-експериментатор, физиолог и фолклорист Вилхелм Вунд – логика на психиката, нравственос, история на философията; Е. Елстер – история на немската литература, Вюлкер – лекции за творчеството на Уилям Шекспир; Волнер – за националния епос на южните славяни и други
Интересът на Славейков към живописта и скулптурата го насочва към Лайпцигското сдружение на феновете на изкуството, в което членува. Член е и на Лайпцигското литературно сдружение. Посещава голям брой театрални министър председатели. Вглъбява се в творчеството на Йохан Волфганг Гьоте и Хайнрих Хайне, чете проучвания за тях, интересува се освен от художественото им дело, само че и от философските и естетическите им възгледи. Измежду десетките модерни немски поети, които задържат вниманието му, се открояват Теодор Щорм, Д. Лилиенкрон, Р. Демел, Г. Фалке, Н. Ленау. Чрез немски преводи Славейков се среща със скандинавските литератури, изследва творчеството на Хенрих Ибсен, Й. Якобсен. Пръв в България се среща с концепциите на датския мъдрец Сьорен Киркегор. Чете трудовете на Георг Брандес, К. Ланге, Артур Шопенхауер, Фридрих Ницше.
С многостранните си ползи, с неизтощимото си духовитост си печели престиж измежду българските студенти в Лайпциг. Още през първата година на следването си е определен за ръководител на българската секция при Славянското академическо сдружение, на идната става ръководител на сдружението. Подготвя дисертация на тематика „ Хайне и Русия “ само че не я приключва, тъй като не съумява да поработи, както възнамерявал, в съветски библиотеки.
В Лайпциг Славейков приключва (1896 г.) кн. 1 от „ Епически песни “, приготвя кн. 2, продължава да твори интимна поезия, извисявайки се над ранните си лирически творби. Стихосбирката „ Сън за благополучие “ е плод на многогодишна креативна работа в тази тенденция. Изпраща първите си критически текстове, излезли във в. „ Знаме “.
Славейков се завръща в България при започване на 1898 година и през същата година става автентичен член на Българското книжовно сдружение, през днешния ден Българска академия на науките. Назначен е за преподавател в Софийската мъжка гимназия и е командирован в Народната библиотека в София. Става непосредствен асистент на доктор Кръстьо Кръстев в редактирането на сп. „ Мисъл “ и е в центъра на литературния кръг „ Мисъл “.
Много значим аспект от неговия витален и нравствен път е любовта му с поетесата Мара Белчева, вдовица на умрял български министър. С нея той свързва живота си през 1903 година, само че среща неодобрението на Фердинанд и дворцовите среди. Заедно превеждат „ Тъй рече Заратустра “ от Ницше. Години наред те работят взаимно и върху неговата поема „ Кървава ария “.
Пенчо Славейков е поддиректор (1901 – 1909) и шеф (1909 – 1911) на Народната библиотека, шеф на Народния спектакъл (1908 – 1909). През септември 1908 година подхваща с театъра турне из Македония, което в Битоля, Прилеп и други селища се трансформира в културна и социална манифестация, чийто подстрекател е поетът-директор. За късия си престой в Народния спектакъл Славейков се демонстрира като деятелен, високоерудиран и надарен началник и режисьор. Бранейки независимостта на театъра от некомпетентни вмешателства, влиза в спор с министъра на просвещението Никола Мушанов и напуща.
През 1909 година е командирован в Москва за присъединяване в честването на 100-годишнината от рождението на Николай Гогол. Заедно с проф. Васил Златарски прибира в България костите на Марин Дринов и библиотеката му. От Русия Славейков написа няколко писма до Мара Белчева, в които се изявява като народолюбец и антимонархист, хуманист и демократ. По време на казионния Славянски събор (1910 г.), като демократ и последовател на концепцията за славянско единство на чисто културна почва и на основа на братско единодушие, Славейков стачкува в отворено писмо до делегатите на събора и в тирада на обществено заседание.
В началото на март 1911 година е командирован в Цариград, Атина, Неапол, Соренто, Рим, с цел да се запознае с библиотечните здания и с развиването на библиотечното дело. След завръщането си в София Славейков се отдава на трескава работа: приключва ч. 2 на „ Кървава ария “ (IV-VI песен), приготвя антологията „ Немски поети “.
На 10 юли 1911 година министърът на просвещението Стефан Бобчев го уволнява от поста шеф на Народната библиотека и го назначава организатор на учебния музей при Министерството на националното просвещение. Славейков не заема длъжността и отпътува за чужбина. Преди да отпътува, ръководи заседание, на което се учредява клон на сдружението „ Приятели на съветския народ “ (с ръководител Анатол Франс). В края на август Славейков е в Цюрих, където го посреща Мара Белчева.
Живее в разнообразни селища – Люцерн, Хофлу, Горат, Гьошенен, Андермат, Лугано. Силният нравствен терор утежнява здравето му. Славейков прави героични старания да работи. В края на ноември идва в Италия. Най-дълго се задържа в Рим – 3 месеца. По-късно отпътува за Флоренция, а оттова и за Милано. В Милано отсяда в хотел „ Манин “, където дописва някои от последните си произведения. През май 1912 година още веднъж е на път – през Флоренция, към Енгандините, към планината, търсейки лек за тялото и душата. В края на месеца идва в дребното курортното градче Брунате, ситуирано сред езерото Лаго ди Комо и град Комо (Италия), където на 10 юни умира. В България, която след по-малко от четири години ще схване Грегорианския календар, е към момента 28 май. Погребан е в селското гробище, а през 1921 година костите му са пренесени в България.
Поради преждевременната му гибел предлагането на шведския учен Алфред Йенсен, преводач на „ Кървава ария “ и на други негови произведения, да бъде почетен с Нобелова премия, не е прегледано от Нобеловия комитет.
Той е роден през 1866 година в град Трявна, в фамилията на Ирина и Петко Славейкови, които имат още 6 деца – Христо, Иван, Рачо, Райко, Донка, Пенка. За бащата е мъчно да се грижи за него, само че той намира пари да изпрати сина си на учебно заведение. Учи в Стара Загора, където през 1876 година татко му е назначен за преподавател.
Той е очевидец на опожаряването на града по време на Руско-турската война, споменът за което остава вечно в неговото схващане. Тези „ враснали така надълбоко в душата мемоари “ служат на Славейков при работата му върху „ Кървава ария “. Семейство Славейкови едвам се избавя от пожарищата и се събира в Търново.
След края на войната се реалокира в Сливен, през 1879 година – още веднъж в Търново, където Петко Славейков издава вестниците „ Остен “ и „ Целокупна България “, а Пенчо Славейков взе участие в разпространяването им. В края на 1879 година фамилията се открива в София, където Славейков учи до 1881 година След въвеждането на Режима на пълномощията, татко му, един от водачите на Либералната партия, е задържан, след което отпътува за Източна Румелия.
Пенчо Славейков продължава образованието си в Пловдив. През 1883 година е един от водачите на ученическия ужас в Пловдивската действителна гимназия срещу неприятното преподаване на предметите, откакто учители като П. Р. Славейков, Петко Каравелов и Трайко Китанчев били сменени с „ парфюмирани контета и умствено боси възпитатели “, напомня БНР.
По това време е под въздействието освен на татко си, само че и на бащиния си другар Петко Каравелов. През тези години се заражда любовта му към националното творчество. Бащата и децата записват национални приказки, песни, митове, старинни предания. Славейков съпровожда постоянно татко си в пътуванията му из разнообразни краища на България за езикови, етнографски и фолклорни изследвания, учи от първоизвора изкуството и езика на народа.
През януари 1884 година заспива върху заледената река Марица и заболява тежко. Въпреки продължителното лекуване в Пловдив, София, Лайпциг, Берлин, Париж, за цялостен живот остават провали – затруднено е напредването му (движи се с бастун), написа с старания и приказва мъчно. След тримесечна битка със гибелта Славейков се отдава на мрачни мисли, страда от пристъпи на потиснатост, от които търси лек в книгите и в творчеството.
За да излезе от тежката рецесия, му оказват помощ книгите на Иван Тургенев и В. Г. Короленко „ Живи мощи “ и „ Слепият музикант “. В битка с неволята Славейков калява волята си и стартира да гледа на страданието като на популярен преподавател, извисяващ духа. Тази концепция намира по-късно живописен израз в редица произведения („ Cis moll “ и други). Възгледът за страданието се затвърждава и от общуването му с творчеството на Хенрик Ибсен, Фридрих Ницше, Хайнрих Хайне и други. След нещастието у Славейков се заражда и склонността да осмисля креативен самотата. Стихотворенията, които написа по това време, са повлияни от Хайне, чиито произведения чете в съветски превод.
Към средата на 1884 година фамилията на Пенчо Славейков се връща в София. През 1885 година той се сближава с Алеко Константинов. Двамата сътрудничат на списание „ Библиотека Свети Климент “ с преводи от съветски поети. Това затвърждава сериозното отношение на Славейков към стамболовизма и въобще към тогавашната българска обществено-политическа реалност, подхранва политическия му либерализъм.
С критично-обществен възторг са пропити доста негови стихотворения от края на 1880-те и първата половина на 1890-те години („ Бащин край “, „ Любимий падишах “, „ Дим до Бога “, „ Манго и мечката “, „ Цар Давид “ и други). Същевременно Славейков написа и интимна поезия. Събира я в първата си книга „ Момини сълзи “, основана под неасимилираното въздействие на Хайне. Бързо схванал нейната незрелост, една година след излизането ѝ Славейков иззема непродадените екземпляри, с цел да ги изгори.
През 1892 година Славейков отпътува да следва философия в Лайпциг. Оттам сътрудничи постоянно на списанията „ Мисъл “ и „ Българска колекция “, основава поемите „ Ралица “, „ Бойко “, „ Неразделни “, и други типичен епически песни, първите глави на епопеята „ Кървава ария “, доста от миниатюрите в „ Сън за благополучие “. Много потребно за неговото творчество се оказва познанството с Мара Белчева, с която имат сходни ползи като поети и писатели и остават близки другари за цялостен живот.
Като студент Славейков си слага за задача да разшири житейския, философския, естетическия си мироглед, да школува при огромни създатели. Лекциите, които слуша, свидетелстват за многостранните му ползи: естетикът неокантианец Йоханес Фолкелт чете история на новата философия, обща хармония, хармония на поетическото изкуство, хармония на драмата; философът-идеалист, психолог-експериментатор, физиолог и фолклорист Вилхелм Вунд – логика на психиката, нравственос, история на философията; Е. Елстер – история на немската литература, Вюлкер – лекции за творчеството на Уилям Шекспир; Волнер – за националния епос на южните славяни и други
Интересът на Славейков към живописта и скулптурата го насочва към Лайпцигското сдружение на феновете на изкуството, в което членува. Член е и на Лайпцигското литературно сдружение. Посещава голям брой театрални министър председатели. Вглъбява се в творчеството на Йохан Волфганг Гьоте и Хайнрих Хайне, чете проучвания за тях, интересува се освен от художественото им дело, само че и от философските и естетическите им възгледи. Измежду десетките модерни немски поети, които задържат вниманието му, се открояват Теодор Щорм, Д. Лилиенкрон, Р. Демел, Г. Фалке, Н. Ленау. Чрез немски преводи Славейков се среща със скандинавските литератури, изследва творчеството на Хенрих Ибсен, Й. Якобсен. Пръв в България се среща с концепциите на датския мъдрец Сьорен Киркегор. Чете трудовете на Георг Брандес, К. Ланге, Артур Шопенхауер, Фридрих Ницше.
С многостранните си ползи, с неизтощимото си духовитост си печели престиж измежду българските студенти в Лайпциг. Още през първата година на следването си е определен за ръководител на българската секция при Славянското академическо сдружение, на идната става ръководител на сдружението. Подготвя дисертация на тематика „ Хайне и Русия “ само че не я приключва, тъй като не съумява да поработи, както възнамерявал, в съветски библиотеки.
В Лайпциг Славейков приключва (1896 г.) кн. 1 от „ Епически песни “, приготвя кн. 2, продължава да твори интимна поезия, извисявайки се над ранните си лирически творби. Стихосбирката „ Сън за благополучие “ е плод на многогодишна креативна работа в тази тенденция. Изпраща първите си критически текстове, излезли във в. „ Знаме “.
Славейков се завръща в България при започване на 1898 година и през същата година става автентичен член на Българското книжовно сдружение, през днешния ден Българска академия на науките. Назначен е за преподавател в Софийската мъжка гимназия и е командирован в Народната библиотека в София. Става непосредствен асистент на доктор Кръстьо Кръстев в редактирането на сп. „ Мисъл “ и е в центъра на литературния кръг „ Мисъл “.
Много значим аспект от неговия витален и нравствен път е любовта му с поетесата Мара Белчева, вдовица на умрял български министър. С нея той свързва живота си през 1903 година, само че среща неодобрението на Фердинанд и дворцовите среди. Заедно превеждат „ Тъй рече Заратустра “ от Ницше. Години наред те работят взаимно и върху неговата поема „ Кървава ария “.
Пенчо Славейков е поддиректор (1901 – 1909) и шеф (1909 – 1911) на Народната библиотека, шеф на Народния спектакъл (1908 – 1909). През септември 1908 година подхваща с театъра турне из Македония, което в Битоля, Прилеп и други селища се трансформира в културна и социална манифестация, чийто подстрекател е поетът-директор. За късия си престой в Народния спектакъл Славейков се демонстрира като деятелен, високоерудиран и надарен началник и режисьор. Бранейки независимостта на театъра от некомпетентни вмешателства, влиза в спор с министъра на просвещението Никола Мушанов и напуща.
През 1909 година е командирован в Москва за присъединяване в честването на 100-годишнината от рождението на Николай Гогол. Заедно с проф. Васил Златарски прибира в България костите на Марин Дринов и библиотеката му. От Русия Славейков написа няколко писма до Мара Белчева, в които се изявява като народолюбец и антимонархист, хуманист и демократ. По време на казионния Славянски събор (1910 г.), като демократ и последовател на концепцията за славянско единство на чисто културна почва и на основа на братско единодушие, Славейков стачкува в отворено писмо до делегатите на събора и в тирада на обществено заседание.
В началото на март 1911 година е командирован в Цариград, Атина, Неапол, Соренто, Рим, с цел да се запознае с библиотечните здания и с развиването на библиотечното дело. След завръщането си в София Славейков се отдава на трескава работа: приключва ч. 2 на „ Кървава ария “ (IV-VI песен), приготвя антологията „ Немски поети “.
На 10 юли 1911 година министърът на просвещението Стефан Бобчев го уволнява от поста шеф на Народната библиотека и го назначава организатор на учебния музей при Министерството на националното просвещение. Славейков не заема длъжността и отпътува за чужбина. Преди да отпътува, ръководи заседание, на което се учредява клон на сдружението „ Приятели на съветския народ “ (с ръководител Анатол Франс). В края на август Славейков е в Цюрих, където го посреща Мара Белчева.
Живее в разнообразни селища – Люцерн, Хофлу, Горат, Гьошенен, Андермат, Лугано. Силният нравствен терор утежнява здравето му. Славейков прави героични старания да работи. В края на ноември идва в Италия. Най-дълго се задържа в Рим – 3 месеца. По-късно отпътува за Флоренция, а оттова и за Милано. В Милано отсяда в хотел „ Манин “, където дописва някои от последните си произведения. През май 1912 година още веднъж е на път – през Флоренция, към Енгандините, към планината, търсейки лек за тялото и душата. В края на месеца идва в дребното курортното градче Брунате, ситуирано сред езерото Лаго ди Комо и град Комо (Италия), където на 10 юни умира. В България, която след по-малко от четири години ще схване Грегорианския календар, е към момента 28 май. Погребан е в селското гробище, а през 1921 година костите му са пренесени в България.
Поради преждевременната му гибел предлагането на шведския учен Алфред Йенсен, преводач на „ Кървава ария “ и на други негови произведения, да бъде почетен с Нобелова премия, не е прегледано от Нобеловия комитет.
Източник: fakti.bg
КОМЕНТАРИ