На света няма зли хора – само нещастни
На 10 март се навършват 83 години от гибелта на великия съветски публицист Михаил Булгаков (1891-1940), останал в международната литература с „ Майстора и Маргарита ", „ Кучешко сърце ", „ Бяг ", „ Фаталните яйца ", „ Дяволиада ", „ Бялата армия ", „ Театрален разказ "...
Нека си напомним някои негови непреходни мъдри мисли, както и за една от най-вълнуващите любовни подиуми в историята на книжното завещание на човечеството.
• Никога и нищо не искайте! Никога и нищо, изключително от тези, които са по-силни от вас. Сами ще ви предложат и сами всичко ще ви дадат!• Този, който обича, би трябвало да показа участта на този, който обича.
• Щастието е като здравето: когато го има, не го забелязваш.
• Навсякъде съумява този, който не бърза.
• Истината идва единствено посредством страданието...Това е правилно, бъдете спокойни! Но за това знание на истината, пари не дават, нито самопризнание. Печално е, само че е реалност.
• На света има единствено две сили: доларите и литературата.
• Ръкописите не горят.
• На света няма зли хора – единствено нещастни.
• Писателят постоянно ще е в съпротива на политиката, до момента в който самата политика е в съпротива на културата.
• Да, индивидът е смъртен, само че това би било половин неволя. Лошото е, че той е ненадейно смъртен, ето какъв е фокусът!
• Съдите за някого по костюма му? Никога не го правете. Можете доста да сгрешите.
• С теб приказваме на разнообразни езици, както постоянно. Но нещата, за които приказваме не се трансформират от това.
• Кой споделя, че на света няма вярна, безконечна обич? Да му отрежат гнусния език на този измамник!
• Сами знаете, на човек без документи му е строго неразрешено да съществува.
• Никога не извършвайте закононарушение. Доживейте до старостта с чисти ръце.
• Разберете, че езикът може да скрие истината, само че очите - в никакъв случай!
• Достатъчно е да изпратиш човек под патроните и той ще се трансформира в умен вълк; на мястото на доста слабия и в в действителност сложни обстановки непотребен разум, израства инстинктът на звяра.
• Любовта изскочи пред нас, както изскача отдолу под земята на някоя уличка палач, и ни прониза и двамата по едно и също време.
- Тя носеше отвратителни, тревожни жълти „ цветя. Дявол ги знае по какъв начин се споделят, само че незнайно за какво, те, първи се появяват в Москва. Тези цветя доста блестящо се открояваха върху черното ѝ ролетно манто. Тя носеше жълти цветя. Лош цвят. Тя сви от Тверская в една директна и тогава се обърна. Знаете къде е Тверская, нали? По Тверская минаваха хиляди хора, само че аз ви убеждавам, че тя видя единствено мен и ме погледна освен обезпокоително, само че даже някак мъчително. Порази ме не толкоз нейната хубост, колкото безкрайната, невероятна самотност в очите й.
Подчиних се на жълтия знак и също свих в пресечката, потеглих след нея. Вървяхме безмълвно по кривата скучна уличка, аз по единия тротоар, тя по другия. Представете си, по уличката нямаше жива душа. Измъчвах се, тъй като ми се стори, че би трябвало да я заговоря, а се боях, че няма да произнеса нито дума и тя ще си отиде и в никакъв случай към този момент няма да я видя.
И представете си, внезапно заприказва тя:
- Харесват ли ви моите цветя?
Добре помня по какъв начин прозвуча гласът й, много невисок, само че прекъсващ и колкото и да е неуместно, стори ми се, че ехото отекна в уличката и се блъсна в мръсната жълта стена. Аз бързо минах на нейния тротоар и до момента в който я приближавах, отговорих:
- Не.
Тя ме изгледа учудено, а аз внезапно и напълно ненадейно разбрах, че цялостен живот съм обичал точно тази жена! Как ви се коства? Ще кажете, несъмнено, че съм вманиачен?
- Нищо не споделям! - възкликна Иван и добави: - Умолявам ви, след това?
И гостът продължи:
- Да, тя ме изгледа учудено и попита:
- Изобщо ли не обичате цветя?
Стори ми се, че долових в гласа й неприязън. Вървях до нея, мъчех се да стъпвам в крайник и за свое удивление напълно не се усещах обезпокоен.
- Обичам цветя, само че не тези.
- А какви?
- Обичам рози.
Съжалих, че го споделих, тъй като тя отговорно се усмихна и хвърли цветята си в канавката. Малко обезпокоен, аз въпреки всичко ги подвигнах, подадох й ги, само че тя се усмихна, отблъсна цветята и аз ги понесох в ръце.
Вървяхме по този начин известно време, без да кажем дума, след това тя взе цветята от ръцете ми и ги хвърли на паважа, провря ръката си в дълга черна ръкавица в моята и продължихме паралелно.
- После? - сподели Иван. - Моля ви, не пропускайте нищо!
- После ли? - повтори въпроса гостът. - Можете и самичък да се досетите - той избърса внезапно с десния си ръкав непредвидена сълза и продължи: - Любовта изскочи пред нас, както изскача отдолу под земята на някоя уличка палач, и ни прониза и двамата по едно и също време.
Така пронизва гръмотевица, по този начин пронизва финландска кама!
Впрочем тя твърдеше по-късно, че не било по този начин, че сме се обичали, несъмнено, доста от дълго време, още преди да се познаваме, преди да сме се виждали...
...Та тя споделяше, че излязла този ден с жълтите цветя в ръце, с цел да я намеря най-накрая, и в случай че това не се било случило, тя щяла да се токсини, тъй като животът й бил запустял.
Да, любовта ни прониза незабавно. Разбрах го още същия ден, още след час, когато се озовахме, слепи за града в близост ни, пред стената на Кремъл, на крайбрежния бул..
Разговаряхме по този начин, като че ли се бяхме разделили през вчерашния ден, като че ли се познавахме от години. Разбрахме се да се срещнем на другия ден отново там, на Москва река, и се срещнахме. Майското слънце ни светеше. И скоро, доста скоро тази жена стана моя загадка брачна половинка.
Тя идваше при мене всеки ден, а почвах да я очаквам още от сутринта. Очакването се показваше в това, че местех предметите по масата. Десет минути преди тя да пристигна, сядах до прозорчето и почвах да се ослушвам по кое време ще хлопне вехтата малка врата. Колко необичайно: преди да я срещна, в нашето дворче рядко влизаше някой, напряко казано, никой не влизаше, а в този момент ми се струваше, че целият град се е устремил към него. Хлопне малката врата, сърцето ми трепне, и представете си, тъкмо против лицето си безусловно ще видя през прозорчето нечий замърсен ботуш. Точиларят. Но кому в нашата къща е изтрябвал точилар? Какво ще точи? Какви ножове?
Тя минаваше през малката врата единствено един път, само че преди да мине, минимум 10 пъти получавах сърцетуптене, не неистина. После, когато настъпваше нейният час и стрелките посочваха пладне, сърцето ми въобще не преставаше мощно да тупти, до момента в който ненадейно и съвсем напълно тихо не се изравняваха с прозореца нейните обувки с черни велурени панделки, пристегнати с железни токи.
...Иван научи, че Майстора и непознатата се обикнали по този начин мощно, че станали просто неразделни..., че неговият гостенин и тайната му жена още в първите дни на тази връзка стигнали до извода, че самата орис ги е срещнала на оня ъгъл на Тверская и че са основани един за различен вечно.
Из „ Майстора и Маргарита "
Нека си напомним някои негови непреходни мъдри мисли, както и за една от най-вълнуващите любовни подиуми в историята на книжното завещание на човечеството.
• Никога и нищо не искайте! Никога и нищо, изключително от тези, които са по-силни от вас. Сами ще ви предложат и сами всичко ще ви дадат!• Този, който обича, би трябвало да показа участта на този, който обича.
• Щастието е като здравето: когато го има, не го забелязваш.
• Навсякъде съумява този, който не бърза.
• Истината идва единствено посредством страданието...Това е правилно, бъдете спокойни! Но за това знание на истината, пари не дават, нито самопризнание. Печално е, само че е реалност.
• На света има единствено две сили: доларите и литературата.
• Ръкописите не горят.
• На света няма зли хора – единствено нещастни.
• Писателят постоянно ще е в съпротива на политиката, до момента в който самата политика е в съпротива на културата.
• Да, индивидът е смъртен, само че това би било половин неволя. Лошото е, че той е ненадейно смъртен, ето какъв е фокусът!
• Съдите за някого по костюма му? Никога не го правете. Можете доста да сгрешите.
• С теб приказваме на разнообразни езици, както постоянно. Но нещата, за които приказваме не се трансформират от това.
• Кой споделя, че на света няма вярна, безконечна обич? Да му отрежат гнусния език на този измамник!
• Сами знаете, на човек без документи му е строго неразрешено да съществува.
• Никога не извършвайте закононарушение. Доживейте до старостта с чисти ръце.
• Разберете, че езикът може да скрие истината, само че очите - в никакъв случай!
• Достатъчно е да изпратиш човек под патроните и той ще се трансформира в умен вълк; на мястото на доста слабия и в в действителност сложни обстановки непотребен разум, израства инстинктът на звяра.
• Любовта изскочи пред нас, както изскача отдолу под земята на някоя уличка палач, и ни прониза и двамата по едно и също време.
- Тя носеше отвратителни, тревожни жълти „ цветя. Дявол ги знае по какъв начин се споделят, само че незнайно за какво, те, първи се появяват в Москва. Тези цветя доста блестящо се открояваха върху черното ѝ ролетно манто. Тя носеше жълти цветя. Лош цвят. Тя сви от Тверская в една директна и тогава се обърна. Знаете къде е Тверская, нали? По Тверская минаваха хиляди хора, само че аз ви убеждавам, че тя видя единствено мен и ме погледна освен обезпокоително, само че даже някак мъчително. Порази ме не толкоз нейната хубост, колкото безкрайната, невероятна самотност в очите й.
Подчиних се на жълтия знак и също свих в пресечката, потеглих след нея. Вървяхме безмълвно по кривата скучна уличка, аз по единия тротоар, тя по другия. Представете си, по уличката нямаше жива душа. Измъчвах се, тъй като ми се стори, че би трябвало да я заговоря, а се боях, че няма да произнеса нито дума и тя ще си отиде и в никакъв случай към този момент няма да я видя.
И представете си, внезапно заприказва тя:
- Харесват ли ви моите цветя?
Добре помня по какъв начин прозвуча гласът й, много невисок, само че прекъсващ и колкото и да е неуместно, стори ми се, че ехото отекна в уличката и се блъсна в мръсната жълта стена. Аз бързо минах на нейния тротоар и до момента в който я приближавах, отговорих:
- Не.
Тя ме изгледа учудено, а аз внезапно и напълно ненадейно разбрах, че цялостен живот съм обичал точно тази жена! Как ви се коства? Ще кажете, несъмнено, че съм вманиачен?
- Нищо не споделям! - възкликна Иван и добави: - Умолявам ви, след това?
И гостът продължи:
- Да, тя ме изгледа учудено и попита:
- Изобщо ли не обичате цветя?
Стори ми се, че долових в гласа й неприязън. Вървях до нея, мъчех се да стъпвам в крайник и за свое удивление напълно не се усещах обезпокоен.
- Обичам цветя, само че не тези.
- А какви?
- Обичам рози.
Съжалих, че го споделих, тъй като тя отговорно се усмихна и хвърли цветята си в канавката. Малко обезпокоен, аз въпреки всичко ги подвигнах, подадох й ги, само че тя се усмихна, отблъсна цветята и аз ги понесох в ръце.
Вървяхме по този начин известно време, без да кажем дума, след това тя взе цветята от ръцете ми и ги хвърли на паважа, провря ръката си в дълга черна ръкавица в моята и продължихме паралелно.
- После? - сподели Иван. - Моля ви, не пропускайте нищо!
- После ли? - повтори въпроса гостът. - Можете и самичък да се досетите - той избърса внезапно с десния си ръкав непредвидена сълза и продължи: - Любовта изскочи пред нас, както изскача отдолу под земята на някоя уличка палач, и ни прониза и двамата по едно и също време.
Така пронизва гръмотевица, по този начин пронизва финландска кама!
Впрочем тя твърдеше по-късно, че не било по този начин, че сме се обичали, несъмнено, доста от дълго време, още преди да се познаваме, преди да сме се виждали...
...Та тя споделяше, че излязла този ден с жълтите цветя в ръце, с цел да я намеря най-накрая, и в случай че това не се било случило, тя щяла да се токсини, тъй като животът й бил запустял.
Да, любовта ни прониза незабавно. Разбрах го още същия ден, още след час, когато се озовахме, слепи за града в близост ни, пред стената на Кремъл, на крайбрежния бул..
Разговаряхме по този начин, като че ли се бяхме разделили през вчерашния ден, като че ли се познавахме от години. Разбрахме се да се срещнем на другия ден отново там, на Москва река, и се срещнахме. Майското слънце ни светеше. И скоро, доста скоро тази жена стана моя загадка брачна половинка.
Тя идваше при мене всеки ден, а почвах да я очаквам още от сутринта. Очакването се показваше в това, че местех предметите по масата. Десет минути преди тя да пристигна, сядах до прозорчето и почвах да се ослушвам по кое време ще хлопне вехтата малка врата. Колко необичайно: преди да я срещна, в нашето дворче рядко влизаше някой, напряко казано, никой не влизаше, а в този момент ми се струваше, че целият град се е устремил към него. Хлопне малката врата, сърцето ми трепне, и представете си, тъкмо против лицето си безусловно ще видя през прозорчето нечий замърсен ботуш. Точиларят. Но кому в нашата къща е изтрябвал точилар? Какво ще точи? Какви ножове?
Тя минаваше през малката врата единствено един път, само че преди да мине, минимум 10 пъти получавах сърцетуптене, не неистина. После, когато настъпваше нейният час и стрелките посочваха пладне, сърцето ми въобще не преставаше мощно да тупти, до момента в който ненадейно и съвсем напълно тихо не се изравняваха с прозореца нейните обувки с черни велурени панделки, пристегнати с железни токи.
...Иван научи, че Майстора и непознатата се обикнали по този начин мощно, че станали просто неразделни..., че неговият гостенин и тайната му жена още в първите дни на тази връзка стигнали до извода, че самата орис ги е срещнала на оня ъгъл на Тверская и че са основани един за различен вечно.
Из „ Майстора и Маргарита "
Източник: spisanie8.bg
КОМЕНТАРИ