По какъв начин мозъкът различава реалността от въображението
Мозъкът ни непрекъснато се сблъсква със задачата да разграничи въображаемото от действителното. Съвременните проучвания в региона на неврологията демонстрират, че усещането не е просто пасивно отражение на заобикалящия ни свят, а интензивно основаване на визия за действителността. Ние освен получаваме информация посредством сетивата си, само че и я комбинираме с предходния си опит и упования. По този метод възприемаме това, което ни заобикаля. Оказва се, че този развой разграничава много ясно действителността от измислицата.
Мозъкът е по-лесен за заблуждаване, в сравнение с наподобява Разликата сред въображение и действителност
Когато погледнем към оживена улица да вземем за пример, мозъкът ни неотложно комбинира образните и слуховите сигнали със спомените и навиците. Това ни оказва помощ бързо да разберем заобикалящата ни среда и да вземем нужните решения, с цел да сме в сигурност. Този метод на разбиране на заобикалящия ни свят обаче не всеки път е непогрешим – от време на време мозъкът може да сбърка въображаемото с действителното.
Основите на актуалните проучвания в тази област са сложени преди повече от 100 години. Психоложката Мери Чевес Уест Пърки организира неповторим опит още при започване на XX век. Тя помолила участниците да си показват разнообразни предмети, да вземем за пример домат или лист, върху бяла стена. В реалност обаче изображенията на тези обекти били едва прожектирани върху стената. Участниците в теста считали, че виждат само резултат от личното си въображение, без даже да осъзнават външната подсветка.
Този опит сподели какъв брой тясно са свързани въображението и усещането. Днес невробиолозите са единомислещи, че и двете дружно образуват чувството ни за действителност.
Често виждаме неща, които в реалност не съществуват Съвременните учени стигнаха по-далеч. Така да вземем за пример екипът на Надин Дийкстра от Лабораторията Imagine Reality в Университетския лицей в Лондон предложи на участниците в опита да си показват избран модел от диагонални линии на екрана. След това същите линии били прожектирани благодарение на огледало по време на магнитно-резонансно сканиране на мозъка, и всичко това на фона на образен звук, напомнящ телевизионни разстройства.
Оказа се, че когато човек фактически е виждал линиите, интензивността в избрана област на мозъка – вретеновидния гирус – е била по-висока, в сравнение с когато човек просто си е представял. Тази област е добре известна с ролята си при разпознаването на лица и предмети, само че връзката ѝ с разграничаването на действителното от въображаемото беше същинско изобретение.
Освен това, когато участниците объркват въображаемото с действителното (сякаш изпитват лека халюцинация), се покачва както интензивността на вретеновидния гирус, по този начин и на предната част на кората – региона, която координира другите мрежови процеси в мозъка.
Как мозъкът взема решение в какво да има вяра
Авторите на проучването стигат до заключението, че въображаемите и действителните сигнали се комбинират, с цел да образуват един тип „ сигнал за действителността “. Ако силата му е задоволително висока, чувството минава по този начин наречения „ предел на действителността “ – и ние одобряваме видяното за факт. Най-вероятно точно интензивността във вретеновидния гирус дефинира дали този предел е преминат или не, само че към момента няма безапелационни отговори.
Реалността може да се възприема по разнообразни способи Разбирането на тези процеси е значимо освен за проучването на ежедневните неточности при възприемането, само че и за медицината. Ако може да се потвърди, че нарушаванията в работата на тези области на мозъка предизвикват халюцинации, ще има опция да се създаде лекуване за положения като шизофренията.
Изследването оказва помощ също по този начин да се изясни за какво хората от време на време виждат неща, които не съществуват, или, назад, не виждат очевидното. Например, в случай че човек инцидентно се сблъска с непознато животно в града, той може автоматизирано да „ види “ нормално куче, макар че в действителност е било лисица, тъй като навиците и упованията надвиват над действителността.
В дълготраен проект учените се надяват да схванат дали хората с богато въображение са по-склонни към сходни неточности от останалите. Независимо от това по какъв начин се трансформират теориите, в неврологията е значимо да не се опасяваме да се съмняваме, тъй като даже неверните хрумвания ни оказват помощ да вървим напред.
Изводът е, че мозъкът непрестанно построява нашия индивидуален „ действителен “ свят въз основа на композиция от сетивни сигнали, минал опит и работата на въображението. Да разберем кое е действително и кое не, постоянно е по-трудно, в сравнение с наподобява, и в това се крие освен повода за грешките във усещанията, само че и опцията да се движим напред в опознаването на себе си и структурата на нашето схващане.
