Моята свекърва не ме обичаше. Искам да кажа на тия,

Моята свекърва не ме обичаше. Искам да кажа на тия, които завиждат на връзките ни в този момент, че те не бяха такива през първите години, когато влязох в нейня дом. Никакъв различен грях нямам пред нея аз, също така, че доста обичах единственния й наследник и една вечер, по беритба, по чехли му пристанах.
Баща ми и дума не даваше да стане за сродяване с Джамбазите, по тази причина не го попитах. Свекърва ми, жена от това време, седяла в миналото права, забулена и безмълвна пред свекър, не можа да преглътне това, че аз влязох в къщата й без блага и пендари, вЛязох засмяна, приказлива и още на другия ден трансформирах уредбата в дома. Уших възглавнички по миндера, заковах килимчета, купих вазички, натопих цветя. Големият селски гардероб закрих със завески от басма и стаята доби напълно различен тип. Съседите захвалиха, заодумваха ръцете на булката, а остарялата сви устни:

– Не желая да ми се меси в наредбата.
Така е било с години, по този начин да си остане… Както Иван, стопанинът, го е оставил.
Право да си кажа, домъчня ми – ами за хубаво го правех сякаш!
Друг път – отидохме с Димо на панаир. Беше хубаво и останахме там и втори ден. А като се върнахме, донесохме й домашни пантофи. Мислех, че доста ще се зарадва, само че тя не ги и погледна. Само смъкна още по-ниско забрадката си и занарежда:

– Иване, Иване, на кого ме остави сама като кукувица, за какво не ме извикаш при тебе си, Иване…
Реших, че с тая жена управия няма. Тя нищо не харесваше, не одобряваше нито една моя постъпка, а тръгнехме ли с мъжа ми за някъде, по цели дни не ми продумваше. Веднъж, беше на коледните празници,
застягахме се за женитба.
Женеше се чичовият наследник на Димо и ни бяха пратили бъклица и калесник от другото село чак. Димо впрегна шейната, навлякохме гъбините, а остарялата все се чумери в къта и мълчи, думичка не обелва нито за неприятно, нито за хубаво. Бяхме към този момент до вратата, когато тя изхлипа и занарежда със заглушен рев:

– Иване, Иване ( все свекър ми викаше тя, когато се разтъжеше), ела да ме видиш, Иване. Сама коледа посрещам, сама великден изпращам…
Нещо стегна гърлото ми. Къде бяхме хукнали да се веселим ние и оставяхме самичък сама тая жена на празник! Не зная по какъв начин стана след това – зарових глава в скута й и заплаках.
– Никъде, майчице, кракът ми няма да мръдне без тебе от днеска нататък…

Тя стоеше слисана, недоверчива, а аз все по-ясно разбирах тъгата й на самичък в живота човек. Старата – по този начин я наричахме ние и когато се сърдехме, и когато говорехме хубави думи за нея. Каква остаряла беше в действителност тя – жена на 46-47 години! Тя нямаше никого, с изключение на нас, а ние малко внимание й обръщахме, малко споделяхме с нея, малко я забелязвахме.
Виновна беше младостта, обичта ни с Димо.
Но те не ни извиняваха, загдето бяхме не запомнили майката. Виновен беше и моят мъж. Той ме показа по този начин пред нея. Той не ми даде образец да я уважавам както би трябвало, да я направя собствен приятел, да споделя тъгата й.

И аз устоях на думата си. На магазина ли ще ида, кино ли ще пристигна в селото, за плетачка ли ще се запътя, без нея не тръгвах. Научих се да споделям дребните наслади и грижи от всекидневието първо с нея. Защо в действителност трябваше да занимавам Димо с тях!
Свекърва ми изправи глава, дръпна забрадката си обратно и някак с други очи ме загледа. Ще ме изпрати до вратника, ще ме посрещне, радваше се. Казвали й съседките: „ Много те уважава твоята снаха “. Един ден, като подреждахме къщата, аз предложих:

– Мамо, да махнем завесите от дрешника, да стане както си беше, а?
Тя помълча, погледна ме и рече: Нека си седят, младоженка, по този начин е по-хубав… Той и тейко ти, в случай че беше жив, щеше да се радва на такава скопосана уредба. Обичаше хубавото.
Сега аз и моята свекърва сме приятелки. И това върша не от измама и хорски позор, а тъй като чух един път по какъв начин вика за близки хора самотното майчино сърце. Разбрах тогава, че не ревността и опакият темперамент са диктували изначало връзките й към мене.
Инфо: lichna-drama