Гласът на костенурката
Моят другар, предан на Израел и евреите, не беше погубен в тесните йерусалимски улички, които постоянно посещавахме, нито на Голанските възвишения, където указваше непоколебима произраелска поддръжка, а в един леден ден в София. Именно до момента в който организираше 80-годишнината на неговият другар, от български генезис, професор Михаел Бар-Зоар, прославен израелски историк, който отвори очите на света за България и спасяването на българските евреи по времето на Втората международна война. Това правеше Петър Христов в последните си моменти. Ядосан съм, че животът на най-хубавите български синове свършва прекомерно рано, толкоз грубо и ненадейно. Утре той щеше да води дванадесет български кмета на образователно посещаване в Израел, където да се учат от най-хубавите.
Какво да кажа на младите гимназисти и студенти за мъжа, който години наред поддържаше напъните им да се учат от предишното и да градят ярко бъдеще? „ Какво ярко бъдеще, когато убиват сегашното? “ Няма бъдеще без настояще.
Какво да кажем на Мануела Горсова, на която той оказа помощ да се възвърне от тежка автомобилна злополука с съветски фигурист, с помощта на всичко, което модерната медицина може да предложи?
Петър постоянно говореше за урока на обществената правдивост, на който би трябвало да научим бъдещото потомство, какво да им кажа в този момент?
Какво би трябвало да кажа на Аби Фоксман от нюйоркската Лига Против Поругаване, че в България сме ядосани ли?
Какво да кажа на Швейцарската Графиня, която помагаше на нашите лечебни заведения и детски градини за това, че нейният български другар е погубен измежду бял ден?
Как да обясня на изралеските политици това, че техният български другар е погубен на улицата?
Трагедията не е единствено за Михаела и дребния Петър (децата на Петър Христов), само че и е национална огромна покруса. Все още не сме се научили да следваме закона, държим се като примитивно племе по средата на нищото, някъде в пустинята, където даже гласът на костенурката не може да бъде чут.
Някой един път ми сподели, че даже и след гибелен огън, излиза живот, дано се надяваме.
Животът не е както би трябвало да бъде и единственото, което идва в мозъка ми, е яд.
Какво да кажа на младите гимназисти и студенти за мъжа, който години наред поддържаше напъните им да се учат от предишното и да градят ярко бъдеще? „ Какво ярко бъдеще, когато убиват сегашното? “ Няма бъдеще без настояще.
Какво да кажем на Мануела Горсова, на която той оказа помощ да се възвърне от тежка автомобилна злополука с съветски фигурист, с помощта на всичко, което модерната медицина може да предложи?
Петър постоянно говореше за урока на обществената правдивост, на който би трябвало да научим бъдещото потомство, какво да им кажа в този момент?
Какво би трябвало да кажа на Аби Фоксман от нюйоркската Лига Против Поругаване, че в България сме ядосани ли?
Какво да кажа на Швейцарската Графиня, която помагаше на нашите лечебни заведения и детски градини за това, че нейният български другар е погубен измежду бял ден?
Как да обясня на изралеските политици това, че техният български другар е погубен на улицата?
Трагедията не е единствено за Михаела и дребния Петър (децата на Петър Христов), само че и е национална огромна покруса. Все още не сме се научили да следваме закона, държим се като примитивно племе по средата на нищото, някъде в пустинята, където даже гласът на костенурката не може да бъде чут.
Някой един път ми сподели, че даже и след гибелен огън, излиза живот, дано се надяваме.
Животът не е както би трябвало да бъде и единственото, което идва в мозъка ми, е яд.
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ