Силвия Монева: Сред младите няма мотивация, няма стремеж за спортни успехи
Монева: От тук са излезели огромни състезатели, цяла плеяда – Нунева, Марков, Евгени Игнатов
Леката атлетика е известна като „ царицата “ на спортовете и има дълбоки корени и обичаи в България. Страната има голям брой трофеи от балкански, европейски и международни шампионати, както и от Олимпийски игри.
Много са българските имена от близкото минало, които са вписани със златни букви в книгата на този по този начин известен спорт.
ни предлага изявление с една от звездите в леката ни атлетика от тези „ златни времена “, Силвия Монева.
Родената в Русе на 22 август 1965 година Силвия израства в спортно семейство. Баща ѝ Димитър Христов е бил благонадежден футболист в „ Дунав ” Русе.
Естествено е той да насочи децата към спорта. През 1978 година Силвия Монева е присъединена към групата на Георги Драганов. Започва упорита работа. Силвия има до себе си не кого да е, а самата рекордьорка в леката атлетика - Анелия Нунева. Резултатите не закъсняват. Малко по-късно Силвия слага държавен връх на скок дължина 7 метра. И до през днешния ден този връх не е усъвършенстван от никой наш играч.
Здравей Силвия, моите поздравления! Вече 36 години твоят връх стои неподобрен. Помниш ли деня в който го сложи? Къде и по какъв начин се случи това?
Трети август 1986 година на стадион „ Васил Левски “ – България, неделен ден, шампионатът се споделяше „ Бели, зелени, червени “. Сега не зная дали изобщо го има.
Какво мислиш по въпроса, че над 30 години върхът ти стои неподобрен? Не значи ли това, че няма никакво развиване в леката ни атлетика и като цяло в спорта ни оттогава насам?
Няма мотивация, няма блян за спортни триумфи. Сегашната юноша е прекомерно заета с компютри, опиати, алкохол. Те са я завладели просто, тези пороци. Младото потомство има интерес към спорта, като цяло. Тук в Русе по няколко пъти в годината се провеждат шампионати, вървя да давам награда състезателите, има млади деца, които спортуват, само че не е това, което беше преди време. Няма я тази мотивация.
Не мога да си обясня тъкмо по каква причина е това, само че сред 1-ви и 5-ти клас, когато би трябвало да се поставят основите на бъдещи състезатели по лека атлетика, не се прави нищо.
По принцип няма значение какъв е спорта, дали лека атлетика, дали баскетбол, футбол. Това е възрастовата група, която е най-идеална за моделиране на бъдещи спортисти. Не може да станеш на 18 години и да решиш тогава, че искаш да ставаш състезател. От 1-ви до 5-ти клас е групата, която би трябвало да се следи и съгласно интереса и даденостите на детето, да се насочи към избрания спорт и да се работи с него. Това го няма.
Не се натъртва интензивно върху спорта в учебните заведения. Например тук в Русе, треньорите по лека атлетика доста мъчно събират групи за тренировки. Друг е въпросът, че децата доста бързо се отхвърлят, нищо не ги стимулира, не се раздават безвъзмездни екипи, безвъзмездни спайкове.
А това се правеше преди време. И като цяло, страната я няма на никое място и нищо не поставя с цел да сътвори един интерес към шампионатите, които хората провеждат. Не се отпускат и стимулиращи награди за състезателите.
Преди имаше едни дребни награди от 10-20 лв. в плик за състезателите, само че очевидно им се видяха доста и в този момент няма и такива награди. Как да стане!? Как да се случват нещата, когато няма държавна политика!? Един гол орден и това е. Тук, в Русе, по този начин стоят нещата.
От тук са излезели огромни състезатели, цяла плеяда – Нунева, Марков, Евгени Игнатов, Аз и още цяло „ свърталище “ звезди, които дадоха доста на спорта. Към сегашния миг ми е огромна болежка. Няма нищо. Мисля, че и за другите градове е по този начин.
Силви, за какво по този начин се получава? Не си ли си задавала този въпрос през годините?
Цялата страна е такава сега, че спорта да не е подобен. Спортистите в България оцеляват. Особено през последните 10-15 години ситуацията се е влошило. Никой не им обръща внимание.
Никой не обръща внимание и на децата, на тяхното здравословно положение. Не ги стимулират, не ги насочват и ангажират със спорт. Знаете ли, че паралелките в спортните учебни заведения са съвсем празни.
Влиза се доста елементарно, а преди години битката беше извънредно сложна, с цел да те одобряват в спортно учебно заведение. Все отново от там излизат очаквания за българския спорт. Сега не е по този начин. Имат други забавни неща, които им отвличат вниманието. И както споделих, няма по какъв начин да станеш на 18 и тогава да решиш, че искаш да си състезател. Аз да вземем за пример започнах от 7 годишна да упражнявам. Започнах атлетика, плуване и гимнастика. Постепенно двата спорта отпаднаха и по този начин останах в атлетиката.
Нека се върнем още веднъж на атлетиката. Колко най-близко до държавния ти връх са стигали други лекоатлети в България?
Това беше по мое време, не в този момент. Разбирайте от 1983-та година, до Сеулската олимпиада 1988 година. Бяха потомство от 3 - 4 скачачки в България, които безусловно скачаха през сантиметър, през два, през три. Следващото достижение, след моето, беше 6.91 метра в зала. Направи го една доста добра лекоатлетка – Магдалена Христова, която се състезаваше 5 - 6 години след мен. Моят връх в зала беше същият.
Държах двата върха и в зала, и навън. Има разлика сред двете дисциплини. Няколко години откакто се отхвърлих, тя усъвършенства върха ми в зала, само че не съумя да усъвършенства достижението ми от 7 метра навън.
Световния връх е 7.40 метра, а европейския 7.35 метра. Аз държа държавния 7 метра към този момент 36 години и очаквам да стисна ръката на подобрилия го.
Сега с какво се занимаваш, Силвия?
Имам своя комерсиална активност. След спорта 25 години имах личен бизнес. В момента имам личен магазин в центъра на Русе. Занимавам се с дамска мода.
Липсва ли ти спорта?
Да ви кажа няма по какъв начин да ми липсва. Казвам за какво. Защото всички неща, които се провеждат и са свързани със спорта, без значение, какъв, аз съм около тях. Ходя да ги давам награда и не съм забравена изобщо, най-малко в Русе.
Радвам се на респект и почитание от своите съграждани. Винаги, всяка година, в датата на върха излизат публикации в локалните медии, които припомнят, че би трябвало да се усъвършенства. Като цяло в Русе не сме забравени, ние, спортистите, освен аз.
Леката атлетика е известна като „ царицата “ на спортовете и има дълбоки корени и обичаи в България. Страната има голям брой трофеи от балкански, европейски и международни шампионати, както и от Олимпийски игри.
Много са българските имена от близкото минало, които са вписани със златни букви в книгата на този по този начин известен спорт.
ни предлага изявление с една от звездите в леката ни атлетика от тези „ златни времена “, Силвия Монева.
Родената в Русе на 22 август 1965 година Силвия израства в спортно семейство. Баща ѝ Димитър Христов е бил благонадежден футболист в „ Дунав ” Русе.
Естествено е той да насочи децата към спорта. През 1978 година Силвия Монева е присъединена към групата на Георги Драганов. Започва упорита работа. Силвия има до себе си не кого да е, а самата рекордьорка в леката атлетика - Анелия Нунева. Резултатите не закъсняват. Малко по-късно Силвия слага държавен връх на скок дължина 7 метра. И до през днешния ден този връх не е усъвършенстван от никой наш играч.
Здравей Силвия, моите поздравления! Вече 36 години твоят връх стои неподобрен. Помниш ли деня в който го сложи? Къде и по какъв начин се случи това?
Трети август 1986 година на стадион „ Васил Левски “ – България, неделен ден, шампионатът се споделяше „ Бели, зелени, червени “. Сега не зная дали изобщо го има.
Какво мислиш по въпроса, че над 30 години върхът ти стои неподобрен? Не значи ли това, че няма никакво развиване в леката ни атлетика и като цяло в спорта ни оттогава насам?
Няма мотивация, няма блян за спортни триумфи. Сегашната юноша е прекомерно заета с компютри, опиати, алкохол. Те са я завладели просто, тези пороци. Младото потомство има интерес към спорта, като цяло. Тук в Русе по няколко пъти в годината се провеждат шампионати, вървя да давам награда състезателите, има млади деца, които спортуват, само че не е това, което беше преди време. Няма я тази мотивация.
Не мога да си обясня тъкмо по каква причина е това, само че сред 1-ви и 5-ти клас, когато би трябвало да се поставят основите на бъдещи състезатели по лека атлетика, не се прави нищо.
По принцип няма значение какъв е спорта, дали лека атлетика, дали баскетбол, футбол. Това е възрастовата група, която е най-идеална за моделиране на бъдещи спортисти. Не може да станеш на 18 години и да решиш тогава, че искаш да ставаш състезател. От 1-ви до 5-ти клас е групата, която би трябвало да се следи и съгласно интереса и даденостите на детето, да се насочи към избрания спорт и да се работи с него. Това го няма.
Не се натъртва интензивно върху спорта в учебните заведения. Например тук в Русе, треньорите по лека атлетика доста мъчно събират групи за тренировки. Друг е въпросът, че децата доста бързо се отхвърлят, нищо не ги стимулира, не се раздават безвъзмездни екипи, безвъзмездни спайкове.
А това се правеше преди време. И като цяло, страната я няма на никое място и нищо не поставя с цел да сътвори един интерес към шампионатите, които хората провеждат. Не се отпускат и стимулиращи награди за състезателите.
Преди имаше едни дребни награди от 10-20 лв. в плик за състезателите, само че очевидно им се видяха доста и в този момент няма и такива награди. Как да стане!? Как да се случват нещата, когато няма държавна политика!? Един гол орден и това е. Тук, в Русе, по този начин стоят нещата.
От тук са излезели огромни състезатели, цяла плеяда – Нунева, Марков, Евгени Игнатов, Аз и още цяло „ свърталище “ звезди, които дадоха доста на спорта. Към сегашния миг ми е огромна болежка. Няма нищо. Мисля, че и за другите градове е по този начин.
Силви, за какво по този начин се получава? Не си ли си задавала този въпрос през годините?
Цялата страна е такава сега, че спорта да не е подобен. Спортистите в България оцеляват. Особено през последните 10-15 години ситуацията се е влошило. Никой не им обръща внимание.
Никой не обръща внимание и на децата, на тяхното здравословно положение. Не ги стимулират, не ги насочват и ангажират със спорт. Знаете ли, че паралелките в спортните учебни заведения са съвсем празни.
Влиза се доста елементарно, а преди години битката беше извънредно сложна, с цел да те одобряват в спортно учебно заведение. Все отново от там излизат очаквания за българския спорт. Сега не е по този начин. Имат други забавни неща, които им отвличат вниманието. И както споделих, няма по какъв начин да станеш на 18 и тогава да решиш, че искаш да си състезател. Аз да вземем за пример започнах от 7 годишна да упражнявам. Започнах атлетика, плуване и гимнастика. Постепенно двата спорта отпаднаха и по този начин останах в атлетиката.
Нека се върнем още веднъж на атлетиката. Колко най-близко до държавния ти връх са стигали други лекоатлети в България?
Това беше по мое време, не в този момент. Разбирайте от 1983-та година, до Сеулската олимпиада 1988 година. Бяха потомство от 3 - 4 скачачки в България, които безусловно скачаха през сантиметър, през два, през три. Следващото достижение, след моето, беше 6.91 метра в зала. Направи го една доста добра лекоатлетка – Магдалена Христова, която се състезаваше 5 - 6 години след мен. Моят връх в зала беше същият.
Държах двата върха и в зала, и навън. Има разлика сред двете дисциплини. Няколко години откакто се отхвърлих, тя усъвършенства върха ми в зала, само че не съумя да усъвършенства достижението ми от 7 метра навън.
Световния връх е 7.40 метра, а европейския 7.35 метра. Аз държа държавния 7 метра към този момент 36 години и очаквам да стисна ръката на подобрилия го.
Сега с какво се занимаваш, Силвия?
Имам своя комерсиална активност. След спорта 25 години имах личен бизнес. В момента имам личен магазин в центъра на Русе. Занимавам се с дамска мода.
Липсва ли ти спорта?
Да ви кажа няма по какъв начин да ми липсва. Казвам за какво. Защото всички неща, които се провеждат и са свързани със спорта, без значение, какъв, аз съм около тях. Ходя да ги давам награда и не съм забравена изобщо, най-малко в Русе.
Радвам се на респект и почитание от своите съграждани. Винаги, всяка година, в датата на върха излизат публикации в локалните медии, които припомнят, че би трябвало да се усъвършенства. Като цяло в Русе не сме забравени, ние, спортистите, освен аз.
Източник: dunavmost.com
КОМЕНТАРИ