Моля, преди да продължите да четете, обърнете внимание, че съдба

Моля, преди да продължите да четете, обърнете внимание, че орис и карма са две разнообразни понятия, макар, че доста постоянно се считат за синоними.

Произходът на думата „ карма “ идва още от античния санскрит, което значи ДЕЙСТВИЕ!

Ето по какъв начин неумишлено се демотивираме, с честата приложимост на фразата: Съдба! Нищо не мога да направя!

Нека да уточним, че в тази публикация не става дума за религии, учения, практики и така нататък Всеки е свободен да има вяра, в това, към което го тегли сърцето му! Между другото в Свещените трудове, е ясно записано, че всеки от нас идва на този свят с право на свободна воля. И по този начин можем да променяме животът си. В каква посока, зависи от изборите, които ще създадем по житейския път.

Нека не режем „ крилете “ си, с които сме духовно нада, с фразата: Нищо не мога да направя, това е просто орис.

Никога не трябва да се обезсърчаваме така… Не би трябвало да падаме духом! А да поемем отговорност за личните ни мисли, думи и дейности, тъй като нашата орис си е в нашите лични ръце.

Само дребна част от събитията, които се случват по житейският ни път са с съдбоносен темперамент. Обикновено това е нещо неизживяно или незавършено в минали животи. Изключение вършат душите от по-висшите светове, пристигнали на земята със специфична задача.

Подкрепяйки този метод на мислене, ние чисто и просто, изцяло непринудено се отхвърляме от даденото ни право на избор, а точно – да мислим осъзнато, като по този метод да оформяме личния ни свят. Лишаваме се от опцията да се трансформираме и да израстваме по духовната стълбица. Необходимо е да бъдем адаптивни.

С помощта на притчата за двете жаби, ще си разбираем много по-лесно дълбокия смисъл на тази публикация.

„ Имало едно време две жаби. Един ден по някакъв метод те се озовали в мазето. Видели огромен съд цялостен с мляко, качили се и паднали вътре.

Те почнали да се задушават и да се давят, само че все пак не губили желанието си за живот. С всички сили се опитвали да излязат от съда с мляко. Но стените му били високи, хлъзгави, а жабите безпределно се уморили, силите им били на привършване.

Една от двете, към този момент била толкоз изтощена, че си помислила: „ Не! Невъзможно е да се измъкна отсам, нямам сили, към този момент. Защо да се пробвам, откакто е ясно, че ще бъде на вятъра? По-добре да се удавя, вместо да се боря. “

И, в действителност, тя взела това решение, свила крачета и вместо да се бори до прощален мирис, тя се отпуснала и се удавила.

При втората жаба нещата не били, както при първата. Тя си помислила, че постоянно ще има време да се удави, само че в този момент ще се бори, до момента в който диша. Повярвала си, че има нужните сили, до момента в който крачетата й могат да се движат. Така почнала да се блъска още по-силно. Вместо да се обезсърчи или да изпадне в самосъжаление, тя се борела за животът си.

От отмалялост жабата почнала да губи схващане, почнала да се дави, само че не се предала, а продължавала да плува.

Внезапно почувствала, че под краката й има нещо устойчиво, мощно и надеждно. Тя осъзнала, че стои върху бучка масло. На мигът й хрумнало, че със личните си крачета и безспирно придвижване, е избила маслото от млякото.

Усетила стабилната повърхнина под краката си, жабата изскочила от дълбокия съд и се избавила, с помощта на своята религия в личните сили, убеденост, непримиримост и неизменност.

Никога не се отхвърляйте и в никакъв случай не падайте на колене пред трудностите! Колкото и да ви е мъчно – продължавайте напред, до момента в който дишате, излаз постоянно има. “

Печели този, който не се отхвърля.

Притчата за двете жаби ни дава ясна визия, че не е орис, а са наши избори и дейности. Но е реалност, че има последици от нашите решения. Понякога са неприятни. В множеството случаи имаме опция да се изправим, позволената неточност не значи, че нямаме право на корекция. От значително значение, е при позволена неточност да си изведем поука и да не я повтаряме.

Както се споделя в нашата национална мъдрост – Всичко е поправимо, до момента в който сме на този свят. Докато човек е жив, той може да поправя съвсем всичко в себе си и към себе си. Просто би трябвало да се сбогуваме с концепцията, че „ ориста “ е виновна за нашите избори и да се опитаме да променим, каквото можем. Дори и да не си получи на 100%, само че и 50% е по-добре от нищо. Всичко ще си заслужава!

Ние сме създатели на личната си орис!

Това е елементарно обяснимо, според законите на физиката, познати и като Закони на Вселената. Всеки тон има лична осцилация. Всяка мисъл има тъкмо избрана периодичност. Всяка дума оказва съответно въздействие на материята и пространството. С думите и мислите си, ние градим ориста си, а не някой друг… Можем ли осъзнато да градим личният ни живот?