Да притихнем и да тъгуваме, а не да мъдруваме
Моля да ме извините, че ще приказвам тогава, когато би трябвало да се мълчи и да се тъгува - щедро и напоително, и безутешно, дружно с тези, които са разкъсвани от опустошаваща горест, тъй като са изгубили окончателно нещо, което осмисля живота – някой, който са обичали, някой, на който са дали най-ценното, което човек може да има и да даде другиму – любовта си; онази Любов, която някои назовават Бог или Искрата, с която се случва чудото на зачеването и с която идваме на този свят...
Да притихнем и да тъгуваме, а не да мъдруваме.
Мъдруването е за тези, които не могат да останат в тъгата, да се потопят в нея, да ѝ разрешат да ги извърши напълно, догоре и да ги удави в себе си, да хълцат в обезверената неспособност да си поемат глътка въздух, задушени от всепроникващо прекарване на обезсърчение и безизходност.
Да притихнем и да смирим гордостта си, брутално фрустрирана от неспособността ни да разберем и проумеем свят, в който се случват невъзможни неща, които разсъдъкът ни не е кадърен да разбере, да се откажем от упоритостта да мислим немислимото, да разбираме изначално неразбираемото.
Такова невероятно и немислимо нещо е събитието, че продължаваме да сме живи, когато всичко в нас е в руини, когато това, което дава смисъл на съществуването ни – любовта, с която сме дарили някого, си е отишла, дружно с него... Когато сме опустошени от немислима загуба, когато всичко това, което сме ние, е в разпад от челния конфликт на познатото и мислимото, с непознатото и немислимото…
Смъртта! Смъртта на обичан човек, с който умираш и ти, само че все пак продължаваш да си жив… Жив, само че в действителност мъртъв! …
Как се мисли и приказва за сюреалното, за отвъдното, за трансцедентното?! Ами не се мисли и не се приказва. Преживява се!
Затова е значимо да притихнем и да оставим страданието на страдащите да ни извърши и по този начин, съпреживявайки го с тях, да ги облекчим, като поемем част от непостижимото им страдалчество, което ги разпада, да го споделим с тях, само че и между тях!
Защото всички, което сме способни да съпреживяваме, сме потребни. За да отнемем част от деструктивния капацитет на страданието, което е несъвместимо с живота, което убива, в случай че би трябвало да се изстрада в самотност.
Така че, другари мои, да се съберем през душите си, да запалителен свещ вътре в себе си, само че и в храма на нашия Бог, да сведем смирено глава, да се помолим и да страдаме…
Да страдаме, без да се разпадаме, тъй като сме дружно и това ни оказва помощ да усетим, че още има в нас и към нас от това, което сме изгубили – Любовта, която осмисля живота.
Да скърбим и страдаме солидарно с жертвите, тъй като това е метод да произведем от онази идеална субстанция, наречена обич, от която живите, само че опустошени от тъга близки се нуждаят, с цел да останат с нас и един ден да са способни още веднъж да дават обич на другите.
Отново дружно с нас!
*Mediapool препечатва текста от Facebook страницата на създателя.
Да притихнем и да тъгуваме, а не да мъдруваме.
Мъдруването е за тези, които не могат да останат в тъгата, да се потопят в нея, да ѝ разрешат да ги извърши напълно, догоре и да ги удави в себе си, да хълцат в обезверената неспособност да си поемат глътка въздух, задушени от всепроникващо прекарване на обезсърчение и безизходност.
Да притихнем и да смирим гордостта си, брутално фрустрирана от неспособността ни да разберем и проумеем свят, в който се случват невъзможни неща, които разсъдъкът ни не е кадърен да разбере, да се откажем от упоритостта да мислим немислимото, да разбираме изначално неразбираемото.
Такова невероятно и немислимо нещо е събитието, че продължаваме да сме живи, когато всичко в нас е в руини, когато това, което дава смисъл на съществуването ни – любовта, с която сме дарили някого, си е отишла, дружно с него... Когато сме опустошени от немислима загуба, когато всичко това, което сме ние, е в разпад от челния конфликт на познатото и мислимото, с непознатото и немислимото…
Смъртта! Смъртта на обичан човек, с който умираш и ти, само че все пак продължаваш да си жив… Жив, само че в действителност мъртъв! …
Как се мисли и приказва за сюреалното, за отвъдното, за трансцедентното?! Ами не се мисли и не се приказва. Преживява се!
Затова е значимо да притихнем и да оставим страданието на страдащите да ни извърши и по този начин, съпреживявайки го с тях, да ги облекчим, като поемем част от непостижимото им страдалчество, което ги разпада, да го споделим с тях, само че и между тях!
Защото всички, което сме способни да съпреживяваме, сме потребни. За да отнемем част от деструктивния капацитет на страданието, което е несъвместимо с живота, което убива, в случай че би трябвало да се изстрада в самотност.
Така че, другари мои, да се съберем през душите си, да запалителен свещ вътре в себе си, само че и в храма на нашия Бог, да сведем смирено глава, да се помолим и да страдаме…
Да страдаме, без да се разпадаме, тъй като сме дружно и това ни оказва помощ да усетим, че още има в нас и към нас от това, което сме изгубили – Любовта, която осмисля живота.
Да скърбим и страдаме солидарно с жертвите, тъй като това е метод да произведем от онази идеална субстанция, наречена обич, от която живите, само че опустошени от тъга близки се нуждаят, с цел да останат с нас и един ден да са способни още веднъж да дават обич на другите.
Отново дружно с нас!
*Mediapool препечатва текста от Facebook страницата на създателя.
Източник: mediapool.bg
КОМЕНТАРИ