Съпругата на Богдан Филов иска да бъде разстреляна с него
Молбата е тъкмо що се касае за една машнописна страница и вътре няма нито една непотребна дума. Кратко и тъкмо, без непотребни страсти. Молба до министъра на вътрешните работи. Подписана е от една жена на 64 години, която е интернирана в Самоков, надалеч от вкъщи й в София, обитаем сред прочее към този момент с непознати хора. Моли се: да й разрешат да се върне в столицата, където живеят старата й майка и сестрите й, с цел да си оказват помощ взаимно, а и с цел да се лекува – има болно сърце, високо кръвно налягане, проблеми с жлъчката… Прилага нужните документи, плюс писмо от осем души видни интелектуалци, свидетелстващи, че тя е скъп кадър за културата ни и ще е добре още веднъж да работи за тази просвета. Годината е вероятно 1965. Молбата не е задоволена и молителката съвсем до края на живота си е надалеч от околните си. Тя се споделя Евдокия Петева-Филова. Каква е виновността й? Че е вдовица на проф. доктор Богдан Филов. Осъден на гибел от Народния съд. За нея са сметнали, че е безобидна, по тази причина е още жива.
Евдокия или Кита, както я назовават галено най-близките й, се ражда и пораства в семейство на военачалник (началник на Военното на Н.В. учебно заведение и по-късно боен ментор на княз Борис Търновски) и щерка на казанлъшки търговец на розово масло. Завършва с отличие гимназията, следва и
приключва с докторат история на изкуството и философия в Германия
Специализира в Париж. Едва-що назначена за организатор в Народния етнографски музей, тя се втурва да прави изложения от носии, шевици и женски декорации, с цел да покаже на света какви съкровища има България.
Защо едвам превалила 30-те години чаровна госпожица се дами за доста по-възрастен и очевидно некрасив мъж? Изборът на интелигентните – проф. доктор Богдан Филов е изтъкнат мъж, извънреден ерудит в своята област – археологията, шеф на Народния археологически институт и професор по история на изкуството и археология в Софийския университет. Следвал е като нея в Германия. Твърди се, че се срещат в Юнион клуб, където той постоянно се любува на положителната кухня и подбрана компания интелектуалци. Тя е поласкана от вниманието му, той е изумен от познанията и културата й…
Имало ли е усеща сред тях?
От непокътнатите писма лъха същинска деликатност и съгласие, само че сякаш надвива духовната непосредственост, общата обич към изкуствата, към съкровищата на предишното. Женят се в Боянската черква в 1932 година До края на живота си Евдокия е уверена в непогрешимостта на брачна половинка си и за няколко години – когато той потъва във водовъртежа на политиката – тя изоставя даже своята обичана работа, с цел да бъде постоянно до него и постоянно С НЕГО като поддръжка, като оценка, като единодушие.
Нейният дневник (май 1939-15 август 1944) не дава обаче отговор на най-важния, що се отнася до нейния живот и орис, въпрос: от обич или от политическо късогледство е подкрепяла и горещо одобрявала неговите неправилни политически решения – да вземем за пример подписването на Тристранния пакт, което включва България във Втората международна война на страната на нацистка Германия. А година преди този момент внасянето на Закона за отбрана на страната, съдържащ дискриминационни ограничения против евреите. Към края на мандата му като министър председател в Германия са депортирани 11 хиляди евреи от освободените български области Македония и Българска Тракия, множеството от които умират – знаела ли е, разбирала ли е, одобрявала ли е това чаровната Кита, възпитана дама с положителни маниери и съвършено притежаване на три езика? Тя, която не съумява да роди свои деца, само че обожава непознатите и доста постоянно в дневника си отделя умилителни редове за царските деца:
какво прави дребният Симеончо
Какво е споделила дребната Мария Луиза? Какви дарове да им купи за Коледа…
Казват, че при вестта, че мъжът й ще бъде екзекутиран, тя плаче и се моли: „ Разстреляйте ме дружно с него, желая да го вървя след и в гибелта му “. Всъщност й се случва нещо по-жестоко от разстрел: мъжът й е мъртъв и имуществото му е иззето, а нея я въдворяват изначало в Дулово, след това в Русе, в Ловеч, най-после в Самоков, където живее съвсем до края на живота си. Забраняват й да работи и с цел да се прехранва, тя дава частни уроци по френски и немски, а локални хора, които й симпатизират, й носят скрито картофи, масло, брашно. Напразно праща молби да я позволен да се върне в София, където към момента има родственици.
Самотна, болна и обезверена, тя търси разтуха в познатата работа – търси истински документи и архиви на възрожденския художник и иконописец Никола Образописов, с цел да не потъне името и делото му в давност. (Приготвеният ръкопис ще бъде публикуван в книга посмъртно, едвам през 1994 г.) Малцина са тези нейни познати, които имат смелостта да я посетят, да й пишат, да останат нейни другари. Изключват я от Клуба на българските писателки, въпреки че в миналото дълго са я ухажвали, с цел да склони да членува в него. Самата тя в никакъв случай не е претендирала за купата „ публицист “, макар стотиците публикации и книгите, които е издала за българското национално изкуство и обичай, плюс монография за художника Иван Милев.
Умира през 1973 година от хепатит.
Евдокия или Кита, както я назовават галено най-близките й, се ражда и пораства в семейство на военачалник (началник на Военното на Н.В. учебно заведение и по-късно боен ментор на княз Борис Търновски) и щерка на казанлъшки търговец на розово масло. Завършва с отличие гимназията, следва и
приключва с докторат история на изкуството и философия в Германия
Специализира в Париж. Едва-що назначена за организатор в Народния етнографски музей, тя се втурва да прави изложения от носии, шевици и женски декорации, с цел да покаже на света какви съкровища има България.
Защо едвам превалила 30-те години чаровна госпожица се дами за доста по-възрастен и очевидно некрасив мъж? Изборът на интелигентните – проф. доктор Богдан Филов е изтъкнат мъж, извънреден ерудит в своята област – археологията, шеф на Народния археологически институт и професор по история на изкуството и археология в Софийския университет. Следвал е като нея в Германия. Твърди се, че се срещат в Юнион клуб, където той постоянно се любува на положителната кухня и подбрана компания интелектуалци. Тя е поласкана от вниманието му, той е изумен от познанията и културата й…
Имало ли е усеща сред тях?
От непокътнатите писма лъха същинска деликатност и съгласие, само че сякаш надвива духовната непосредственост, общата обич към изкуствата, към съкровищата на предишното. Женят се в Боянската черква в 1932 година До края на живота си Евдокия е уверена в непогрешимостта на брачна половинка си и за няколко години – когато той потъва във водовъртежа на политиката – тя изоставя даже своята обичана работа, с цел да бъде постоянно до него и постоянно С НЕГО като поддръжка, като оценка, като единодушие.
Нейният дневник (май 1939-15 август 1944) не дава обаче отговор на най-важния, що се отнася до нейния живот и орис, въпрос: от обич или от политическо късогледство е подкрепяла и горещо одобрявала неговите неправилни политически решения – да вземем за пример подписването на Тристранния пакт, което включва България във Втората международна война на страната на нацистка Германия. А година преди този момент внасянето на Закона за отбрана на страната, съдържащ дискриминационни ограничения против евреите. Към края на мандата му като министър председател в Германия са депортирани 11 хиляди евреи от освободените български области Македония и Българска Тракия, множеството от които умират – знаела ли е, разбирала ли е, одобрявала ли е това чаровната Кита, възпитана дама с положителни маниери и съвършено притежаване на три езика? Тя, която не съумява да роди свои деца, само че обожава непознатите и доста постоянно в дневника си отделя умилителни редове за царските деца:
какво прави дребният Симеончо
Какво е споделила дребната Мария Луиза? Какви дарове да им купи за Коледа…
Казват, че при вестта, че мъжът й ще бъде екзекутиран, тя плаче и се моли: „ Разстреляйте ме дружно с него, желая да го вървя след и в гибелта му “. Всъщност й се случва нещо по-жестоко от разстрел: мъжът й е мъртъв и имуществото му е иззето, а нея я въдворяват изначало в Дулово, след това в Русе, в Ловеч, най-после в Самоков, където живее съвсем до края на живота си. Забраняват й да работи и с цел да се прехранва, тя дава частни уроци по френски и немски, а локални хора, които й симпатизират, й носят скрито картофи, масло, брашно. Напразно праща молби да я позволен да се върне в София, където към момента има родственици.
Самотна, болна и обезверена, тя търси разтуха в познатата работа – търси истински документи и архиви на възрожденския художник и иконописец Никола Образописов, с цел да не потъне името и делото му в давност. (Приготвеният ръкопис ще бъде публикуван в книга посмъртно, едвам през 1994 г.) Малцина са тези нейни познати, които имат смелостта да я посетят, да й пишат, да останат нейни другари. Изключват я от Клуба на българските писателки, въпреки че в миналото дълго са я ухажвали, с цел да склони да членува в него. Самата тя в никакъв случай не е претендирала за купата „ публицист “, макар стотиците публикации и книгите, които е издала за българското национално изкуство и обичай, плюс монография за художника Иван Милев.
Умира през 1973 година от хепатит.
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ