Може определено да се каже, че тази българска певица бе

Може несъмнено да се каже, че тази българска певица бе от международна големина. Името ѝ ще остане в аналите на певческото изкуство директно до имената на нейните съвременници: Калас, Тебалди, Дел Монако Тито Гоби и Борис Христов, на които бе равностойна партньорка на първата музикална сцена в света, Миланската Скала.

Удивителен е пътят на момичето Стоянка Николова / това е рожденото ѝ име/ от пазарджишкото село Церово до първите оперни театри в света. Достоен е за биографичен игрален филм, каквито се вършат в други страни, само че не и у нас / това прелестно изкуство- операта в последно време е в недружелюбност пред властта!/.

Ето в резюме и този стремглав път. Ражда се на 24 януари 1905 в оскъдно, само че будно, железничарско семейство. Пее от дете. Родена е с глас. Прогимназия учи в Панагюрище, а гимназия в Американския лицей в Самоков. Като ученичка е „ звездата ” на учебните хорове и оперетки. След това стартира да взема уроци учи при основоположника на нашата вокална школа Иван Вулпе. Не я одобряват в консерваторията заради... ”немузикалност ”/!/. Огорчена и афектирана, през 1928 година отпътува за Америка, при своя брат бежанец. Работи като продавачка и мизерства. Пести пари, с цел да замине в Италия, родината на операта. През 1929 се явява на конкурс в консерваторията „ Верди ” в Милано. Местата са единствено три – за един сопран, един тенор и едно мецосопрано. Явяват се повече от 70 претенденти, а тя печели първото място. Ето и оценката на журито: 1/великолепен мецосопранов глас, 2/ безспорна благозвучност, 3/ ослепителен сценичен характер и 4/ красива театрална фигура и изразително лице. С тези четири къси изречения можем да определим дарбата на Елена Николай. Дарба, както се споделя от Природата или от Бога. Всъщност, тогава тя към момента носи кръщелното си име, Стоянка Николова. Учи настойчиво, живее оскъдно – един път остава без пари и храна за цели 10 дни! Завършва и се дипломира с отличие през 1933 като ученичка на фамозния маестро Винченцо Пинторио. През същата година прави своя дебют, освен това с една от най-тежките и огромни мецосопранови функции, Азучена от Вердиевия „ Трубадур ”. Това става на сцената на дребното градче Сало / по това време в Италия оперни представления са се изнасяли даже в селата!/. Там импресариото Канела, с който стартира работа, взема решение, че младата и никому незнайна българка би трябвало да одобри по- ефектното име Елена Николай и с него тя остава до края на живота си / 1983/. През идната 1934 година в Кремона се провежда фестивал в чест на композитора Амилкаре Понкиели. В неговите опери „ Джоконда ” и „ Блудният наследник ”, под диригентството на именития Тулио Серафин, тя извършва основните мецосопранови партии с толкоз огромен триумф, че е призната като „ чудото на фестивала ”. Следва покана за втория по значение италиански спектакъл, Сан Карло, Неапол. Там младата българка напряко победи пред една прекомерно сдържана и консервативна аудитория. Представя се като Азучена, играе още в „ Кавалерът на розата ” от Рихард Щраус и „ Борис Годунов ” на Мусоргски. Става постоянна солистка на тази елитна натрупа, следват предложения за гастроли из цяла Италия.

Скоро идва и назначението в Ла Скала. Започва да работи с водещите диригенти и режисьори, да партнира на звездите на италианската сцена. А това са: Аурелиано Пертиле, Бениамино Джили, Танкреди Пазеро, Чезаре Сиепи, Тито Гоби, Магда Оливиеро, Джакомо Лаури- Волпи, Мария Каниля и нашия ослепителен тенор Тодор Мазаров. Цели три десетилетия Елена Николай е на върха. Редовна солистка на Скалата, непрекъснат посетител на огромните италиански театри / Торино, Венеция, Рим, Палермо, Парма, Генуа, Флоренция/, на множеството европейски подиуми, а също и в двете Америки. До 1949 година тя изнася с голям триумф 20 централни мецосопранови функции на миланска сцена, измежду които: Еболи, Сантуца, Адалджиза, Улрика, Амнерис, Изолда, Далила, Шарлота, Орфей, Клитемнестра.

През интервала 1951 – 1954 година Елена Николай стартира интензивна гастролна активност из Европа, Северна и Южна Америка. Пътува доста и жъне триумфи в Чикаго, Далас, Ню Орлийн, Метрополитън, Лос Анджелиз, Сан Франциско, Мексико Сити, Монреал,Рио де Жанейро, Буенос Айрес, Хавана, Сантяго де Чили, Канада, Колумбия, Венесуела...През 1954 се завръща като кралица в Скалата. Представя се още веднъж като Амнерис и Еболи, след това като Далила и Шарлота, пее в „ Електра ” на Р. Щраус, излиза на сцената дружно с Калас, Тебалди, Дел Монако, Ди Стефано, Карло Бергонци, Борис Христов, Тандреди Пазеро. Призната е за най-хубавият мецосопран на своето време. И има за какво. Изключителният си по размер / близо три октави/ и хубост глас, тя владее майсторски, напълно. Това е един доста топъл и доблестен мецосопран от рядко срещано качество. /Всъщност, същинските мецосопранови гласове като нейния по принцип са необичайност. / Низините ѝ са дълбоки, благородни, центърът мощен, необятен, височините блестящи, полетни, способни и за високо издигнати партии. Техниката ѝ е белкантова, безупречна, разрешава ѝ да преодолява всяка партитура с лекост. Позволява ѝ да се движи в един просторен репертоарен диапазон от Монтеверди, Вивалди и Глук, през Доницети, Белини, Верди, до Вагнер, Рихард Щраус, Респиги, Мусоргски. Ролите си построява огромно, само че и с тънки психически нюанси, с правилен нюх към стила и драматургията на творбата. Музикант, тълковник от най- висока класа! При това гласът ѝ е освен с доста хубав, с доблестен и мек тембър, също и пробивен, само че и изумително фоногеничен. Записите ѝ удостоверяват това. За благополучие, Елена Николай има значително прелестни записи, три от тях са изключителни – на оперите „ Селска чест ”, „ Дон Карлос ” и „ Лоенгрин ” /сред тях и една рецитална плоча на „ Балкантон ”/, които са съхранили огромното ѝ изкуство за поколенията. В света на операта нерядко записите бързо остаряват, освен поради бурното развиване на техниката, само че и поради интерпретациите. Но може се каже несъмнено, че въпреки и осъществени преди 7-8 десетилетия, записите на Елена Николай звучат превъзходно, а интерпретациите ѝ са в действителност еталонни и не са остарели, в противен случай, по-добри са от тези на редица през днешния ден международно приети артисти. А и нейният неповторим, огромен глас е без аналог през днешния ден.

Българската аудитория не можа да се срещне онлайн с огромното изкуство на Борис Христов, разгласен за „ невъзвращенец ” от предходната власт, само че за благополучие се докосна до Елена Николай. Първото ѝ посещение на софийска сцена е през 1942 с функциите на Азучена и Амнерис, през 1943 тя изнася благотворителен концерт и радиоконцерт „ онлайн ” / както е било тогава/. След войната е поканена от управляващите през 1956 и 1961 година. Отново е Азучена и Амнерис в Софийската опера, а с оркестрите на филхармониите на София, Пловдив, Русе и Варна изнася концерти с определени арии от своя просторен репертоар.

Другите ни срещи с тази велика българска бяха...в киното. През 60-те и началото на 70-те години тя се сне в 6 италиански кинопродукции, основно комедии под режисурата на фамозния Виторио Де Сика, дружно с артисти като Алберто Сорди и Силвана Мангано. И може да се каже, че и в киното бе също по този начин безапелационна и забавна както и в операта.

Накрая, желая да прибавя нещо:

Похвална е концепцията на общината в Панагюрище да провежда интернационален певчески конкурс на нейното име. Той до момента има няколко издания и към този момент набира сили и престиж. Той по- скоро би трябвало да бъде в столицата и да бъде едно в действителност огромно събитие в нашия културен живот. Тук желая да прибавя и още нещо: неотдавна Общината на италианския град Генуа издигна бюст- монумент на българката Елена Николай. Такъв,у обаче към момента няма нашата София, няма и улица, носеща нейното ярко име. А към момента има улица с името на руско- руския разузнавач Владимир Заимов?! А би могло улицата пред Софийската опера с грозното име на село Врабча в Сърбия да се назове „ Елена Николай! ”!

Тук ще загатна и за мощния и корав темперамент на тази горда и родолюбива българка, за който се е писало нееднократно в непознатия щемпел. В началото на 50- те, когато тя победи в Миланската канара и по света, тя на два пъти дава мотив на пресата да написа за нея. При първата си среща с изгряващата звезда Мария Калас тя е наранена от непочтителното ѝ поведение и ѝ отвръща уместно. Също по този начин, през декември 1951 година, по време на антракт в Скалата, когато тя е фен, я среща известният критик Абиати и по време на диалога им, той взема решение да я обиди за това че е… ”българка ”. Вбесена от думите му, тя удря по този начин мощно, че той пада по стълбите!