Когато излезем оттук, ще сме по-бедни, но по-човечни - ГЕОРГИ ГОСПОДИНОВ
Може би е още рано. А може би таман в този момент е времето. Да си сложим записка на хладилника за тогава, когато…
Когато излезем отсам, да не забравим да пренесем цялата си обич към света, който ни беше отхвърлен. Любовта, която таим, до момента в който стоим сами и затворени.
Когато излезем отсам, да не изтриваме от паметта си това, което претърпяваме в този момент. Защото то ще бъде вододел по отношение на дните преди, които изгубихме.
Ще ни припомня какво става, когато антропоцентризмът ни мине граници и се трансформира в антропо-егоцентризъм, когато алчността се индустриализира.
Какво става, като забравим, че не сме господари, а деца на тази планета, не притежатели, а наематели, не домакини даже, а късни посетители в дома ѝ, милиони години откакто масата е била поставена.
Когато излезем отсам, да си спомним, че единствено месеци преди да ни връхлети пандемията, горяха австралийските гори. Да си спомним кенгуруто с опърлени лапи и уши, което прегръщаше своята спасителка.
Тази утешителна, опрощаваща прегръдка сред човек и кенгуру би трябвало да бъде новата икона на света, скринсейвърът на международния екран. Трябва да бъде изрисувана върху Сикстинската шапка на бъдещето. Това, мислех си тогава, е пророчеството.
Да разберем, че с всяко живо създание на този свят – делфин, кенгуру, охлюв, пчела, гинко билоба, череша, шипков шубрак, сме „ братя по болежка “, както пишеше Дарвин. Да разберем, че „ Аз сме “ ще е по-важно от „ Аз съм “.
Когато излезем отсам, светът от през вчерашния ден ще е останал единствено в книгите, филмите и сънищата ни. Ще би трябвало да го възвръщаме по тях и по спомен.
Но да върнем единствено най-смисленото, най-простото и най-важното. Да пренесем това, което човечеството преди нас е пренасяло през времето.
Но не всичко – да оставим част в света от през вчерашния ден, тъй като той не беше непогрешим. Със сърцето и разсъдъка си да отсеем същностното. Прости неща – като да не нараняваш, да изпитваш състрадание, да се смириш.
Когато излезем отсам, единственото, което би трябвало да носим със себе си, е един незабележим куфар за оцеляване. С най-важните персонални неща, задоволително дребен, с цел да не трупаме непотребни нелепости. Малка походна аптечка за след края на света.
Свят, който ще съчиняваме още веднъж. Заедно с децата и с родителите си, дружно с това опърлено кенгуру и всички живи същества на света.
Ще сме други, по-човечни.
Когато излезем отсам, очите ни ще са не запомнили какъв брой ярка е светлината извън и ще примижим като излизащите от пещерата на Платон. Но за разлика от тях, тъй като към този момент имаме знанието, ще разпознаем, че това е същинският свят, и ще си върнем цялото възхитително чувство за независимост, което по наложителност ще сме изгубили в сумрака на стаите си.
Когато излезем отсам, ще сме по-бедни, само че по-човечни. А това ще изравни везната на щастието ни.
Когато излезем отсам, на първо време ще отидем да прегърнем родителите и околните си, с които сме били разграничени. Като за първи път. Като за всички отлагани пъти.
Когато излезем отсам, ще заведа щерка си да види още веднъж морето. Защото ѝ дадох обещание.
