Спасителната сила на приятелството, най-дългото пътуване с влак и най-скъпата картина на света
" Моите другари ", Фредрик Бакман, превод Любомир Гиздов, издателство „ Сиела “
За милионите читатели по целия свят, които са влюбени в стила и в историите на Фредрик Бакман, всяка последваща книга незабавно става най-любимата. А даже и тези, които четат с сериозен взор и доста държат да покажат, че не се поддават на всеобщи внушения и не обичат надценени трудове, не биха могли да отрекат мощното му прочувствено влияние и човеколюбивите послания, поднесени налично, само че и задълбочено.
В „ Моите другари “ за следващ път вниманието е ориентирано към герои, които са на ръба сред юношеството и зрелостта. Това флуидно положение, което трае единствено къс, отвратително ослепителен миг, и събира в себе си чистотата на детството и прозренията за зрелостта. Специалитет на Бакман са тежките, съвсем невъзможни избори, които героите би трябвало да създадат. Той разказва своите хора с такава преливаща любов, че читателят стартира да изпитва към всички тези измислени персони същинска обвързаност. А след това всеки внезапно изпада в обстановка, от която има по няколко изхода, кой от кой по-болезнен и изискващ жертви.
Е, децата от „ Моите другари “ не се постанова да взимат такива решения, тъй като нямат избор. Всички те са от зле функциониращи или напряко изчезнали фамилии и това не зависи от тях. Ким не е като другите момчета и даже и да искаше, не може да стане „ естествен “. Юар не може да възпре жестокостта на татко си, Тед не може да излекува заболяването на своя татко. Не зависи от Али какви измами ще извърши баща ѝ; Луиса пък даже не е виждала своя, тъй като я е изоставил още преди тя да се роди.
„ Светът е много находчив, пречупва децата по най-различни способи. “ Също толкоз изрично е и щастието, което всички те претърпяват, преди всичко със светкавичната мощ и светлина на другарството им, с шумния смях, безразсъдните завършения, безусловната поддръжка един към различен. Просто с обстоятелството, че най-малко за малко имат на кого да кажат „ Обичам те и ти имам вяра. “ „ Когато си на четиринайсет, другарствата и влюбванията са едно и също възприятие, светлина от една и съща звезда… “
Историята се разпростира в две линии – описа за последното лято от детството и описа за едно пътешестване с трен 25 години по-късно, само че толкоз злощастно и смешно, че читателят прелиства и с едното око плаче, с другото се смее, и от самото начало е огрян от аурата на тези нескопосани, заядливи, окаяни, прелестни хора (и за малко – на една инцидентна котка).
И тук го има изобилието от занимателни и свежи съпоставения, в които сме влюбени още от „ Човек на име Уве “. Например гореспоменатата котка, когато е раздразнена, гледа „ все едно Луиса е разляла мляко върху сбирката ѝ от пощенски марки “. И още, „ Беше израснал в квартал, където децата въртяха глави като бухали, оглеждайки се за закани. “ Или по този начин: „ Никой не вижда, само че при започване на всяка лятна почивка дворовете на учебните заведения са покрити с откъснати криле. “
Прави усещане обаче, че с всяка последваща книга Фредрик Бакман все по-малко залага на словесните остроумия и от ден на ден – на мъдростта. На много места изтърва мярката и мъдростите следват една след друга с притеснителна периодичност, само че са толкоз красиво и тъкмо дефинирани, толкоз естествено вплетени в речта и дейностите на героите, че ние ги одобряваме и не го вършим на въпрос.
Точно за тази книга е от изключителна значимост да не издаваме нищо от сюжета, тъй като той е непредвидим и всички улики, които създателят подмята, са подвеждащи по най-разнообразни способи. Финалът е покъртителен, лечителен и обективен. Всичко става по този начин, както би трябвало да стане.
Смъртта и насилието съществуват, само че с изключение на тях има море, кейове, звезди, другарства, изкуство и вяра. Все отново това е книга, а „ в библиотеките не се постанова да се съобразяваш с действителността. Сякаш хиляди непознати са пратили там въображаемите си другари и в този момент те седят по рафтовете и те викат, до момента в който минаваш около тях. “
За милионите читатели по целия свят, които са влюбени в стила и в историите на Фредрик Бакман, всяка последваща книга незабавно става най-любимата. А даже и тези, които четат с сериозен взор и доста държат да покажат, че не се поддават на всеобщи внушения и не обичат надценени трудове, не биха могли да отрекат мощното му прочувствено влияние и човеколюбивите послания, поднесени налично, само че и задълбочено.
В „ Моите другари “ за следващ път вниманието е ориентирано към герои, които са на ръба сред юношеството и зрелостта. Това флуидно положение, което трае единствено къс, отвратително ослепителен миг, и събира в себе си чистотата на детството и прозренията за зрелостта. Специалитет на Бакман са тежките, съвсем невъзможни избори, които героите би трябвало да създадат. Той разказва своите хора с такава преливаща любов, че читателят стартира да изпитва към всички тези измислени персони същинска обвързаност. А след това всеки внезапно изпада в обстановка, от която има по няколко изхода, кой от кой по-болезнен и изискващ жертви.
Е, децата от „ Моите другари “ не се постанова да взимат такива решения, тъй като нямат избор. Всички те са от зле функциониращи или напряко изчезнали фамилии и това не зависи от тях. Ким не е като другите момчета и даже и да искаше, не може да стане „ естествен “. Юар не може да възпре жестокостта на татко си, Тед не може да излекува заболяването на своя татко. Не зависи от Али какви измами ще извърши баща ѝ; Луиса пък даже не е виждала своя, тъй като я е изоставил още преди тя да се роди.
„ Светът е много находчив, пречупва децата по най-различни способи. “ Също толкоз изрично е и щастието, което всички те претърпяват, преди всичко със светкавичната мощ и светлина на другарството им, с шумния смях, безразсъдните завършения, безусловната поддръжка един към различен. Просто с обстоятелството, че най-малко за малко имат на кого да кажат „ Обичам те и ти имам вяра. “ „ Когато си на четиринайсет, другарствата и влюбванията са едно и също възприятие, светлина от една и съща звезда… “
Историята се разпростира в две линии – описа за последното лято от детството и описа за едно пътешестване с трен 25 години по-късно, само че толкоз злощастно и смешно, че читателят прелиства и с едното око плаче, с другото се смее, и от самото начало е огрян от аурата на тези нескопосани, заядливи, окаяни, прелестни хора (и за малко – на една инцидентна котка).
И тук го има изобилието от занимателни и свежи съпоставения, в които сме влюбени още от „ Човек на име Уве “. Например гореспоменатата котка, когато е раздразнена, гледа „ все едно Луиса е разляла мляко върху сбирката ѝ от пощенски марки “. И още, „ Беше израснал в квартал, където децата въртяха глави като бухали, оглеждайки се за закани. “ Или по този начин: „ Никой не вижда, само че при започване на всяка лятна почивка дворовете на учебните заведения са покрити с откъснати криле. “
Прави усещане обаче, че с всяка последваща книга Фредрик Бакман все по-малко залага на словесните остроумия и от ден на ден – на мъдростта. На много места изтърва мярката и мъдростите следват една след друга с притеснителна периодичност, само че са толкоз красиво и тъкмо дефинирани, толкоз естествено вплетени в речта и дейностите на героите, че ние ги одобряваме и не го вършим на въпрос.
Точно за тази книга е от изключителна значимост да не издаваме нищо от сюжета, тъй като той е непредвидим и всички улики, които създателят подмята, са подвеждащи по най-разнообразни способи. Финалът е покъртителен, лечителен и обективен. Всичко става по този начин, както би трябвало да стане.
Смъртта и насилието съществуват, само че с изключение на тях има море, кейове, звезди, другарства, изкуство и вяра. Все отново това е книга, а „ в библиотеките не се постанова да се съобразяваш с действителността. Сякаш хиляди непознати са пратили там въображаемите си другари и в този момент те седят по рафтовете и те викат, до момента в който минаваш около тях. “
Източник: mediapool.bg
КОМЕНТАРИ