Мога да ви напомня, че на тази дата преди повече

Мога да ви припомня, че на тази дата преди повече от три десетилетия пристигна краят на комунистическия режим. Но няма да го направя. Достатъчно в детайли е разказано по какъв начин тъкмо се е стигнало до оставката на Тодор Живков, каква е била ролята на тогавашния руски дипломат и дори по какво пиво са пили няколкото души от Централен комитет на Българска комунистическа партия откакто се разбрали, че първият партиен и държавен началник си потегля с почести.

Немалко е изписано и по какъв начин този режим идва на власт – благодарение на окупаторската Червена войска и посредством прелом. И какво прави след това. Всяка година през февруари си припомняме за случилото се по време на Народния съд и на предхождащите го зверски репресии.

Банално е да се предъвква още веднъж по какъв начин комунистическият режим банкрутира страната на няколко пъти и даже продаде златния ѝ запас. За това задоволително са писали историците, а който не им има вяра, може да отиде в държавна организация " Архиви " и самичък да се запознае с документите. Вярвам, че искащите са малко на брой.

Едва ли е уместно да разказвам Лукановата или Виденовата зима. Голяма част от хората, които ще прочетат този текст, са ги претърпели персонално. Така че кой съм аз, че да им изяснявам какво беше тогава.

Няма да изяснявам, че Иван Костов е популярен общественик, нито, че е обеден апаш, който разпродаде държавното имущество посредством бандитска приватизация. Само ще кажа, че България през днешния ден значително е такава, каквато е, тъй като Костов по този начин е решил. И с верните, и с неверните си решения.

За ръководствата на Симеон Сакскобургготски и на Тройната коалиция също не ми се написа. И двете ни оставиха паметен подарък, на който ще се радваме още дълго време. Да, за едно огромно Д иде тирада.

От трите държавни управления на Бойко Борисов ни остана една незавършена автомагистрала „ Хемус “. А от това на сглобката – половин монумент на Съветската войска. Другата половина е някъде на склад. И тая работа свършихме на половина.

36 години след 10 ноември 1989 година българите би трябвало да си отговорят на един-единствен въпрос. Каква е националната цел? И от отговора ще зависи всичко останало.

През миналите 36 години българите реализираха доста. Днес страната ни е член на Европейския съюз, на НАТО, на Шенген, а скоро – ще бъде и част от еврозоната. Пътят на европейската интеграция на България завършва на 1 януари 2026 година Поне официално.

И в този момент идва по-трудното. Защото ние към този момент можем свободно да пътуваме, живеем, учим, работим, търгуваме с всички страни от Европейски Съюз. Никой не постанова никакви ограничавания, а малко на брой още си спомнят, че имаше времена, когато множеството европейски страни изискваха визи и се стоеше по едни унизителни опашки пред посолства. Това от дълго време е в историята. България в никакъв случай не е била по-богата, в никакъв случай жителите ѝ не са били толкоз свободни да пътуват и да се развиват където пожелаят на континента. И все пак не сме удовлетворени.

България няма национална цел. И, още по-лошо, мъчно ѝ е да я формулира. Ако преди Освобождението, задачата е била независимост, а по-късно – обединяване в една страна на всички територии от българското землище, то след 9 септември 1944 година тези хрумвания са изоставени дефинитивно. Естествено, те се срутват още след Балканските и Първата международна война. Затова и случилото се тогава описваме като национална злополука. Последната искра от желанието за обединяване угасва в края на Втората международна война.

През идващите 45 години не е напълно ясно какво вършим. Първо сме дотолкоз интернационалисти, че ръководещите, отпред с Георги Димитров, са подготвени да правят отстъпка пиринския завършек на Югославия. Аз персонално за по-голямо национално изменничество не се сещам. Двайсетина години по-късно мястото на интернационализма е заето от патриотичната линия на партията, която ще доближи своята кулминационна точка при започване на 80-те години, когато се приказва, написа, рисува и строи за кръглата годишнина от основаването на България. Само осем години по-късно социалистическата приказка завършва. И стартира демократичната, в която живеем и която не харесваме.

Нито срутилият се преди 36 години държавен-обществено-политически-икономически строй съумя да формулира съответна национална цел, нито сегашният можа да го направи. Днес българското общество съставлява раздробена на групички маса, които нямат нито търпението, нито желанието да си приказват с останалите. Живеем в дребни балончета, от които се боим да излезем. Нямаме никакво самообладание. Русофилите ненавиждат русофобите и русофобите ненавиждат русофилите. Консерваторите презират дженджърите и противоположното. Жълтопаветниците не понасят провинциалистите и провинциалистите им дават отговор със същото. У нас дистанцията от " Извинете, мога ли да мина " до " Бегай, бе, селяндур " , се взима за елементи от секундата.

Така не се гради общество. Или най-малко не функциониращо такова. Липсва съединителната тъкан, липсва лепилото, което може да събере всички тези групи и да ги накара най-малко да се изслушват. Който през днешния ден успее да формулира национална цел и да убеди множеството хора, че си заслужава да работят за постигането ѝ, заслужава възторженостти.

Да, отлично е, че сме част от Европейски Съюз, НАТО, Шенген и еврозоната. А в този момент какво?