Многовековна и превратна е историята на Българската православна църква и

Многовековна и превратна е историята на Българската православна черква и респективно на Българската Патриаршия. В далечния и плевел съдбоносен IX век далновидният св. цар Борис I (852-889) прозрял дълбоката нравствена същина на Христовото обучение и покръстил българския народ в годината 865. С изконно право Църквата го канонизирала за светец и той получил прозвището Покръстител.

Пет години след Покръстването, на 4 март 870г., България се сдобила с самостоятелна черква посредством изключително решение на Константинополския събор от 869-870г., в който са взели участие източните патриарси и папските представителие.

По времето на цар Симеон Велики (893-927) България достигнала върха на своята духовна и политическа мощност. Приема се, че към 918-919г. на Църковно-народен събор в столицата Преслав публично била провъзгласена българската автокефалия, а предстоятелятархиепископ получил патриаршеска купа. Десет години по-късно, през октомври 927 година, бил подписан кротичък контракт сред България и Византия, с което били приети де факто автокефалията и патриаршеското достолепие на Българската черква.

През 1018г. византийският император Василий II Българоубиец завладял Охрид, последната цитадела на Първата българска страна. Тук бил заварен и свален последният български патриарх Давид. С това на практика била унищожена патриаршеската институция, като по-голямата част от епархиите влезнали в новоучредената Охридска българска архиепископия, а останалите минали към Цариградската патриаршия.

През 1185-1187г., след сполучливото въстание на Асеневци, била учредена в новата столица Търновград Търновската архиепископия. По времето на царуването на Иван Асен II (1218-1241) зародили удобни предпоставки за възобновяването на патриаршията. На църковен събор в град Лампсак през 1235 година със застъпничеството на пребиваващия в Никея Константинополски патриарх и единодушието на останалите източни патриаршии бил възобновен патриаршеският статут на Българската черква.

След рухването на Търново под турска власт (17 юли 1393г.) св. патриарх Евтимий бил изпъден от хълма Царевец, където се намирала Патриаршията. По-късно го изпратили на изгнание в Бачковския манастир, където умрял, най-вероятно на 4 април 1404 година Така от началото на ХIV за към четири века диоцезът на Бъл-гарската православна черква минал под юрисдикцията на Цариградската патриаршия, Охридската архиепископия и Ипекската сръбска патриаршия, а след закриването на последните две през ХVIII век, и техните диоцези били завладени от Цариградската патриаршия.

След десетилетни упорити църковно-национални битки през XIX в., се стигнало до паметната дата 27 февруари 1870 година, когато със султански ферман българите били отделени в църковно отношение от Цариградската патриаршия. Последната отказала да признае фермана и оповестила Българската черква за схизматична. Начело на новооснованата Българска екзархия поредно застанали трима бележити йерарси: Антим (1816-1888), Йосиф (1840-1915) и Стефан (1878-1957).

След Деветосептемврийския прелом от 1944г. комунистите стартират гонене на християнската вяра и нейните институции по разнообразни мотиви за изтласкване на религията от публичния живот.

При все това избирането на екзарх, повдигането на схизмата и оповестяването на цялостна автокефалия на БПЦ са позитивни феномени, без значение от декларираните или хипотетичните претекстове на политическите фактори. Ограничаването на църковния диоцез единствено в държавните граници дава опция за по-голяма интервенция на новата власт в делата на Църквата, изключително след подписването на мирния контракт в Париж (10 февруари 1947г.). Уреждането на интернационалното състояние на България и признаването на нейното държавно управление развързва ръцете на ръководещата Комунистическа партия за кавга с легалната съпротива през лятото и есента на 1947 година Скоро идва ред и на църковните институции. С приемането на нова Конституция (4 декември 1947 г.) Църквата е отделена от страната.

Това обособяване по своята същина не е индивидуален акт, а много дълъг развой, почнал директно след 9 септември 1944г. и завършил с приемането на Закона за изповеданията (24 февруари 1949г.). Този закон е ориентиран против всички религиозни институции в България, само че визира най-силно БПЦ.

Намесата на страната в делата на Църквата e развой, който протича на няколко стадия. Основният удар е ориентиран против парцелите на БПЦ и преследва ограничение на финансовата є самостоятелност. Държавният надзор върху БПЦ е обвързван и с редица други ограничения, като оказване на напън за понижаване броя на свещенослужителите, за промяната или уволняването на неуместни за властта духовници, за ограничение на религиозната интензивност на по-ревностни свещеници и други От съществуващите две духовни семинарии (Софийска и Пловдивска), едно духовно учебно заведение и един Пастирско-богословски институт през 1951г. остава единствено Софийската духовна семинария, а Богословският факултет е изваден от Софийския университет и е трансфорат в Духовна академия, издържана от Св. Синод. Всичко това цели лишаването на БПЦ от добре квалифициран клир за в бъдеще.

На 8 септември 1948г. на съвещание на Св. Синод е разигран фарс по оставката на екзарх Стефан, а два дни по-късно Политбюро на Централен комитет на Българската работническа партия (комунисти) утвърждава решението за отстраняването на екзарх Стефан. Последният на 24 ноември 1948 година принудително е интерниран в с. Баня, Карловско, лишен е от правото на свободно напредване, а също и от правото да прави свещенодействие.

В Политбюро на ръководещата партия е разисквана нуждата от изработването на един " нов, дребен, либерален правилник " на БПЦ. След дълги разногласия на 3 януари 1951 година Св. Синод приема наложения му от държавното управление правилник и избира Пловдивския митрополит Кирил за нов наместник-председател на Св. Синод.

Следващата стъпка и на държавното управление, и на Св. Синод е обвързвана с възтановяването на патриаршеското достолепие на БПЦ. Eстестве-но държавното управление не преследва някакви църковни подбуди, а свои политически цели. Доказателство за това е решението на Политбюро на Българска работническа партия (к) от 10 септември 1948г.: " Изхождайки от нуждата да се ускори публичният престиж на Българската православна черква, което е належащо от позиция на образуване битката на православните църкви срещу Ватикана и неговата реакционна политика, Централен комитет дава единодушие българската Екзархия да бъде възведена в Патриаршия. "

От позиция на държавното право с приемането на новия правилник БПЦ се счита за Патриаршия, само че от канонична позиция нещата са неуредени. Освен свикването на църковно-народен събор, който със особено решение да прогласи патриаршеското достолепие, е належащо одобряването на този акт от Цариградската Вселенска патриаршия и от останалите Поместни православни църкви.

Още през февруари 1945г. при повдигането на схизмата българската църковна делегация поема пред Вселенската черква ангажимент да не пристъпва към възобновяване на Българската Патриаршия, без авансово да е получила единодушие от Цариград. В изискванията на Студената война обаче, каноническите правила са подценени и Руският патриарх си присвоява правата да подарява автокефалии или да утвърждава нови национални църковни юрисдикции в страните с национална народна власт (т. например през 1948г. Полската православна черква получава автокефалия, а през 1951г. е последвана от Чехословашката православна църква).

На 8 май 1953г. в София тържествено е открит Третият църковно-народен събор, на който участват 107 гласоподаватели с постоянни компетенции (от избраните 111). Първият ден на събора минава в тържествени речи, инспекция на членовете и установяване на работните комисии. На идващия ден (9 май) съборът приема с някои дребни промени Устава на БПЦ. На 10 май съборът продължава активността си като Патриаршески изборен събор. Съгласно член 20 от Устава на БПЦ Св. Синод още на 27 април 1953 година дефинира с вишегласие трима митрополити като почтени за патриаршеския трон, които държавното управление утвърждава. Това са Кирил Пловдивски, Неофит Видински и Климент Старозагорски. В деня на избора от 107 дали своят вот гласоподаватели 104 дават своя глас за Пловдивския митрополит Кирил, за Видинския митрополит Неофит ­ 1 глас, а две бюлетини са оповестени за недействителни.

Така на 10 май 1953г. публично е провъзгласена Българската православна черква за Патриаршия, а за патриарх е определен с вишегласие Пловдивският митрополит Кирил. Той се явява, въпреки и заобиколен, правоприемник на Търновския патриарх св. Евтимий, последния български патриарх до началото на турското иго.

Освен фойерверките и насладата у българите остава подозрението, че задачите на постигнатото са чисто политически. Известният държавник и общественик Стойчо Мошанов отбелязва в своя дневник: " Става ясно, че задачите на възобновяване на Българската Патриаршия през 1953 година са били външнополитически ". В реалност на Третия църковно-народен събор не участват представители на Цариградската Вселенска патриаршия, а тогавашният Цариградски патриарх Атинагорас отхвърля поканата на българския Св. Синод да участва като елементарен посетител, като акцентира, че сходен акт се явява нарушаване на съществуващия канонически и църковен ред. Възстановяването на Българската Патриаршия без благословията на Вселенския патриарх е едно от проявленията на Студената война в региона на църковния живот. По този случай Вселенският патриарх Атинагорас отбелязва следното: " Решението на Третия църковнонароден събор в София да бъде определен за патриарх Кирил е било диктувано от властта като спомагателна стъпка по пътя на преобразяване на Православната черква в инструмент на руския империализъм. " И още: " Българската православна черква не е засвидетелствала своята зрялост в църковния живот и дарба неуклонно да следва неговите установления. Тя в същото време не процъфтява в Христа, нито пък демонстрира особена църковна активност ".

Още от деня на своето възобновяване Българската Патриаршия е приета от Антиохийската, Грузинската, Руската, Румънската, Чехословашката и Полската православни църкви, чиито представители вземат участие на тържествената интронизация на Българския патриарх Кирил на 10 май 1953г. С писмо от 6 юни 1953г. Московският и на цяла Русия патриарх Алексий за повторно известява по признатия каноничен ред, че Руската православна черква признава възобновената ни патриаршия. По същото време Антиохийската патриаршия с писмо от 10 юни 1953г. и Полската православна черква с писмо от 19 юни 1953г. оповестяват публично, че признават Българската Патриаршия и нейния предстоятел. В края на 1954г. това прави и Александрийската патриаршия. През 1955г. Сръбската православна черква признава Българската Патриаршия и поддържа каноническо общение с нея. Благодарение посредничеството на Антиохийската патриаршия, на Руската и други сестри църкви с приветствено писмо № 552 от 27 юли 1961г. и Цариградската патриаршия публично признава обновената Българска Патриаршия и открива каноническо общение с нея. През пролетта на 1962г. българска църковна делегация отпред с патриарх Кирил реализира историческо посещаване на Цариградската Вселенска патриаршия, на източните патриаршии Йерусалимска, Антиохийска и Александрийска и на Гръцката православна черква с посещаване и на Света Гора ­ Атон. Възобновената Българска Патриаршия тогава публично е приета от предстоятелите на Йерусалимската патриаршия и на Гръцката черква.

Възстановяването на българския патриаршески институт е паметно събитие с историческа значимост в многовековната църковна и политическа история на българската страна.

Приемник на патриарх Кирил е патриарх Максим, който възглавява БПЦ повече от 30 години и сходно на своя предходник близо две десетилетия (до политическите промени в страната през ноември 1989г.) е заставен да се преценява с партийната и държавна политика. Въпреки острите нападки, отправени против него след 1990г., макар разкола във висшата църковна власт и терзанията (в избрани моменти) от страна на държавната власт, той продължава да управлява Св. Синод като негов ръководител. /БГНЕС

-------------------

Автор на разбора е ст. н. с. доктор Христо Темелски.