Неделя Щонова на Задушница: Отиде си прекрасна жена на 60 години, всичко започна с нещо дребно
Много печален пост пусна на Задушница доктор Неделя Щонова.
Тя разкзава за своя позната на 60 години, която си е отишла прекомерно рано от този свят.
Ето какво написа тя:
Последният изгрев
Тя постоянно обичаше изгревите. Имаше нещо съвсем свещено в това да гледа по какъв начин слънцето постепенно раздипля светлината си върху света. Все едно животът всеки ден стартира отначало, с нова опция и нова вяра.
Но този изгрев... през днешния ден... този изгрев, през днешния ден, тя не го видя.
Току що в магазина разбрах, че една прелестна жена, на 60 години, през днешния ден рано сутринта си е отишла от този свят.
Всичко стартира, както стартират множеството истории, с нещо дребно. Един запек. Осем дни, които изглеждаха като нещо нищожно. И въпреки всичко... тялото постоянно приказва, само че ние рядко стопираме... с цел да чуем, с цел да се вслушаме.
Когато се върна от това пътешестване до Мавриций, беше още изпълнена със слънце, с усет на солена вода по устните и с това възприятие, че светът може да бъде добър. Но осемте дни безмълвие на тялото ѝ бяха нещо, което крие стихия.
Диагнозата пристигна като удар. Рак на дебелото черво. Сякаш някой дръпна пода под краката ѝ. И макар че даже тогава слънцето продължаваше да изгрява всяка заран, тя стартира да го усеща все по-далечно, все по-недостижимо.
Операция. След нея... анус претер, който трябваше да бъде краткотрайно леговище. Но след това пристигна още една интервенция. И още една. Девет пъти тялото ѝ бе отваряно, с цел да се търси излаз. Девет пъти вярата се появяваше и умираше, до момента в който най-после всичко се трансформира в очакване до безкрайност. В един миг, когато към този момент беше минала целия този път, тя погледна доктора право в очите и му сподели:
- Искам евтаназия. Това не е живот...
Но животът в никакъв случай не стартира с диагнозата.
Ако върнем лентата още обратно, още преди оня осемдневен безмълвен зов на тялото, ще открием друга болежка. Болка, която не може да бъде засечена с колоноскопия, само че която те раздира от вътрешната страна.
Лична драма. Предателства. Сълзи, които е плакала нощем, без никой да види.
Любови... превърнати в рани. Разочарования... впити в душата, като тръни.
Животът от време на време ни разпилява … като че ли сме счупени огледала... отраженията остават, само че цялостта се губи. И когато загубиш тази вътрешна целокупност, тялото стартира да носи товара на душата. И всяка болежка се утаява в биохимията на клетките ни.
Сега знаем, че стресът и болките в душата... те не са просто някакви там усеща... те са биология. Рушат клетките, разпалват възпаления, трансформират тялото в поле от тихи, мрачни и опустошителни войни, които един ден избухват с диагноза.
Тя не знаеше това, когато душата ѝ се напукваше под тежестта на живота. И раните. Никой не ни учи по какъв начин да запазим себе си. Как да защитим онази вътрешна деликатност, която ни прави живи, дишащи, светли.
Но би трябвало.
Трябва, тъй като в случай че не го вършим... животът може да ни “възнагради ” със положения, в които... просто да не ти се живее повече...
Днес е Задушница.
Днес, когато спомените за тези, които към този момент ги няма, постепенно се полюшват... като че ли воали из въздуха, може би е моментът да спрем... да се погледнем.
Как живеем?
Слушаме ли тялото си?
Пазим ли душата си?
Грижим ли се за оня вътрешен свят, който е най-свещен храм?
Може би е време да създадем колоноскопия, тъй като предварителната защита избавя.
Може би е време да създадем инвентаризация на живота си, тъй като душата също се нуждае от грижа.
Може би е време да си върнем цялостта, преди да стане късно.
Днес... пламъците на свещичките ще трептят сред този свят и другия... и дано си напомним...
Няма нищо по-ценно от това да пазим себе си.
Да пазим вътрешната си деликатност.
Да не позволим на болката да се настани трайно в нас.
Защото животът ще продължи да изгрява всяка заран.
Но въпросът е... ще бъдем ли ние там, с цел да го посрещнем?
Днес е ден за мемоари... ден за безмълвие.
Ден за самун, който подаваме, само че не към ръце, а към сенки.
За жито, което не храни тела, а души.
За свещички, които горят не за светлина, а за памет.
Ще поплачем, тъй като няма връщане.
Ще помълчим, тъй като няма думи.
Ще запалителен свещ... тъй като няма друго,
което да стопли студа на неналичието.
Тати... мой обичан тати … с най-прекрасните сини очи на света... по този начин да ми липсваш...
Покой и светлина на тези,
които си потеглиха вечно.
И мъдрост за нас, които към момента вървим,
с цел да не пилеем живота, до момента в който го имаме.
Бог да елементарни.
Тя разкзава за своя позната на 60 години, която си е отишла прекомерно рано от този свят.
Ето какво написа тя:
Последният изгрев
Тя постоянно обичаше изгревите. Имаше нещо съвсем свещено в това да гледа по какъв начин слънцето постепенно раздипля светлината си върху света. Все едно животът всеки ден стартира отначало, с нова опция и нова вяра.
Но този изгрев... през днешния ден... този изгрев, през днешния ден, тя не го видя.
Току що в магазина разбрах, че една прелестна жена, на 60 години, през днешния ден рано сутринта си е отишла от този свят.
Всичко стартира, както стартират множеството истории, с нещо дребно. Един запек. Осем дни, които изглеждаха като нещо нищожно. И въпреки всичко... тялото постоянно приказва, само че ние рядко стопираме... с цел да чуем, с цел да се вслушаме.
Когато се върна от това пътешестване до Мавриций, беше още изпълнена със слънце, с усет на солена вода по устните и с това възприятие, че светът може да бъде добър. Но осемте дни безмълвие на тялото ѝ бяха нещо, което крие стихия.
Диагнозата пристигна като удар. Рак на дебелото черво. Сякаш някой дръпна пода под краката ѝ. И макар че даже тогава слънцето продължаваше да изгрява всяка заран, тя стартира да го усеща все по-далечно, все по-недостижимо.
Операция. След нея... анус претер, който трябваше да бъде краткотрайно леговище. Но след това пристигна още една интервенция. И още една. Девет пъти тялото ѝ бе отваряно, с цел да се търси излаз. Девет пъти вярата се появяваше и умираше, до момента в който най-после всичко се трансформира в очакване до безкрайност. В един миг, когато към този момент беше минала целия този път, тя погледна доктора право в очите и му сподели:
- Искам евтаназия. Това не е живот...
Но животът в никакъв случай не стартира с диагнозата.
Ако върнем лентата още обратно, още преди оня осемдневен безмълвен зов на тялото, ще открием друга болежка. Болка, която не може да бъде засечена с колоноскопия, само че която те раздира от вътрешната страна.
Лична драма. Предателства. Сълзи, които е плакала нощем, без никой да види.
Любови... превърнати в рани. Разочарования... впити в душата, като тръни.
Животът от време на време ни разпилява … като че ли сме счупени огледала... отраженията остават, само че цялостта се губи. И когато загубиш тази вътрешна целокупност, тялото стартира да носи товара на душата. И всяка болежка се утаява в биохимията на клетките ни.
Сега знаем, че стресът и болките в душата... те не са просто някакви там усеща... те са биология. Рушат клетките, разпалват възпаления, трансформират тялото в поле от тихи, мрачни и опустошителни войни, които един ден избухват с диагноза.
Тя не знаеше това, когато душата ѝ се напукваше под тежестта на живота. И раните. Никой не ни учи по какъв начин да запазим себе си. Как да защитим онази вътрешна деликатност, която ни прави живи, дишащи, светли.
Но би трябвало.
Трябва, тъй като в случай че не го вършим... животът може да ни “възнагради ” със положения, в които... просто да не ти се живее повече...
Днес е Задушница.
Днес, когато спомените за тези, които към този момент ги няма, постепенно се полюшват... като че ли воали из въздуха, може би е моментът да спрем... да се погледнем.
Как живеем?
Слушаме ли тялото си?
Пазим ли душата си?
Грижим ли се за оня вътрешен свят, който е най-свещен храм?
Може би е време да създадем колоноскопия, тъй като предварителната защита избавя.
Може би е време да създадем инвентаризация на живота си, тъй като душата също се нуждае от грижа.
Може би е време да си върнем цялостта, преди да стане късно.
Днес... пламъците на свещичките ще трептят сред този свят и другия... и дано си напомним...
Няма нищо по-ценно от това да пазим себе си.
Да пазим вътрешната си деликатност.
Да не позволим на болката да се настани трайно в нас.
Защото животът ще продължи да изгрява всяка заран.
Но въпросът е... ще бъдем ли ние там, с цел да го посрещнем?
Днес е ден за мемоари... ден за безмълвие.
Ден за самун, който подаваме, само че не към ръце, а към сенки.
За жито, което не храни тела, а души.
За свещички, които горят не за светлина, а за памет.
Ще поплачем, тъй като няма връщане.
Ще помълчим, тъй като няма думи.
Ще запалителен свещ... тъй като няма друго,
което да стопли студа на неналичието.
Тати... мой обичан тати … с най-прекрасните сини очи на света... по този начин да ми липсваш...
Покой и светлина на тези,
които си потеглиха вечно.
И мъдрост за нас, които към момента вървим,
с цел да не пилеем живота, до момента в който го имаме.
Бог да елементарни.
Източник: petel.bg
КОМЕНТАРИ