Цар Самуил, Светия Граал И Царичина
“Много пъти съм сънувал и съм получавал подсещане и удостоверение от интуиция, че в Царичинската околност има нещо прикрито, нещо доста значимо, обвързвано с времето на цар Самуил (…). За великия български цар съм слушал нееднократно от дядо ми. Той ми разказваше, че владетелят е идвал в нашия край да се лекува. Често е бил съпровождан от сина си и това е една от легендите за името Царичина (цар и чина, тоест цар и син). Тъй от разказите на дядо знам, че царят е идвал тук освен да се лекува. Друга, по-важна задача е имал той. Според това, което съм сънувал, става 
дума за нещо от рода на съкровищата, само че надалеч по-важно ” (с.24).
Кекеменов чертае карта къде е укритото от цар Самуил (умира 1014 г.).
По същото време (1989 – 1990), когато Кекеменов споделя своя сън пред уфолози, в България става преход от тоталитарна комунистическа власт, която е атеистична, към народна власт. За подобен внезапен преход е особено, че както преди е отричано всичко духовно, по този начин в този момент носителите на ментални източници стават фешън събитие. Екстрасенси навлизат в генералния щаб на армията и стартират да сътрудничат на военните. Именно те убеждават управлението на Генщаба, че с помощта на качествата си по-добре от Кекеменов (селянина от Царичина) биха могли да локализират мястото.
Секретната експедиция на Министерството на защитата потегля към Царичина, само че не взима Кекеменов. Групата отива на друго място, водена от екстрасенси. Те убеждават военните, че обекта към който ги водят не е обвързван с цар Самуил, а е от “космическо значение ”. Скромното “българско значение ”, което Кекеменов донася в щаба на армията и което се основава освен на негови сънища, само че и на легенда, е забравено. Историята и цар Самуил са захвърлени, с цел да се търси някакъв прапрапрачовек.
Военните, които са тръгнали дружно с екстрасенси към някаква вселенска задача, са прецизни в отчетите си, те записват всичко. Особено значимо е описаното от тях търсене на обекта. На един кръстопът те виждат табела, на която написа: „ с. Драговищица “. Подминават я. Полк. Кънев написа, че екстрасенсите са ги завели на място, което е конкретизирано не по “картата ” на Кекеменов, а по „ източници “ от космоса. Пропускат Драговищица и отиват в Царичина. Един от екстрасенсите се спъва и пада. По този белег или по-друг, само че мястото към този момент е локализирано и стартира да се копае.
Секретната интервенция продължава две години и приключва с крах. Не е юридически опит да се локализира друго място. Копае се на едно и също.
Кекеменов от дълго време е пропуснат.
Това е историята, която не би привлякла моето внимание, само че има едно име “Драговищица ”, което играе значима роля в богомилската история.
Богомилството има два “църковни центъра ” в България. Единият е правоверен (ordo de Bulgaria). Той е прочут, както на презвитер Козма (последният български публицист на преславската школа), по този начин и на Йоан Екзарх.
Няма подозрение, че неочакваното появяване на втори богомилски център, “драговишки ” (ordo de Drugutia), прочут в латинските източници, не е инцидентно.
Богомилските общини са доста, само че неочакваното издигане на една от тях в сан, които я слага наедно до остарялото схващане за “богомилско ядро ”
(ordo de Bulgaria), демонстрира, че се е случило нещо от извънредно значение. То никога не е нова “богомилска доктрина ”, само че явно “ordo de Drugutia ” са имали нещо, което ги прави изключително значими.
Факт е, че “Преславска България ”, която пада по византийско господство доста по-рано от “Охридска България ” на цар Самуил, не познава явлението “ordo de Drugutia ”, а единствено “ordo de Bulgaria ”. Специалистът по богомилска история проф. Д. Оболенски от Оксфорд, свързва името на “драговищинския център ” със славянското племе драговити, но това е много припрян извод. Богомилството не е родово събитие, нито племенно. Понеже няма пояснение на това събитие, то е оставено без деликатно изследване. Просто се одобряват обстоятелствата, че когато “ordo de Bulgaria ” потегля на Запад, тя не е сама, а се движи дружно с “ordo de Drugutia ”.
Да се върнем на Кекеменов. Ако той бе разказал единствено сън, надали неговите показания биха имали интерес. Но той споделя и легенда. Една съхранена “ легенда за цар Самуил ”, препредавана от татко на наследник епохи наред в района. Село Драговищица, което е наоколо до село Царичина, не може да се изключи с лека ръка от “самуиловата легенда ”. Ако Самуил е скрил нещо наоколо до тези села, това сигурно са книгите на “Охридската книжовна школа ”.
През ІХ в. Св. Климент е изпратен от княз Борис да сътвори “книжовен център ” в Охрид. Но други книги в този център, с изключение на климентовите, не са съхранени. Няма нито една, а по-същото време в Плиска и Преслав тече така наречен “Златен век ” на българската книжовност. Там са Наум, Йоан Екзарх, Константин Преславски, Черноризец Храбър и още доста други писатели. Някои идват извън, дружно с Климент и Наум, само че другите израстват на “местна почва ”. Същевременно има данни, че Климент в Охрид има повече възпитаници (едно житие сочи 300), в сравнение с Наум в Плиска.
Творенията на Климент Охридски незабавно са били отнасяни в Плиска, тъй като те са общия пример на учредяването на догматиката, според “новото писмо ”, както в Плиска, по този начин и в Охрид. Ако знаем за “книжовния героизъм ” на Климент, то е с помощта на Плиска и на Преслав, а не на Охрид, където няма непокътнато нищо от Св. Климент. Но това не значи, че в Охрид е нямало „ климентова библиотека ”. Напротив, в Охрид книжовната активност е била даже по-значима от столиците Плиска и Преслав.
" >
Ако изключим Климент Охридски, остава без отговор по какъв начин по този начин в “Охридската книжовна школа ”, след Климент и по време на цялото Самуилово царство, няма нито един публицист.
Единственият отговор е, че заради омразата си към Византия, цар Самуил е взел коренно решение да скрие книгите на своята страна, до момента в който мине изтощителната му последна фаза на войната с император Василий.
Когато отива в местността към днешното село Царичина, цар Самуил, който не е бил гонител на богомилството, за разлика от шурей си княз Иван Владимир, е укрил и немалка част от богомилските книги. Споменът от това укриване на книгите, няма по какъв начин да не е съхранен по някакъв метод от локалната драговищка богомилска община. Така се ражда „ легендата за цар Самуил “, който скрил „ нещо от рода на съкровищата, само че надалеч по-важно ”, както твърди Кекеменов?
Очевидно цар Самуил, с изключение на книги, е укрил и още нещо, някакъв предмет, който по никакъв метод не е желал да попадне в “гръцки ръце ”. Това изяснява изненадващото издигане на локалната драговищка богомилска община в сан, еднакъв на Оrdo de Bulgaria.
Двувековното иго над България е сигурен белег, че книгите не са били изкарани на бял свят, само че “предмета ” се появява в центъра на новата “богомилска евхаристия ” и непредвидения сан на “ordo de Drugutia ” се основава точно на него. „ Предметът “ става изключително известен на Запад…
Черепът-чаша, светият Граал. Но какво прави позлатена чаша-череп в наследството на цар Самуил, в случай че това не е трофея на кан Крум? Нима профанното се сакрализира в богомилски ръце?
Как става по този начин, че укритият от цар Самуил “предмет ”, който безспорно е излъчен от цар на цар, още от времето на Крум Страшни (този цар по този начин е прочут на Запад, а и по този начин е споменат в новите бестселъри от ХХІ в. за магиите на Хари Потър), е към този момент “свещен съсъд ” (Граал) в ръцете на новоиздигналата се в сан на “център за богомилството ” драговищка община, бе въпроса, който ми даде тласък да продължа търсенето.
Постепенно се оформи хипотезата, че драговищката богомилска община открива в “самуиловото богатство ” позлатен “череп – чаша ”, който в техните ръце е нямал исторически спомен, само че по тази причина пък придобива „ заветен статут “. Става Граала.
Никак не е било мъчно златният “череп-чаша ”, трофей на кан Крум от началото на ІХ в., да се свърже със свещенната история и оглашените богомили да онемеят пред обстоятелството, че държат в ръцете си не друго, а самата Христова глава. Светият Граал.
Оrdo de Drugutia има в очите на захластнатия по богомилството Запад златната “череп-чаша ”, не евхаристийната “символна ” чаша на католиците, а същинската чаша (Граала).
В богомилството се резервира “манихейския корен ”, че Христос е “син на светлината ”, ето за какво не може да се взел “лошото ” (плътта Си) и да го е отнесъл в царството на Светлината. Те имат вяра, че намират в “самуиловото богатство ” не просто “черепа на Христос ”, а “Златният Христов череп ” (при това завършен като “чаша ”, която в догматичното християнство е главен “символ ”), а това е “тайнство ”, което не се демонстрира отвън “избраните ” (оглашените богомили). На останалите това знание само се пояснява, посредством “алегоричен речник ”. И все пак има едно съхранено удостоверение, че висшите катари, преди рухването под войските на Инквизицията на тяхната последна цитадела Монсегюр, са посочили и на неоглашени защо става въпрос. Този миг е бил с толкоз мощно влияние върху тях, че към двайсетина миряни одобряват “мъченическа гибел ”.
“Дали съвършените са били толкоз отдадени на вярата, че непринудено да предпрочетат мъченичеството пред покръстването? Или пък е имало още нещо, което те не са желали или пък не са смеели – да изповядат пред Инквизицията? Какъвто и да е отговорът, доколкото е известно, нито един идеален не е приел изискванията на нападателите. Точно противоположното – всички до един избират мъченичеството. Нещо повече – минимум още двайсетина бранители на крепостта, шест дами и петнайсет бойци, непринудено одобряват Consolamentum и става съвършени, като по този метод се обричат на сигурна гибел ” (с.70 “Светата кръв и свещения граал ”).
Авторите се чудят “Но в случай че “нещо ”-то не е трябвало никога да попада в непознати ръце, за какво не са го изнесли преди този момент? (….) Защо е било държано в крепостта до последния и най-опасен миг? (с.71, отново там).
“Вероятно, заключихме ние, това отсрочване е било належащо, с цел да се завоюва време. Не време въобще, а точно това време, навръх тази дата. Тя съответствува с пролетното равноденствие, а това равноденствие може да е било обвързвано с някакъв катарски обред. Освен това съответствува с Великден ” (с.71, отново там).
Големият български публицист Димитър Талев в своята забележителна трилогия “Самуил, Цар Български ” написа: “Самуил Мокри спря взор на първо време върху него ” (с.10, книга първа).
източник: letopisec.blog.bg/
дума за нещо от рода на съкровищата, само че надалеч по-важно ” (с.24). Кекеменов чертае карта къде е укритото от цар Самуил (умира 1014 г.).
По същото време (1989 – 1990), когато Кекеменов споделя своя сън пред уфолози, в България става преход от тоталитарна комунистическа власт, която е атеистична, към народна власт. За подобен внезапен преход е особено, че както преди е отричано всичко духовно, по този начин в този момент носителите на ментални източници стават фешън събитие. Екстрасенси навлизат в генералния щаб на армията и стартират да сътрудничат на военните. Именно те убеждават управлението на Генщаба, че с помощта на качествата си по-добре от Кекеменов (селянина от Царичина) биха могли да локализират мястото.
Секретната експедиция на Министерството на защитата потегля към Царичина, само че не взима Кекеменов. Групата отива на друго място, водена от екстрасенси. Те убеждават военните, че обекта към който ги водят не е обвързван с цар Самуил, а е от “космическо значение ”. Скромното “българско значение ”, което Кекеменов донася в щаба на армията и което се основава освен на негови сънища, само че и на легенда, е забравено. Историята и цар Самуил са захвърлени, с цел да се търси някакъв прапрапрачовек.
Военните, които са тръгнали дружно с екстрасенси към някаква вселенска задача, са прецизни в отчетите си, те записват всичко. Особено значимо е описаното от тях търсене на обекта. На един кръстопът те виждат табела, на която написа: „ с. Драговищица “. Подминават я. Полк. Кънев написа, че екстрасенсите са ги завели на място, което е конкретизирано не по “картата ” на Кекеменов, а по „ източници “ от космоса. Пропускат Драговищица и отиват в Царичина. Един от екстрасенсите се спъва и пада. По този белег или по-друг, само че мястото към този момент е локализирано и стартира да се копае.
Секретната интервенция продължава две години и приключва с крах. Не е юридически опит да се локализира друго място. Копае се на едно и също. Кекеменов от дълго време е пропуснат.
Това е историята, която не би привлякла моето внимание, само че има едно име “Драговищица ”, което играе значима роля в богомилската история.
Богомилството има два “църковни центъра ” в България. Единият е правоверен (ordo de Bulgaria). Той е прочут, както на презвитер Козма (последният български публицист на преславската школа), по този начин и на Йоан Екзарх.
Няма подозрение, че неочакваното появяване на втори богомилски център, “драговишки ” (ordo de Drugutia), прочут в латинските източници, не е инцидентно.
Богомилските общини са доста, само че неочакваното издигане на една от тях в сан, които я слага наедно до остарялото схващане за “богомилско ядро ”
(ordo de Bulgaria), демонстрира, че се е случило нещо от извънредно значение. То никога не е нова “богомилска доктрина ”, само че явно “ordo de Drugutia ” са имали нещо, което ги прави изключително значими. Факт е, че “Преславска България ”, която пада по византийско господство доста по-рано от “Охридска България ” на цар Самуил, не познава явлението “ordo de Drugutia ”, а единствено “ordo de Bulgaria ”. Специалистът по богомилска история проф. Д. Оболенски от Оксфорд, свързва името на “драговищинския център ” със славянското племе драговити, но това е много припрян извод. Богомилството не е родово събитие, нито племенно. Понеже няма пояснение на това събитие, то е оставено без деликатно изследване. Просто се одобряват обстоятелствата, че когато “ordo de Bulgaria ” потегля на Запад, тя не е сама, а се движи дружно с “ordo de Drugutia ”.
Да се върнем на Кекеменов. Ако той бе разказал единствено сън, надали неговите показания биха имали интерес. Но той споделя и легенда. Една съхранена “ легенда за цар Самуил ”, препредавана от татко на наследник епохи наред в района. Село Драговищица, което е наоколо до село Царичина, не може да се изключи с лека ръка от “самуиловата легенда ”. Ако Самуил е скрил нещо наоколо до тези села, това сигурно са книгите на “Охридската книжовна школа ”. През ІХ в. Св. Климент е изпратен от княз Борис да сътвори “книжовен център ” в Охрид. Но други книги в този център, с изключение на климентовите, не са съхранени. Няма нито една, а по-същото време в Плиска и Преслав тече така наречен “Златен век ” на българската книжовност. Там са Наум, Йоан Екзарх, Константин Преславски, Черноризец Храбър и още доста други писатели. Някои идват извън, дружно с Климент и Наум, само че другите израстват на “местна почва ”. Същевременно има данни, че Климент в Охрид има повече възпитаници (едно житие сочи 300), в сравнение с Наум в Плиска.
Творенията на Климент Охридски незабавно са били отнасяни в Плиска, тъй като те са общия пример на учредяването на догматиката, според “новото писмо ”, както в Плиска, по този начин и в Охрид. Ако знаем за “книжовния героизъм ” на Климент, то е с помощта на Плиска и на Преслав, а не на Охрид, където няма непокътнато нищо от Св. Климент. Но това не значи, че в Охрид е нямало „ климентова библиотека ”. Напротив, в Охрид книжовната активност е била даже по-значима от столиците Плиска и Преслав.
" >
Ако изключим Климент Охридски, остава без отговор по какъв начин по този начин в “Охридската книжовна школа ”, след Климент и по време на цялото Самуилово царство, няма нито един публицист.
Единственият отговор е, че заради омразата си към Византия, цар Самуил е взел коренно решение да скрие книгите на своята страна, до момента в който мине изтощителната му последна фаза на войната с император Василий.
Когато отива в местността към днешното село Царичина, цар Самуил, който не е бил гонител на богомилството, за разлика от шурей си княз Иван Владимир, е укрил и немалка част от богомилските книги. Споменът от това укриване на книгите, няма по какъв начин да не е съхранен по някакъв метод от локалната драговищка богомилска община. Така се ражда „ легендата за цар Самуил “, който скрил „ нещо от рода на съкровищата, само че надалеч по-важно ”, както твърди Кекеменов?
Очевидно цар Самуил, с изключение на книги, е укрил и още нещо, някакъв предмет, който по никакъв метод не е желал да попадне в “гръцки ръце ”. Това изяснява изненадващото издигане на локалната драговищка богомилска община в сан, еднакъв на Оrdo de Bulgaria.
Двувековното иго над България е сигурен белег, че книгите не са били изкарани на бял свят, само че “предмета ” се появява в центъра на новата “богомилска евхаристия ” и непредвидения сан на “ordo de Drugutia ” се основава точно на него. „ Предметът “ става изключително известен на Запад…
Черепът-чаша, светият Граал. Но какво прави позлатена чаша-череп в наследството на цар Самуил, в случай че това не е трофея на кан Крум? Нима профанното се сакрализира в богомилски ръце?
Как става по този начин, че укритият от цар Самуил “предмет ”, който безспорно е излъчен от цар на цар, още от времето на Крум Страшни (този цар по този начин е прочут на Запад, а и по този начин е споменат в новите бестселъри от ХХІ в. за магиите на Хари Потър), е към този момент “свещен съсъд ” (Граал) в ръцете на новоиздигналата се в сан на “център за богомилството ” драговищка община, бе въпроса, който ми даде тласък да продължа търсенето.
Постепенно се оформи хипотезата, че драговищката богомилска община открива в “самуиловото богатство ” позлатен “череп – чаша ”, който в техните ръце е нямал исторически спомен, само че по тази причина пък придобива „ заветен статут “. Става Граала.
Никак не е било мъчно златният “череп-чаша ”, трофей на кан Крум от началото на ІХ в., да се свърже със свещенната история и оглашените богомили да онемеят пред обстоятелството, че държат в ръцете си не друго, а самата Христова глава. Светият Граал.
Оrdo de Drugutia има в очите на захластнатия по богомилството Запад златната “череп-чаша ”, не евхаристийната “символна ” чаша на католиците, а същинската чаша (Граала).
В богомилството се резервира “манихейския корен ”, че Христос е “син на светлината ”, ето за какво не може да се взел “лошото ” (плътта Си) и да го е отнесъл в царството на Светлината. Те имат вяра, че намират в “самуиловото богатство ” не просто “черепа на Христос ”, а “Златният Христов череп ” (при това завършен като “чаша ”, която в догматичното християнство е главен “символ ”), а това е “тайнство ”, което не се демонстрира отвън “избраните ” (оглашените богомили). На останалите това знание само се пояснява, посредством “алегоричен речник ”. И все пак има едно съхранено удостоверение, че висшите катари, преди рухването под войските на Инквизицията на тяхната последна цитадела Монсегюр, са посочили и на неоглашени защо става въпрос. Този миг е бил с толкоз мощно влияние върху тях, че към двайсетина миряни одобряват “мъченическа гибел ”.
“Дали съвършените са били толкоз отдадени на вярата, че непринудено да предпрочетат мъченичеството пред покръстването? Или пък е имало още нещо, което те не са желали или пък не са смеели – да изповядат пред Инквизицията? Какъвто и да е отговорът, доколкото е известно, нито един идеален не е приел изискванията на нападателите. Точно противоположното – всички до един избират мъченичеството. Нещо повече – минимум още двайсетина бранители на крепостта, шест дами и петнайсет бойци, непринудено одобряват Consolamentum и става съвършени, като по този метод се обричат на сигурна гибел ” (с.70 “Светата кръв и свещения граал ”).
Авторите се чудят “Но в случай че “нещо ”-то не е трябвало никога да попада в непознати ръце, за какво не са го изнесли преди този момент? (….) Защо е било държано в крепостта до последния и най-опасен миг? (с.71, отново там).
“Вероятно, заключихме ние, това отсрочване е било належащо, с цел да се завоюва време. Не време въобще, а точно това време, навръх тази дата. Тя съответствува с пролетното равноденствие, а това равноденствие може да е било обвързвано с някакъв катарски обред. Освен това съответствува с Великден ” (с.71, отново там).
Големият български публицист Димитър Талев в своята забележителна трилогия “Самуил, Цар Български ” написа: “Самуил Мокри спря взор на първо време върху него ” (с.10, книга първа).
източник: letopisec.blog.bg/
Източник: bradva.bg
КОМЕНТАРИ