Зума: Загубих брат! Чико е епоха за Пловдив и футбола
Много тъжен от гибелта на Динко Дерменджиев бе легендата на Локомотив и българския футбол Христо Бонев. Двамата творяха изкуство на терена като съотборници в националния ни отбор, а съперничеството им като водачи на черно-белите и Ботев пълнеше Градския стадион и раждаше легенди. "Не мога да допускам, че Чико не е измежду нас. Загубих брат. Брат от огромния футбол ", бяха първите думи на Зума пред marica.bg.
"Четири години с Динко деляхме една стая в националния тим. Преживявахме наслади, тъги, възходи, провали. Не знам по какъв начин да опиша това, думите са небогати. Макар и съперници на терена с Локо и Ботев, ние имахме огромно почитание един към различен. От Чико съм чувал и чел най-хубавите думи за себе си като футболист. Той беше толкоз огромен, голям бих споделил, че завистта му беше непозната и на драго сърце говореше да гения у другите”, стартира описа си Зума.
„ За футболните качества на Чико, е ненужно да приказвам. Той беше неповторим разсъдък на терена. Разбирахме се даже без взор в националния тим. Винаги имаше по няколко ексцентрични решения за обстановки, които правеха противниковите бранители да полудяват. Динко беше актьор на терена и победител. Освен за успеха, той играеше и за хубостта във футбола. Затова и го обичаха освен почитателите на Ботев, а и в цяла България. Контраатаката на Ботев с Тумби и Добри Ненов беше неповторима и никой не може да я повтори след тях.”
„ Не мога да отрека, че на терена е имало и тежки моменти в съперничеството ни. По наше време обаче нямаше война и ненавист сред играчите и публиката. Затова и имаше футбол. Дори след разменени реплики обаче, ние с Чико намирахме път един към различен и в никакъв случай не сме били с различен в стая, когато са ни викали в националния тим. Дори диалог за футбол с него беше голямо наслаждение.”
„ След края на дейната ни спортна кариера другарството ни продължи съвсем то оня миг, когато той влезе в болница. Чико го уважаваха всички. Не е инцидентно, че той е бил с някогашни играчи на Локомотив, когато е получил удар. Точно те първи са му се притекли на помощ. Аз отидох при Динко още на другия ден, когато бе признат в болничното заведение. Лекарите не пускаха, само че на мен ми позволиха. Беше в положително въодушевление, пошегувахме се, поприказвахме и бях уверен, че ще завоюва и тази борба. Уви, Бог е решил да го прибере при себе си.”
„ Няма да не помни по какъв начин преди двадесетина години ми се обадиха разтревожени, чак ядосани наши почитатели. Тогава живеех и работех в Кипър. Те потърсиха подпомагане да направя нещо, защото жълто-черната легенда Чико станал треньор на Локо. Те одобряваха това като осквернение и чакаха, че аз ще се ядосам и ще направя нещо, с цел да не позволи това. Локо тогава беше в доста сложна обстановка и съвсем изпаднал. Казах им: Не пипайте Чико! В този миг единствено той може да избави Локомотив. И Чико го направи, с което завоюва любовта и на нашите почитатели. Той постоянно е бил добре пристигнал на Лаута.”
„ И в този момент, когато следва край сред Локомотив и Ботев, желая да прикани в памет на Чико да няма вълнения, побоища и грозни подиуми. За да победи футбола. Този футбол, който Чико обичаше, за който беше роден и за който живя.”
„ Изказвам съболезнования на цялото му семейство! Мария, Цветозар и Динко! Бъдете признателни на Бог, че бяхте най-близките хора на подобен популярен човек като Динко Дерменджиев! Той беше ера освен за футбола, а и за живота на Пловдив”, приключи Христо Бонев.
"Четири години с Динко деляхме една стая в националния тим. Преживявахме наслади, тъги, възходи, провали. Не знам по какъв начин да опиша това, думите са небогати. Макар и съперници на терена с Локо и Ботев, ние имахме огромно почитание един към различен. От Чико съм чувал и чел най-хубавите думи за себе си като футболист. Той беше толкоз огромен, голям бих споделил, че завистта му беше непозната и на драго сърце говореше да гения у другите”, стартира описа си Зума.
„ За футболните качества на Чико, е ненужно да приказвам. Той беше неповторим разсъдък на терена. Разбирахме се даже без взор в националния тим. Винаги имаше по няколко ексцентрични решения за обстановки, които правеха противниковите бранители да полудяват. Динко беше актьор на терена и победител. Освен за успеха, той играеше и за хубостта във футбола. Затова и го обичаха освен почитателите на Ботев, а и в цяла България. Контраатаката на Ботев с Тумби и Добри Ненов беше неповторима и никой не може да я повтори след тях.”
„ Не мога да отрека, че на терена е имало и тежки моменти в съперничеството ни. По наше време обаче нямаше война и ненавист сред играчите и публиката. Затова и имаше футбол. Дори след разменени реплики обаче, ние с Чико намирахме път един към различен и в никакъв случай не сме били с различен в стая, когато са ни викали в националния тим. Дори диалог за футбол с него беше голямо наслаждение.”
„ След края на дейната ни спортна кариера другарството ни продължи съвсем то оня миг, когато той влезе в болница. Чико го уважаваха всички. Не е инцидентно, че той е бил с някогашни играчи на Локомотив, когато е получил удар. Точно те първи са му се притекли на помощ. Аз отидох при Динко още на другия ден, когато бе признат в болничното заведение. Лекарите не пускаха, само че на мен ми позволиха. Беше в положително въодушевление, пошегувахме се, поприказвахме и бях уверен, че ще завоюва и тази борба. Уви, Бог е решил да го прибере при себе си.”
„ Няма да не помни по какъв начин преди двадесетина години ми се обадиха разтревожени, чак ядосани наши почитатели. Тогава живеех и работех в Кипър. Те потърсиха подпомагане да направя нещо, защото жълто-черната легенда Чико станал треньор на Локо. Те одобряваха това като осквернение и чакаха, че аз ще се ядосам и ще направя нещо, с цел да не позволи това. Локо тогава беше в доста сложна обстановка и съвсем изпаднал. Казах им: Не пипайте Чико! В този миг единствено той може да избави Локомотив. И Чико го направи, с което завоюва любовта и на нашите почитатели. Той постоянно е бил добре пристигнал на Лаута.”
„ И в този момент, когато следва край сред Локомотив и Ботев, желая да прикани в памет на Чико да няма вълнения, побоища и грозни подиуми. За да победи футбола. Този футбол, който Чико обичаше, за който беше роден и за който живя.”
„ Изказвам съболезнования на цялото му семейство! Мария, Цветозар и Динко! Бъдете признателни на Бог, че бяхте най-близките хора на подобен популярен човек като Динко Дерменджиев! Той беше ера освен за футбола, а и за живота на Пловдив”, приключи Христо Бонев.
Източник: gong.bg
КОМЕНТАРИ