Наш лекар от COVID-19 отделение: Като на война е!
Много хора сигурно нямат и дребна визия през какво са принудени да минават нашите лекари, изправени на първа линия в борбата с ковид.
Покрай неналичието тук-там в множеството градове бяха разкрити спомагателни звена, с цел да могат да бъдат признати и повече заболели. Оттам пък пристигна и неналичието на лекари и медицински сестри.
Затова бяха командировани лекари с всевъзможни специалности, единствено и единствено да могат да бъдат запълнени неналичията.
Те не се опасяват да рискуват здравето си всекидневно, постоянно изнемогвайки от отмалялост.
Точно подобен е казусът и с Калоян Чилингиров, който сега работи в такова COVID-19 поделение.
Ето какво споделя той на профила си във Facebook:
От два дни съм командирован в едно от 11-те новосформирани коронавирус отделения, разкрити с желанието да има легло за всеки. Не поделение, а по-скоро санитарен пункт, тъй като ситуацията е напълно като на война.
Всичките тия звена сега се въртят от тези млади, нагли и нахални специализанти по хирургия, урология, неврология, токсикология, УНГ и така нататък Тези, които се молеха да зачислят и да работят за две минимални в България против каквито и да е условия.
И които в един миг се оказаха единствените, които са способни да устоят във всевъзможни условия, надалеч от комфорта на тяхната (потенциална) компетентност.
На промяна съм самичък с две сестри и денем, и през нощта.
В отделението се грижа за 23-ма пациенти в пет стаи, като 15 от тях са мощно подвластни от кислородната маска.
Двама единствено за вечерта бяха интубирани и отведени в реанимация за апаратно дишане.
Останалите са до толкоз повредени, че умората настава на третото изречение, което се пробват да кажат. Успокоявам ги, измервам сатурация, натъкмявам О2 - "Днес сте по-добре ". И се усмихват с леко подозрение.
Двама са на хемодиализа, един е с тежък диабет, различен е с кървави изпражнения. Обсипват ме с въпроси - по какъв начин, за какво, по кое време. Та аз съм ушен доктор! И се смеят. Но съм доктор въпреки всичко. Бягам в кабинета, чета, звъня на сътрудници, какъв брой инсулин, какъв брой стероиди, какъв брой бета блокер, имунотерапия?
За благополучие в живота имам набор от другари във всички специалности, които ми оказват помощ непрекъснато със препоръки и морална поддръжка. Чета в придвижване, изучавам в придвижване, нали желаех адреналин, нали не желаех скучна работа?
Та несъмнено, не съм изобщо единственият, който внезапно се озова в тая обстановка. Ще издържим, и 100 тояги са малко. Чудя се само за какво постоянно с това потиснато възприятие и с наведени глави младите лекари са хем най-виновни, хем не заслужават, хем носят толкоз доста на гърба си? "
Покрай неналичието тук-там в множеството градове бяха разкрити спомагателни звена, с цел да могат да бъдат признати и повече заболели. Оттам пък пристигна и неналичието на лекари и медицински сестри.
Затова бяха командировани лекари с всевъзможни специалности, единствено и единствено да могат да бъдат запълнени неналичията.
Те не се опасяват да рискуват здравето си всекидневно, постоянно изнемогвайки от отмалялост.
Точно подобен е казусът и с Калоян Чилингиров, който сега работи в такова COVID-19 поделение.
Ето какво споделя той на профила си във Facebook:
От два дни съм командирован в едно от 11-те новосформирани коронавирус отделения, разкрити с желанието да има легло за всеки. Не поделение, а по-скоро санитарен пункт, тъй като ситуацията е напълно като на война.
Всичките тия звена сега се въртят от тези млади, нагли и нахални специализанти по хирургия, урология, неврология, токсикология, УНГ и така нататък Тези, които се молеха да зачислят и да работят за две минимални в България против каквито и да е условия.
И които в един миг се оказаха единствените, които са способни да устоят във всевъзможни условия, надалеч от комфорта на тяхната (потенциална) компетентност.
На промяна съм самичък с две сестри и денем, и през нощта.
В отделението се грижа за 23-ма пациенти в пет стаи, като 15 от тях са мощно подвластни от кислородната маска.
Двама единствено за вечерта бяха интубирани и отведени в реанимация за апаратно дишане.
Останалите са до толкоз повредени, че умората настава на третото изречение, което се пробват да кажат. Успокоявам ги, измервам сатурация, натъкмявам О2 - "Днес сте по-добре ". И се усмихват с леко подозрение.
Двама са на хемодиализа, един е с тежък диабет, различен е с кървави изпражнения. Обсипват ме с въпроси - по какъв начин, за какво, по кое време. Та аз съм ушен доктор! И се смеят. Но съм доктор въпреки всичко. Бягам в кабинета, чета, звъня на сътрудници, какъв брой инсулин, какъв брой стероиди, какъв брой бета блокер, имунотерапия?
За благополучие в живота имам набор от другари във всички специалности, които ми оказват помощ непрекъснато със препоръки и морална поддръжка. Чета в придвижване, изучавам в придвижване, нали желаех адреналин, нали не желаех скучна работа?
Та несъмнено, не съм изобщо единственият, който внезапно се озова в тая обстановка. Ще издържим, и 100 тояги са малко. Чудя се само за какво постоянно с това потиснато възприятие и с наведени глави младите лекари са хем най-виновни, хем не заслужават, хем носят толкоз доста на гърба си? "
Източник: blitz.bg
КОМЕНТАРИ