Вежди Рашидов за Ватиканската награда: Това беше първата ми тръпка и първият знак на завистта
Много е писано за премиите за Вежди Рашидов.
Но една отключва пътя му на огромен художник - Ватиканската премия, за която той ми описа преди 10 години. А през вчерашния ден при визитата си в Рим Рашидов се видя още веднъж с кардинал Пупар, дълготраен министър на културата на Ватикана, който през 1981 година го е приветствал в Равена точно за тази премия. Тогава 29-годишният български ваятел печели Златния орден на Ватикана на името на Данте Алигиери. Творбата му „ Чистилището “ е отличена сред 500 творби от целия свят, участващи в международното Биенале по тематиката „ Божествена комедия “.
" Това беше първата ми премия, първата ми тръпка и първият знак на завистта. Питах се: „ Никой ли не ми се радва? “ Тишина! И това се повтаряше всякога при всяка последваща премия. До днешно време. Успехът не се признава. Дойдоха още доста награди, още доста медали, само че отношението си остана същото ", това ми описа Вежди Рашидов преди 10 години в един от дългите ни диалози за цената на славата.
" Сега съзнавам, че цялостен живот съм се мъчил да издържам на посредствеността. И че в тази борба съм бил и доста мощен, и доста безсилен. Странен живот!... "
Ето цялата история на Ватиканската премия, която Вежди Рашидов получава преди 42 години:
− Кога се отключи геният ти на художник, бил си и доста музикален?
− Стремежът ми към изобразяване се прояви още до момента в който майка ми беше жива. По време на подготовките в Културния дом тя ме оставяше при художника на театъра, който правеше плакатите, той ми даваше хартия и боички и аз си цапах при него. Може би оттова потегли закачката ми с рисуването, той ме възпламени. А музиката постоянно е била у мен. Като дребен, още в детската градина, все заставах пред радиото и като чуя да свирят симфонични оркестри, започвах да подражавам по какъв начин се свири на цигулка. Родителите ми видяха тази обич и ми поръчаха в Хасково при един арменец детска цигулка 3/4 и седем-осемгодишен аз потеглих да навестявам школата по цигулка в Хасково. После продължих да изсвирвам и в Кърджали, откакто се преместихме там да живеем. Но след третата година, вместо да отивам на уроци по цигулка, аз ходех на кино. Като се върнех вечер у дома, татко ми ме караше да му изсвиря новия урок, а аз му свирех една и съща тематика. Но той бе антимузикален и все ми каваше: „ Браво, отлично! “ Разбра измамата едвам в края на годината, когато отиде да заплаща курса на учителя ми Казаков. Като се прибра у дома, ми строши цигулката в главата. И по този начин завърши музикалната ми кариера.
− И ти реши, че искаш да станеш художник?
− В седми клас, откакто напуснах сиропиталището, взех решение, че има единствено едно учебно заведение за мен − Художествената гимназия. Пристигнах в София. И ме скъсаха на изпитите. Баща ми още беше миньор в Мадан, само че към този момент се бе развел с втората си жена, живееше самичък. И аз отидох при него. Записа ме в Техникума по минна електромеханика. На идната година обаче аз отново потеглих за София и тогава ме одобриха в Художествената гимназия.
− Ходи ли на уроци по изобразяване?
− Не. Дойдох с голи ръце от Кърджали. Нямах пари за хотел и спях на Централната гара, там беше топличко. Приеха ме финален в листата − 60 деца, аз бях 60-ият. Но оттова нататък станах първи, приключих по всички специфични предмети в гимназията с отличен, с тройки по общообразователните. И влязох с най-високия бал в Художествената академия. Имахме право да аплайваме единствено две специалности, аз аплайвах илюстрация и монументална статуя, само че и в двете ме одобриха. Вдигнах бала толкоз високо, че доста хора ме намразиха. Приеха ме в академията, само че аз отпътувах боец. Вече имах самочувствието на осъществен човек. В академията всички знаеха, че съм доста сръчен. Аз рисувах ръцете и краката на целия курс, бях господ на ръце и крайници − най-трудната част от човешкото тяло. Моята единствена мисъл бе да стана огромен художник.
− Това не е ли мъчителна упоритост?
− Когато аз пристигнах в София, имаше доста заслужили и национални художници. Като слязох на остарялата софийска гара, жълтата, която бе в бароков жанр и която не знам за какво не я резервираха, за първи път видях 7-8-етажни здания. Като виждах искри по колелата на трамваите, прескачах релсите да не ме хване ток. Гледах едни вефове, едни москвичи, едни шушляци, главата ми се замайваше. Аз − едно момче, което идва от беднотията на Кърджали, изправено пред огромния град. Усетих голяма неправда. И се заканих, че ще съумея. Хвърлих всичките си старания за това. А някои заслужили художници, като ме видяха, си споделиха: „ А, идва един турчин, който желае да стане №1, от кое място накъде? “ Нали си даваш сметка, че аз не съм за обичане, а съм за ликвидиране. Ревността и завистта са нещо извънредно. Те са мотор, голям мотор. Кой национален художник би позволил някой да го измести? А за мен стартира да се приказва като за доста сръчен, доста перспективен, осъществен. Ами аз още със завършването на академията завоювах Ватиканската премия. Получих златен орден 24 карата на името на Данте Алигиери! И то доста инцидентно.
− Как стана това?
− Много просто. Нямах ателие и работех в кухнята, махах мушамяната завивка, слагах един найлон, имах една железна въртележка, още я имам, слагах на нея 5 кг глина, малко восък и започвах да вая. Един ден, било е ‘81- година, ходя на „ Шипка “ 6 и ми споделят, че в Равена има международно ревю по трилогията на Данте, на което всяка година се сменя тематиката: „ Рай “, „ Чистилище “ и „ Ад “, и интернационално жури раздава награди. За първи път България е поканена, дали са ни квота за присъединяване на 10 индивида, само че някой се отказал. Старчев, беше началник на секцията, ме вижда и ми споделя: „ Ти си млад, имаш ли нещо на тематика „ Чистилище “? Аз нямах нищо, само че споделих: „ Имам! “ „ След четири дни го донеси, да го пратим в Италия. “ Боже мой, Италия! Прибирам се в кухнята и стартирам да върша „ Вратата на Чистилището “ от восък, жив и здрав е още Цецо Куртишев, леярят, пари нямам, помолих го да ми го отлее гратис. На четвъртия ден бях подготвен и занесох скулптурата в съюза. След месец получих писмо, че интернационалното жури всред 500 работи избрало моята и ми дава огромната премия „ Златен орден на Ватикана “ на името на Данте Алигиери.
Нашите бяха го превели като „ Вратата на Читалището “. Наградата се съпровожда от 10 милиона лирети, което се равняваше тогава на 7-8 хиляди $. Можеш да си купиш един апартамент! Не можех да схвана защо става дума. Но усетих по какъв начин завистта проработи. Големите майстори, националните художници бяха сюрпризирани − аз, вчерашно хлапе, вземам Ватиканската премия! И то всред 500 художници от целия свят. А аз до този миг не съм излизал от България. Започнах да се сготвям за пътешестване до Италия. С писмо от Министерството на културата ми позволиха да си купя $100, още $50 купих на черно. Но не знам езици. Научавам три фрази на италиански: „ Една по-евтина стая “, Аз съм български ваятел, сеньор Рашидов “ и третото „ Аз съм екскурзиант социалист “. Драмата ми е голяма.
− Но въпреки всичко се устремяваш към Ватикана!
− Да, с една чанта през рамо, в която съм поставил цигари, гащи (черни лъскави шорти), два чифта чорапи и доста вафли и бисквити. Разшивам си хастара на ръкава на якето и там зашивам 50-те $. Облечен с дънки и маратонки, се качвам на влака. В писмото пишеше, че в Равена ми връчват парите, а във Ватикана папа Йоан Павел II ще ме одобри за 5 минути и ще ми връчи златния орден с облика на Данте Алигиери. Това се случва една година след покушението против папата. Качвам се във влака. Седнах в едно купе самичък. На Драгоман минават митничарите за инспекция. Влезе един в купето: „ Багаж да имаш? “ „ Ето, това е! “ „ Друг нямаш ли? “ „ Нямам! “ „ Я, отвори да видя! “ Отварям. Нищо. Но започнах да се потя. Имам 50 $ в ръкава. Притеснението ме сграбчи. Стана ми неудобно. Митничарят ме изгледа, мръдна едно-две купета нагоре, само че отново се върна: „ Нещо друго да имаш? “ „ Нямам! “ „ Добре, по-късно отново ще мина! “ Не устоях: „ Ела! “ му споделих и затворих вратата на купето. Разших си ръкава, извадих 50-те $ и му ги дадох. Олекна ми! Митничарят постави 50-те $ в джоба си и изчезна. Като стигнахме границата, отвори отново вратата на купето, подаде ми 50-те $ и ми сподели: „ Вземи ги, ще ти потрябват “...
С трите фрази на италиански се оправих в Равена, получих 10-те милиона лирети, след това във Ватикана за медала... и се връщам горделив в София. Тук ме посреща гробно безмълвие. Всички знаеха, че съм притежател на Ватиканската премия, само че към мен настъпи голяма тишина. Все едно че нищо не се е случило. Нито положително, нито неприятно. Което е извънредно. А аз бързах да се върна и да се изфукам. Това ме смачка! Това беше първата ми премия, първата ми тръпка и първият знак на завистта. Питах се: „ Никой ли не ми се радва? “ Тишина! И това се повтаряше всякога при всяка последваща премия. До днешно време. Успехът не се признава. Дойдоха още доста награди, още доста медали, само че отношението си остана същото.
− Това безмълвие единствено поради етноса ли ти е?
− Не! По принцип сме си такива. Няма триумф, на който някой да ми се е зарадвал. Това е нашият нрав. Отначало ми беше мъчително, след това разбрах, че в последна сметка не е толкоз значимо дали някой иска ми се зарадва, или ще ме отхвърли. Важно е да си нужен някому. Научих се, че не може да ми дава мнение за сиренето човек, който не яде сирене. В България има хора, които си мислят, че са родени единствено с цел да показват мнение. И това е единственото, което могат да вършат. Затова доста от дълго време си построих имунитет против хора, които не употребяват моето творчество. Тяхното мнение за мен не значи нищо.
− В тези години кои са били приятелите ти, на които дължиш рамото и поддръжката да се държиш прав?
− В тези години имаше една забавна порода хора, едно племе на огромни персони. Още като студент аз си харесах писателските кръгове, те ми бяха най-забавни, най-интересни, търсех кръга на бохемата и на забавните актьори. Сред тях срещнах художниците Иван Кожухаров (Черното), Слона, Митьо Киров, седях непрекъснато с Георги Джагаров, чиято лирика безпределно доста ценях и до през днешния ден не преставам да я одобрявам. Бях другар с Янко Димов, непрекъснато сме били с Янко Станоев, Христо Калчев, Миряна Башева, Георги Трифонов, Дончо Цончев, Васил Попов, Виктор Пасков. Търсех тези, които бяха моята кръвна група. Това беше една доста деликатна съпротива на това време. Тези създатели бяха леко по-различните, по-чешитите, по-контрата, по-несъгласни, по-независими. Станко Стратиев беше фина съпротива, Радичков беше изнежен, до момента в който Радой Ралин беше очевидна съпротива.
− Какво те отвращава у индивида?
− Мързелът! Ако попадна на някой, който не може да се повдигне, изпитвам омерзение.
− От кого си видял най-голяма проклетия?
− От най-близките си хора. Но това е причинност. Така става в живота. Най-много ме е боляло от измените. Истината за мен е следната − аз организирах една доста комплицирана и доста дълга борба. Бях доста упорит и поведох борба с посредствените, тъй като те не желаеха аз да бъда добър. И това не е единствено при мен. Животът ми мина в тази борба с посредствеността. Тя е доста нападателна, доста писклива, ревлива.
− Отпорът против нея?
− Срещу посредствените постоянно съм излизал с моята философия: те имат своите 10 минути популярност. А аз не съм индивидът на 10-те минути популярност. При мен беше борба, до момента в който всичко това, което в този момент ти описвам, го докарам до един Вежди. Сега съзнавам, че цялостен живот съм се мъчил да издържам на посредствеността. И че в тази борба съм бил и доста мощен, и доста безсилен. Странен живот! Със себе си не съм имал борби, несъмнено тъй като съм се забавлявал добре. Нямам монументи в личната си страна, допреди удостояването ми с ордена „ Стара планина “ нямах и награди в родината си. Предложението беше импортирано още по времето на Петър Стоянов, само че той не пожела да подпише указа, та след него Първанов ми връчи ордена. Аз имам изключително отношение към знаците на държавността, към българските знаци.
Но една отключва пътя му на огромен художник - Ватиканската премия, за която той ми описа преди 10 години. А през вчерашния ден при визитата си в Рим Рашидов се видя още веднъж с кардинал Пупар, дълготраен министър на културата на Ватикана, който през 1981 година го е приветствал в Равена точно за тази премия. Тогава 29-годишният български ваятел печели Златния орден на Ватикана на името на Данте Алигиери. Творбата му „ Чистилището “ е отличена сред 500 творби от целия свят, участващи в международното Биенале по тематиката „ Божествена комедия “.
" Това беше първата ми премия, първата ми тръпка и първият знак на завистта. Питах се: „ Никой ли не ми се радва? “ Тишина! И това се повтаряше всякога при всяка последваща премия. До днешно време. Успехът не се признава. Дойдоха още доста награди, още доста медали, само че отношението си остана същото ", това ми описа Вежди Рашидов преди 10 години в един от дългите ни диалози за цената на славата.
" Сега съзнавам, че цялостен живот съм се мъчил да издържам на посредствеността. И че в тази борба съм бил и доста мощен, и доста безсилен. Странен живот!... "
Ето цялата история на Ватиканската премия, която Вежди Рашидов получава преди 42 години:
− Кога се отключи геният ти на художник, бил си и доста музикален?
− Стремежът ми към изобразяване се прояви още до момента в който майка ми беше жива. По време на подготовките в Културния дом тя ме оставяше при художника на театъра, който правеше плакатите, той ми даваше хартия и боички и аз си цапах при него. Може би оттова потегли закачката ми с рисуването, той ме възпламени. А музиката постоянно е била у мен. Като дребен, още в детската градина, все заставах пред радиото и като чуя да свирят симфонични оркестри, започвах да подражавам по какъв начин се свири на цигулка. Родителите ми видяха тази обич и ми поръчаха в Хасково при един арменец детска цигулка 3/4 и седем-осемгодишен аз потеглих да навестявам школата по цигулка в Хасково. После продължих да изсвирвам и в Кърджали, откакто се преместихме там да живеем. Но след третата година, вместо да отивам на уроци по цигулка, аз ходех на кино. Като се върнех вечер у дома, татко ми ме караше да му изсвиря новия урок, а аз му свирех една и съща тематика. Но той бе антимузикален и все ми каваше: „ Браво, отлично! “ Разбра измамата едвам в края на годината, когато отиде да заплаща курса на учителя ми Казаков. Като се прибра у дома, ми строши цигулката в главата. И по този начин завърши музикалната ми кариера.
− И ти реши, че искаш да станеш художник?
− В седми клас, откакто напуснах сиропиталището, взех решение, че има единствено едно учебно заведение за мен − Художествената гимназия. Пристигнах в София. И ме скъсаха на изпитите. Баща ми още беше миньор в Мадан, само че към този момент се бе развел с втората си жена, живееше самичък. И аз отидох при него. Записа ме в Техникума по минна електромеханика. На идната година обаче аз отново потеглих за София и тогава ме одобриха в Художествената гимназия.
− Ходи ли на уроци по изобразяване?
− Не. Дойдох с голи ръце от Кърджали. Нямах пари за хотел и спях на Централната гара, там беше топличко. Приеха ме финален в листата − 60 деца, аз бях 60-ият. Но оттова нататък станах първи, приключих по всички специфични предмети в гимназията с отличен, с тройки по общообразователните. И влязох с най-високия бал в Художествената академия. Имахме право да аплайваме единствено две специалности, аз аплайвах илюстрация и монументална статуя, само че и в двете ме одобриха. Вдигнах бала толкоз високо, че доста хора ме намразиха. Приеха ме в академията, само че аз отпътувах боец. Вече имах самочувствието на осъществен човек. В академията всички знаеха, че съм доста сръчен. Аз рисувах ръцете и краката на целия курс, бях господ на ръце и крайници − най-трудната част от човешкото тяло. Моята единствена мисъл бе да стана огромен художник.
− Това не е ли мъчителна упоритост?
− Когато аз пристигнах в София, имаше доста заслужили и национални художници. Като слязох на остарялата софийска гара, жълтата, която бе в бароков жанр и която не знам за какво не я резервираха, за първи път видях 7-8-етажни здания. Като виждах искри по колелата на трамваите, прескачах релсите да не ме хване ток. Гледах едни вефове, едни москвичи, едни шушляци, главата ми се замайваше. Аз − едно момче, което идва от беднотията на Кърджали, изправено пред огромния град. Усетих голяма неправда. И се заканих, че ще съумея. Хвърлих всичките си старания за това. А някои заслужили художници, като ме видяха, си споделиха: „ А, идва един турчин, който желае да стане №1, от кое място накъде? “ Нали си даваш сметка, че аз не съм за обичане, а съм за ликвидиране. Ревността и завистта са нещо извънредно. Те са мотор, голям мотор. Кой национален художник би позволил някой да го измести? А за мен стартира да се приказва като за доста сръчен, доста перспективен, осъществен. Ами аз още със завършването на академията завоювах Ватиканската премия. Получих златен орден 24 карата на името на Данте Алигиери! И то доста инцидентно.
− Как стана това?
− Много просто. Нямах ателие и работех в кухнята, махах мушамяната завивка, слагах един найлон, имах една железна въртележка, още я имам, слагах на нея 5 кг глина, малко восък и започвах да вая. Един ден, било е ‘81- година, ходя на „ Шипка “ 6 и ми споделят, че в Равена има международно ревю по трилогията на Данте, на което всяка година се сменя тематиката: „ Рай “, „ Чистилище “ и „ Ад “, и интернационално жури раздава награди. За първи път България е поканена, дали са ни квота за присъединяване на 10 индивида, само че някой се отказал. Старчев, беше началник на секцията, ме вижда и ми споделя: „ Ти си млад, имаш ли нещо на тематика „ Чистилище “? Аз нямах нищо, само че споделих: „ Имам! “ „ След четири дни го донеси, да го пратим в Италия. “ Боже мой, Италия! Прибирам се в кухнята и стартирам да върша „ Вратата на Чистилището “ от восък, жив и здрав е още Цецо Куртишев, леярят, пари нямам, помолих го да ми го отлее гратис. На четвъртия ден бях подготвен и занесох скулптурата в съюза. След месец получих писмо, че интернационалното жури всред 500 работи избрало моята и ми дава огромната премия „ Златен орден на Ватикана “ на името на Данте Алигиери.
Нашите бяха го превели като „ Вратата на Читалището “. Наградата се съпровожда от 10 милиона лирети, което се равняваше тогава на 7-8 хиляди $. Можеш да си купиш един апартамент! Не можех да схвана защо става дума. Но усетих по какъв начин завистта проработи. Големите майстори, националните художници бяха сюрпризирани − аз, вчерашно хлапе, вземам Ватиканската премия! И то всред 500 художници от целия свят. А аз до този миг не съм излизал от България. Започнах да се сготвям за пътешестване до Италия. С писмо от Министерството на културата ми позволиха да си купя $100, още $50 купих на черно. Но не знам езици. Научавам три фрази на италиански: „ Една по-евтина стая “, Аз съм български ваятел, сеньор Рашидов “ и третото „ Аз съм екскурзиант социалист “. Драмата ми е голяма.
− Но въпреки всичко се устремяваш към Ватикана!
− Да, с една чанта през рамо, в която съм поставил цигари, гащи (черни лъскави шорти), два чифта чорапи и доста вафли и бисквити. Разшивам си хастара на ръкава на якето и там зашивам 50-те $. Облечен с дънки и маратонки, се качвам на влака. В писмото пишеше, че в Равена ми връчват парите, а във Ватикана папа Йоан Павел II ще ме одобри за 5 минути и ще ми връчи златния орден с облика на Данте Алигиери. Това се случва една година след покушението против папата. Качвам се във влака. Седнах в едно купе самичък. На Драгоман минават митничарите за инспекция. Влезе един в купето: „ Багаж да имаш? “ „ Ето, това е! “ „ Друг нямаш ли? “ „ Нямам! “ „ Я, отвори да видя! “ Отварям. Нищо. Но започнах да се потя. Имам 50 $ в ръкава. Притеснението ме сграбчи. Стана ми неудобно. Митничарят ме изгледа, мръдна едно-две купета нагоре, само че отново се върна: „ Нещо друго да имаш? “ „ Нямам! “ „ Добре, по-късно отново ще мина! “ Не устоях: „ Ела! “ му споделих и затворих вратата на купето. Разших си ръкава, извадих 50-те $ и му ги дадох. Олекна ми! Митничарят постави 50-те $ в джоба си и изчезна. Като стигнахме границата, отвори отново вратата на купето, подаде ми 50-те $ и ми сподели: „ Вземи ги, ще ти потрябват “...
С трите фрази на италиански се оправих в Равена, получих 10-те милиона лирети, след това във Ватикана за медала... и се връщам горделив в София. Тук ме посреща гробно безмълвие. Всички знаеха, че съм притежател на Ватиканската премия, само че към мен настъпи голяма тишина. Все едно че нищо не се е случило. Нито положително, нито неприятно. Което е извънредно. А аз бързах да се върна и да се изфукам. Това ме смачка! Това беше първата ми премия, първата ми тръпка и първият знак на завистта. Питах се: „ Никой ли не ми се радва? “ Тишина! И това се повтаряше всякога при всяка последваща премия. До днешно време. Успехът не се признава. Дойдоха още доста награди, още доста медали, само че отношението си остана същото.
− Това безмълвие единствено поради етноса ли ти е?
− Не! По принцип сме си такива. Няма триумф, на който някой да ми се е зарадвал. Това е нашият нрав. Отначало ми беше мъчително, след това разбрах, че в последна сметка не е толкоз значимо дали някой иска ми се зарадва, или ще ме отхвърли. Важно е да си нужен някому. Научих се, че не може да ми дава мнение за сиренето човек, който не яде сирене. В България има хора, които си мислят, че са родени единствено с цел да показват мнение. И това е единственото, което могат да вършат. Затова доста от дълго време си построих имунитет против хора, които не употребяват моето творчество. Тяхното мнение за мен не значи нищо.
− В тези години кои са били приятелите ти, на които дължиш рамото и поддръжката да се държиш прав?
− В тези години имаше една забавна порода хора, едно племе на огромни персони. Още като студент аз си харесах писателските кръгове, те ми бяха най-забавни, най-интересни, търсех кръга на бохемата и на забавните актьори. Сред тях срещнах художниците Иван Кожухаров (Черното), Слона, Митьо Киров, седях непрекъснато с Георги Джагаров, чиято лирика безпределно доста ценях и до през днешния ден не преставам да я одобрявам. Бях другар с Янко Димов, непрекъснато сме били с Янко Станоев, Христо Калчев, Миряна Башева, Георги Трифонов, Дончо Цончев, Васил Попов, Виктор Пасков. Търсех тези, които бяха моята кръвна група. Това беше една доста деликатна съпротива на това време. Тези създатели бяха леко по-различните, по-чешитите, по-контрата, по-несъгласни, по-независими. Станко Стратиев беше фина съпротива, Радичков беше изнежен, до момента в който Радой Ралин беше очевидна съпротива.
− Какво те отвращава у индивида?
− Мързелът! Ако попадна на някой, който не може да се повдигне, изпитвам омерзение.
− От кого си видял най-голяма проклетия?
− От най-близките си хора. Но това е причинност. Така става в живота. Най-много ме е боляло от измените. Истината за мен е следната − аз организирах една доста комплицирана и доста дълга борба. Бях доста упорит и поведох борба с посредствените, тъй като те не желаеха аз да бъда добър. И това не е единствено при мен. Животът ми мина в тази борба с посредствеността. Тя е доста нападателна, доста писклива, ревлива.
− Отпорът против нея?
− Срещу посредствените постоянно съм излизал с моята философия: те имат своите 10 минути популярност. А аз не съм индивидът на 10-те минути популярност. При мен беше борба, до момента в който всичко това, което в този момент ти описвам, го докарам до един Вежди. Сега съзнавам, че цялостен живот съм се мъчил да издържам на посредствеността. И че в тази борба съм бил и доста мощен, и доста безсилен. Странен живот! Със себе си не съм имал борби, несъмнено тъй като съм се забавлявал добре. Нямам монументи в личната си страна, допреди удостояването ми с ордена „ Стара планина “ нямах и награди в родината си. Предложението беше импортирано още по времето на Петър Стоянов, само че той не пожела да подпише указа, та след него Първанов ми връчи ордена. Аз имам изключително отношение към знаците на държавността, към българските знаци.
Източник: epicenter.bg
КОМЕНТАРИ