Младата жена видя в опънатото платно, като в огледало, ясно отражение на душата си
Младият селяндур дигна секирата и се нахвърли с огромна мощ върху здравите чворести цепеници. Секирата се забиваше надълбоко, те кънтяха, пращяха и се пукаха, високо отскачаха тресчици. Дори кучето, което се бе свило на сушина в един ъгъл, стана и се реалокира, като се опасяваше, види се, да не го улучи някоя тресчица. По едно време Стоян инцидентно подвигна очи към прозорците насреща и стори му се, че някой го гледаше оттова. Да, тя стоеше там, зад дребните, облепени с груба хартия стъкла, и го гледаше. Той не беше доста чевръст, само че беше доста мощен, с огромна глава и необятни, малко отпуснати рамена. Цепениците пукаха и се чупеха като че ли не под ударите на секирата, а някак в разголените му ръце, които приличаха на тежки стоманени лостове. Момата виждаше тая невероятна мощ и погледът й гореше от бърза, буйна размисъл.
- Бабо хаджийке - промълви тя.
Бабата дремеше край огнището в своя опърпан атлазен кюрк и не я чу. И по-добре - младата жена не се решаваше да изрече гласно мислите си, " Да, бабо хаджийке, аз, внучката на хаджи Серафим, желая да се омъжа за тоя селяндур, който цепи дървата ни вън. Не плачи, бабо хаджийке, не пищи, не проклинай - това си е по този начин. Кой ще ме вземе - сирак и толкоз бедна, па въпреки и внучка на хаджи Серафим? Кой ще ме вземе с тая рухнала къща и с тебе, бабо, а съм към този момент на двайсет и пет години... Но какво съм намислила аз? Селянин, за пръв път го виждам... Пък ето, сама го извиках от пътя... "
Тя се отдръпна от прозореца и потегли из къщи да си потърси някаква работа, да се залиса с други мисли. Не можеше да се залови с нищо - всичко беше изчистено, подредено, всичко беше на мястото си. През цялата заран, както постоянно, бе чистила и подреждала къщата, минал бе и обедът, очакваше я единствено гергефът на миндера в ъгъла на стаята, до прозореца. Тя го остави доскоро, когато излезе за цепача, и в този момент още веднъж седна там. По опънатото бяло платно тя везеше комплицирани шарки и плетеници, строго симетрични и чисти, без нито едно възелче или неправилен бод. Те поразяваха със своята трудност и дълбока плановост, нямаше нито една непотребна чертица или фигура и всички - толкоз разнообразни по багри и толкоз разнородни по форма и посока - бяха свързани в едно цяло, в една обща, дълбока и прелестна мисъл. В подбора на багрите и в неуловимата на пръв взор естетика, в която се сливаха, тлееше скрита, сподавена, само че непобедима тъга и единствено на места блестящо пламваха искри на смели очаквания, на твърда, непоколебима религия и смел, неустрашим дух. Като се наведе още веднъж над гергефа и тънката игла блестеше сред пръстите й, младата жена видя в опънатото платно, като в огледало, ясно отражение на душата си, облиците и на своите най-скрити мисли, а извън кънтяха тежките удари на острата брадва на селянина.
Тя се виждаше изправена пред една истина - сурова, жестока, неумолима. И застана самоуверено против нея: " Какво ще стане с нас, откакто изядем и последните неколко останки от благосъстоянието на дедо хаджи Серафим? Ще тръгнем да просим ли? Ти, бабо хаджийке, която цел живот си тънела в благосъстояние и лукс и в този момент зъзнеш пред студеното огнище, и аз, която чернея в своята младост... Но не задминавам ли аз с мислите си това, което не ще мога да сторя? Много бърза моят кон... Не, не бърза и ясно виждам аз какво може да стане. Отдавна очаквам аз и все очаквам... " Тя изеднаж се успокои: " Нека остане тоя да нощува в плевнята, пък ще забележим. " Младата жена бодна самоуверено иглата и подхвана тънка светлосиня линия, която заблестя сред другите цветове по платното - на необятни и по-тесни линии, в строго верни геометрични фигури и хармонично гъвкави криволици, плътни, гъсто наситени, тъмни постоянно и до черно, но чисти и транспарантно дълбоки.
Откъс от " Железният светилник "
Автор на картината: Владимир Димитров - Майстора
- Бабо хаджийке - промълви тя.
Бабата дремеше край огнището в своя опърпан атлазен кюрк и не я чу. И по-добре - младата жена не се решаваше да изрече гласно мислите си, " Да, бабо хаджийке, аз, внучката на хаджи Серафим, желая да се омъжа за тоя селяндур, който цепи дървата ни вън. Не плачи, бабо хаджийке, не пищи, не проклинай - това си е по този начин. Кой ще ме вземе - сирак и толкоз бедна, па въпреки и внучка на хаджи Серафим? Кой ще ме вземе с тая рухнала къща и с тебе, бабо, а съм към този момент на двайсет и пет години... Но какво съм намислила аз? Селянин, за пръв път го виждам... Пък ето, сама го извиках от пътя... "
Тя се отдръпна от прозореца и потегли из къщи да си потърси някаква работа, да се залиса с други мисли. Не можеше да се залови с нищо - всичко беше изчистено, подредено, всичко беше на мястото си. През цялата заран, както постоянно, бе чистила и подреждала къщата, минал бе и обедът, очакваше я единствено гергефът на миндера в ъгъла на стаята, до прозореца. Тя го остави доскоро, когато излезе за цепача, и в този момент още веднъж седна там. По опънатото бяло платно тя везеше комплицирани шарки и плетеници, строго симетрични и чисти, без нито едно възелче или неправилен бод. Те поразяваха със своята трудност и дълбока плановост, нямаше нито една непотребна чертица или фигура и всички - толкоз разнообразни по багри и толкоз разнородни по форма и посока - бяха свързани в едно цяло, в една обща, дълбока и прелестна мисъл. В подбора на багрите и в неуловимата на пръв взор естетика, в която се сливаха, тлееше скрита, сподавена, само че непобедима тъга и единствено на места блестящо пламваха искри на смели очаквания, на твърда, непоколебима религия и смел, неустрашим дух. Като се наведе още веднъж над гергефа и тънката игла блестеше сред пръстите й, младата жена видя в опънатото платно, като в огледало, ясно отражение на душата си, облиците и на своите най-скрити мисли, а извън кънтяха тежките удари на острата брадва на селянина.
Тя се виждаше изправена пред една истина - сурова, жестока, неумолима. И застана самоуверено против нея: " Какво ще стане с нас, откакто изядем и последните неколко останки от благосъстоянието на дедо хаджи Серафим? Ще тръгнем да просим ли? Ти, бабо хаджийке, която цел живот си тънела в благосъстояние и лукс и в този момент зъзнеш пред студеното огнище, и аз, която чернея в своята младост... Но не задминавам ли аз с мислите си това, което не ще мога да сторя? Много бърза моят кон... Не, не бърза и ясно виждам аз какво може да стане. Отдавна очаквам аз и все очаквам... " Тя изеднаж се успокои: " Нека остане тоя да нощува в плевнята, пък ще забележим. " Младата жена бодна самоуверено иглата и подхвана тънка светлосиня линия, която заблестя сред другите цветове по платното - на необятни и по-тесни линии, в строго верни геометрични фигури и хармонично гъвкави криволици, плътни, гъсто наситени, тъмни постоянно и до черно, но чисти и транспарантно дълбоки.
Откъс от " Железният светилник "
Автор на картината: Владимир Димитров - Майстора
Източник: hera.bg
КОМЕНТАРИ