Шофьор на автобус разплака млада актриса! Вижте тъжната и „срамна“ история на Маринела Георгиева
Младата актриса от спектакъл „ Димитър Димов " в Кърджали Маринела Георгиева показа персонална история за конфликта й с безчовечността в градския превоз в София.
Публикуваме описа й без редакторска интервенция:
Вечерта на 25 ноември, четвъртък, към 18 ч ми се наложи да пътувам по линия 11 до спирката на хотел Плиска. На спирката с смут открих, че не съм взела пари и имам към 2-3 лв. на стотинки из чантата, с които да си платя билетчето. Предположих, че ще стане проблем, само че към този момент беше доста късно. Застанах и започнах да броя стотинки. Качих се в рейса и поздравих водача с най-любезния ми звук, помолих го за билетче . „ Първо парите! “, изръмжа той, карайки ме да се усещам като част от договаряния на наркокартел.
Пуснах стотинките в дребното отворче и незабавно бях убита с шеговит взор: „ Не може такива стотинки “. Аз заемам отбранителна позиция и изяснявам, че съм ги преброила, няма стотинки по една или две, само че нямам и никакви други пари. Да не съм ти касиерка в „ Кауфланд “, да ти броя стотинки? Аз ще ги преброя пред Вас, не Ви неистина. „ Брой колкото щеш! “
Започвам да броя стотинки настойчиво, а той присмехулно ми декларира, че билетче няма да получа. Питам какво да върша, като пристигна контрола, а той отвръща, че изобщо не го интересува. Една жена се обръща към мен на скандал и ми споделя да оставя индивида на мира и да не го нервирам. Автобусът е цялостен с хора. Никой различен нищо не споделя, единствено безправна тишина, която ме осъжда на забвение.
Шофьорът към този момент крещи , това не било негова работа, нямало да ми даде билет. Опитвам се да внушавам респект, заявявайки, че иде се оплача и тогава една жена се обръща към мен и пита:
„ Какъв е казусът? Ето, дайте м и стотинките, аз имам по-едри. Три по 50 и едно 10. Цената на спокойствието. Аз съм от Столичния общински съвет, не е нужно да се оплаквате на никое място. Да прекратим разногласието “, споделя тя.
Шофьорът, явно уплашен от споменаването на такава страшна държавна институция, стартира да се оправдава. Аз, към този момент смекчила тона, споделям, че скърбя, само че не съм чула тези пари да са излезли от обращение. Той ми вика жестоко да се махна и трета жена с дете се обажда, потвърждавайки остро, че в действителност е време да се махна. „ Разберете водача! “, поде спасителката ми от Столичния общински съвет.
Заплаках. Намокрих маската. Съдейки по безразличието и безмълвната нервност, която се стрелкаше към мен осъзнах — пред целия рейс аз бях луда. Срамна. Мизерна. Жалка. Защото дръзнах с наглостта си да желая билет с жълти стотинки.
Припознаха в мен лицето на мизерията, може би. Сигурно наподобявам на такава някаква несретница. Не ми се плачеше поради водача. Мъчно ми стана, че останалите 20 души за пръв път виждаха момиче да плаче. За пръв път виждаха човек в кофти обстановка. В тия времена най-приятното възприятие е да се чувстваш човек. Човек измежду хората. Човек, който не се срами да заплати с жълти стотинки. Най-големият грях. Ами по този начин е, отговорна съм. “
Публикуваме описа й без редакторска интервенция:
Вечерта на 25 ноември, четвъртък, към 18 ч ми се наложи да пътувам по линия 11 до спирката на хотел Плиска. На спирката с смут открих, че не съм взела пари и имам към 2-3 лв. на стотинки из чантата, с които да си платя билетчето. Предположих, че ще стане проблем, само че към този момент беше доста късно. Застанах и започнах да броя стотинки. Качих се в рейса и поздравих водача с най-любезния ми звук, помолих го за билетче . „ Първо парите! “, изръмжа той, карайки ме да се усещам като част от договаряния на наркокартел.
Пуснах стотинките в дребното отворче и незабавно бях убита с шеговит взор: „ Не може такива стотинки “. Аз заемам отбранителна позиция и изяснявам, че съм ги преброила, няма стотинки по една или две, само че нямам и никакви други пари. Да не съм ти касиерка в „ Кауфланд “, да ти броя стотинки? Аз ще ги преброя пред Вас, не Ви неистина. „ Брой колкото щеш! “
Започвам да броя стотинки настойчиво, а той присмехулно ми декларира, че билетче няма да получа. Питам какво да върша, като пристигна контрола, а той отвръща, че изобщо не го интересува. Една жена се обръща към мен на скандал и ми споделя да оставя индивида на мира и да не го нервирам. Автобусът е цялостен с хора. Никой различен нищо не споделя, единствено безправна тишина, която ме осъжда на забвение.
Шофьорът към този момент крещи , това не било негова работа, нямало да ми даде билет. Опитвам се да внушавам респект, заявявайки, че иде се оплача и тогава една жена се обръща към мен и пита:
„ Какъв е казусът? Ето, дайте м и стотинките, аз имам по-едри. Три по 50 и едно 10. Цената на спокойствието. Аз съм от Столичния общински съвет, не е нужно да се оплаквате на никое място. Да прекратим разногласието “, споделя тя.
Шофьорът, явно уплашен от споменаването на такава страшна държавна институция, стартира да се оправдава. Аз, към този момент смекчила тона, споделям, че скърбя, само че не съм чула тези пари да са излезли от обращение. Той ми вика жестоко да се махна и трета жена с дете се обажда, потвърждавайки остро, че в действителност е време да се махна. „ Разберете водача! “, поде спасителката ми от Столичния общински съвет.
Заплаках. Намокрих маската. Съдейки по безразличието и безмълвната нервност, която се стрелкаше към мен осъзнах — пред целия рейс аз бях луда. Срамна. Мизерна. Жалка. Защото дръзнах с наглостта си да желая билет с жълти стотинки.
Припознаха в мен лицето на мизерията, може би. Сигурно наподобявам на такава някаква несретница. Не ми се плачеше поради водача. Мъчно ми стана, че останалите 20 души за пръв път виждаха момиче да плаче. За пръв път виждаха човек в кофти обстановка. В тия времена най-приятното възприятие е да се чувстваш човек. Човек измежду хората. Човек, който не се срами да заплати с жълти стотинки. Най-големият грях. Ами по този начин е, отговорна съм. “
Източник: hotarena.net
КОМЕНТАРИ