Митрополит Антоний: Бог ни изпраща изпитания, за да провери дали не сме го загърбили
Митрополит Антоний е един от пазителите на вярата от времето, когато пандемията определяше хода на живота. Тогава духовници и елементарни хора пътуваха хиляди километри, служиха в празни храмове и пренасяха богатствата новина посредством онлайн предавания на литургиите.
За битката на свещенослужителите с душевните тествания, за потребността на индивида за преживее, срещне, види с очите си чудесата на вярата и за равносметката 2 години по-късно, споделя митрополит Антоний пред Нова тв.
- Ваше Високопреосвещенство, по какъв начин изглеждаше този интервал на пандемия през Вашите очи и през призмата на църквата?
- Това беше на първо място един нов, чужд интервал в живота на Българската православна черква. Изпитание, което всички ние преодоляхме с твърда и непоколебима религия в Бога. Естествено, имаше разстройства в душите на вярващите, на нас самите като църковнослужители и свещенослужители, тъй като в действителност – сблъскахме се с нещо ново, непознато, което естествено одобряваме като тестване.
Като вярващи християни знаем, че Бог не ни дава повече от това, което можем да понесем на нашите рамене. Тоест кръста, който Той дава, не е непостижим, стига да се активизираме, стига да засилим нашата молитва и да се уповаваме напълно на Бога. Именно по тази причина БПЦ през тези сложни години на пандемия призоваваше вярващият народ да усили своята молитва. Нашите свещенослужители се молеха със специфични прошения по време на богослужението, та скоро да отмине тази пандемия. И популярност Богу, че успяхме да устоим на всевъзможния напън да не позволим да бъдат затворени храмовете. Защото те на първо място са дом Господен и ние сме единствено разпоредители в този дом, тъй като неговият стопанин е самичък Бог.
Така вратите на храмовете останаха отворени, вярата и упованието останаха в сърцата на мнозина, които прекрачваха прага, търсиха разтуха в своите скърби, намираха задоволство от своите реализирани триумфи, само че най-много намираха твърда опора в тези сложни времена. Но най-много камбанният звън ги призоваваше и им подсещаше, че Бог не ги е оставил, свещенослужителите не са ги загърбили. Всички ние дружно вървяхме по този сложен път, който извървяхме с Божията помощ – несъмнено, с цената на доста старания. Да, загубихме доста свещенослужители – персонално аз изгубих един духовник на 38 години. Отец Стефан, Бог да го елементарни, служеше в нашата църковна община в Милано, както и мнозина други в цялата БПЦ, за които се молим.
Смятам, че тази пандемия остави дълготраен отпечатък в душите и сърцата на българския народ. Накара ги да се замислят на първо място за непреходните, безконечните полезности в живота. Защото да имаш пари, да имаш парцели, да имаш всичко – когато виждаш, че си безпомощен пред тази пандемия – ти остава единствено вярата и вярата в Бога. И може би това отрезви мнозина и им сподели, че пътят към трупането на материални богатства е неверен. Защото какво е належащо на всички нас – къде да подслоним своята глава, какво да облечем, с цел да се стоплим в зимните месеци, и да се погрижим за нашите близки по метод, по който да им дадем твърда основа, вяра и религия в християнските полезности. Много хора се обърнаха точно към Бога в този миг – доста хора потърсиха аргументите за всичко това, което се случва, и стигнаха до извода, че Бог позволява тези тествания, с цел да ни подсети дали не сме го не запомнили, дали не сме го загърбили, дали не сме тръгнали по път очевидно необятен, само че водещ към бездната на погубването на нашите души.
- Като митрополит, отговарящ за епархията в Западна и Централна Европа – забелязахте ли всички тези трендове в още по-голяма степен в тези страни, където храмовете бяха затворени за дълго по време на пандемията и където в действителност хората продължаваха да се молят единствено пред домашната си икона?
- Макар и ограниченията да бяха по-строги в Западна и Централна Европа и в други градове на другите континенти, вярващите българи резервираха, даже усилиха своята религия към Бога. Те направиха по този начин, че молейки се пред домашния си иконостас, пред иконата на Божията майка, на Господ Иисус Христос и небесните им настойници да запазят пламъка на вярата в това мъчно време.
За разлика от България храмовете в Западна и Централна Европа бяха затворени напълно в първата пандемична вълна, даже и през огромна част от втората. Мерките бяха „ железни”, само че пък свещенослужителите ни не оставиха своето паство и използваха обществените мрежи, служейки Божествена света литургия сами с артист, с цел да се помолят за скорошното отшумяване на тази пандемия. Пък и по този метод да окуражат вярващия народ, който живее надалеч от своята татковина, надалеч от своите близки от време на време, само че имайки до себе си Пастиреначалникът на всички – Господ Иисус Христос, и майката на всички индивиди – Света Богородица, която не ги остави.
Аз съм признателен на моите свещенослужители, които бяха на своя пост колкото и да им бе мъчно. Защото отслужвайки Светата литургия, въпреки и в обществените мрежи, те не оставяха без духовна храна своето паство. Отиваха по домовете на вярващите, причастяваха ги на място със изсъхнало причестяване – тези, които живееха плодородния живот на Църквата, продължаваха да го живеят.
- Това наподобява като една по-различна първа линия, за която като че ли не се говореше толкоз доста по време на пандемията. Защото нормално към тези хора причисляваха тези хора, които се сблъскват лице в лице със болестта, а в действителност свещенослужителите също бяха на една първа линия.
- Много е мъчно да служиш в празен храм, само че това е едно ново предизвикателство, за което не бяхме готови. И въпреки всичко се справихме. Нашите свещенослужители останаха на своя пост до края и те бяха на първата духовна линия. Мнозина посещаваха енориашите, изповядваха ги в домовете им, причастяваха ги в домовете им, беседваха с тях, правиха молитвни последования, които удовлетворяваха техните духовни потребности и по този начин те бяха духовно сити и духовно здрави, което се отрази и на тяхното телесно здраве.
Имаше свещенослужители, които пътуваха стотици километри, с цел да доближат до своите енориаши. Тъй като дистанциите в другите градове са огромни. За наше страдание имаме по един храм в избрана европейска столица, само че пък хората не жалят нито сили, нито средства, с цел да могат да дойдат до храма, с цел да се допрян до неизчерпаемия източник на берекет в Църквата. Бог не ни е не запомнил и ни укрепява. Христос Възкръсна и тази година и нека това Възкресение да обнови и възкреси нашата човешка природа, да ни даде повече сили, повече вяра, повече религия, повече обич, която да раздаваме на вярващия народ
За битката на свещенослужителите с душевните тествания, за потребността на индивида за преживее, срещне, види с очите си чудесата на вярата и за равносметката 2 години по-късно, споделя митрополит Антоний пред Нова тв.
- Ваше Високопреосвещенство, по какъв начин изглеждаше този интервал на пандемия през Вашите очи и през призмата на църквата?
- Това беше на първо място един нов, чужд интервал в живота на Българската православна черква. Изпитание, което всички ние преодоляхме с твърда и непоколебима религия в Бога. Естествено, имаше разстройства в душите на вярващите, на нас самите като църковнослужители и свещенослужители, тъй като в действителност – сблъскахме се с нещо ново, непознато, което естествено одобряваме като тестване.
Като вярващи християни знаем, че Бог не ни дава повече от това, което можем да понесем на нашите рамене. Тоест кръста, който Той дава, не е непостижим, стига да се активизираме, стига да засилим нашата молитва и да се уповаваме напълно на Бога. Именно по тази причина БПЦ през тези сложни години на пандемия призоваваше вярващият народ да усили своята молитва. Нашите свещенослужители се молеха със специфични прошения по време на богослужението, та скоро да отмине тази пандемия. И популярност Богу, че успяхме да устоим на всевъзможния напън да не позволим да бъдат затворени храмовете. Защото те на първо място са дом Господен и ние сме единствено разпоредители в този дом, тъй като неговият стопанин е самичък Бог.
Така вратите на храмовете останаха отворени, вярата и упованието останаха в сърцата на мнозина, които прекрачваха прага, търсиха разтуха в своите скърби, намираха задоволство от своите реализирани триумфи, само че най-много намираха твърда опора в тези сложни времена. Но най-много камбанният звън ги призоваваше и им подсещаше, че Бог не ги е оставил, свещенослужителите не са ги загърбили. Всички ние дружно вървяхме по този сложен път, който извървяхме с Божията помощ – несъмнено, с цената на доста старания. Да, загубихме доста свещенослужители – персонално аз изгубих един духовник на 38 години. Отец Стефан, Бог да го елементарни, служеше в нашата църковна община в Милано, както и мнозина други в цялата БПЦ, за които се молим.
Смятам, че тази пандемия остави дълготраен отпечатък в душите и сърцата на българския народ. Накара ги да се замислят на първо място за непреходните, безконечните полезности в живота. Защото да имаш пари, да имаш парцели, да имаш всичко – когато виждаш, че си безпомощен пред тази пандемия – ти остава единствено вярата и вярата в Бога. И може би това отрезви мнозина и им сподели, че пътят към трупането на материални богатства е неверен. Защото какво е належащо на всички нас – къде да подслоним своята глава, какво да облечем, с цел да се стоплим в зимните месеци, и да се погрижим за нашите близки по метод, по който да им дадем твърда основа, вяра и религия в християнските полезности. Много хора се обърнаха точно към Бога в този миг – доста хора потърсиха аргументите за всичко това, което се случва, и стигнаха до извода, че Бог позволява тези тествания, с цел да ни подсети дали не сме го не запомнили, дали не сме го загърбили, дали не сме тръгнали по път очевидно необятен, само че водещ към бездната на погубването на нашите души.
- Като митрополит, отговарящ за епархията в Западна и Централна Европа – забелязахте ли всички тези трендове в още по-голяма степен в тези страни, където храмовете бяха затворени за дълго по време на пандемията и където в действителност хората продължаваха да се молят единствено пред домашната си икона?
- Макар и ограниченията да бяха по-строги в Западна и Централна Европа и в други градове на другите континенти, вярващите българи резервираха, даже усилиха своята религия към Бога. Те направиха по този начин, че молейки се пред домашния си иконостас, пред иконата на Божията майка, на Господ Иисус Христос и небесните им настойници да запазят пламъка на вярата в това мъчно време.
За разлика от България храмовете в Западна и Централна Европа бяха затворени напълно в първата пандемична вълна, даже и през огромна част от втората. Мерките бяха „ железни”, само че пък свещенослужителите ни не оставиха своето паство и използваха обществените мрежи, служейки Божествена света литургия сами с артист, с цел да се помолят за скорошното отшумяване на тази пандемия. Пък и по този метод да окуражат вярващия народ, който живее надалеч от своята татковина, надалеч от своите близки от време на време, само че имайки до себе си Пастиреначалникът на всички – Господ Иисус Христос, и майката на всички индивиди – Света Богородица, която не ги остави.
Аз съм признателен на моите свещенослужители, които бяха на своя пост колкото и да им бе мъчно. Защото отслужвайки Светата литургия, въпреки и в обществените мрежи, те не оставяха без духовна храна своето паство. Отиваха по домовете на вярващите, причастяваха ги на място със изсъхнало причестяване – тези, които живееха плодородния живот на Църквата, продължаваха да го живеят.
- Това наподобява като една по-различна първа линия, за която като че ли не се говореше толкоз доста по време на пандемията. Защото нормално към тези хора причисляваха тези хора, които се сблъскват лице в лице със болестта, а в действителност свещенослужителите също бяха на една първа линия.
- Много е мъчно да служиш в празен храм, само че това е едно ново предизвикателство, за което не бяхме готови. И въпреки всичко се справихме. Нашите свещенослужители останаха на своя пост до края и те бяха на първата духовна линия. Мнозина посещаваха енориашите, изповядваха ги в домовете им, причастяваха ги в домовете им, беседваха с тях, правиха молитвни последования, които удовлетворяваха техните духовни потребности и по този начин те бяха духовно сити и духовно здрави, което се отрази и на тяхното телесно здраве.
Имаше свещенослужители, които пътуваха стотици километри, с цел да доближат до своите енориаши. Тъй като дистанциите в другите градове са огромни. За наше страдание имаме по един храм в избрана европейска столица, само че пък хората не жалят нито сили, нито средства, с цел да могат да дойдат до храма, с цел да се допрян до неизчерпаемия източник на берекет в Църквата. Бог не ни е не запомнил и ни укрепява. Христос Възкръсна и тази година и нека това Възкресение да обнови и възкреси нашата човешка природа, да ни даде повече сили, повече вяра, повече религия, повече обич, която да раздаваме на вярващия народ
Източник: trafficnews.bg
КОМЕНТАРИ