Трапезата на императора
Митовете са живата съвест на народа, оформяща света към нас. Във всяка легенда има по зрънце истина, само че задачата ни не е да пресяваме събитието, до момента в който отделим това зрънце, а да разкажем преданието по този начин, както е запомнено. Защото от време на време от това научаваме за предшествениците си повече, в сравнение с бихме научили, в случай че знаехме имената на участниците, точния ход на дейностите им и годината в която са ги направили. Тъжно е, че вместо да намира нови способи, с които да кара историята да оживява, модерният човек се отделя от корените си и затваря преданията да живеят единствено в главите на престарели хора, чули ги в миналото от своите дядовци.
" Трапезата на императора " е легенда за голямо имане, прикрито някъде из пещерите в покрайнините на Осиково. Според хората, в края на есента на далечния XIX в. го намират двама братя овчари, до момента в който търсят изгубено агне от стадото си. Докато безрезултатно се опитвали да намерят животното, двамата се натъкнали на обраснал с шубраци пещерен вход. Те влезнали във вътрешността, като си светели с борови факли и забелязали странни надписи върху стените, само че защото и двамата не умеели да четат, траяли напред.
Не след дълго излезли в необятна изложба, където блясъкът на факлите им се отразил в най-смайващата панорама, която в миналото били виждали – посред пещерата стояла огромна кръгла маса, направена от солидно злато, а към нея имало шест стола от същия метал. Масата била подредена като за угощение с подноси, табли и принадлежности, всички от злато. Съзнавайки, че не са в положение да изнесат това голямо благосъстояние, двамата се задоволили да приберат единствено някои дребни предмети, с които да се замогнат. Тази неочаквана поява на злато в селището не убягнала на османските управляващи в района и те се заели с изследването на въпроса. След малко следствие достигнали до братята, само че макар увещанията, подкупите и други, по-драстични способи, овчарите настойчиво криели местоположението на благосъстоянието. Полакомилите се за злато османци не можели да се спрат и най-после единият брат умрял от мъченията, а другият бил убит при опит да избяга. Така останало единствено преданието, което с времето почнало да избледнява.
В средата на 60-те години на XX в. митът за златната софра се завърнал поради втори изобретател на благосъстоянието, ловджия от селото, фамилен мъж с жена и две деца, който съгласно слуховете се натъкнал на съкровището, до момента в който преследвал дивеч. Макар и да нямало никави доказателства, че въпросният ловджия е намерил каквото и да е, наподобява „ златната тресчица “ била надълбоко вкоренена в съзнанието на локалните, а събитието, че скоро по-късно ловецът почнал да строи нова къща просто предиздвикало старинната легенда да оживее.
И този път локалните управляващи разбрали и несъмнено, показали интерес, като явно методите им за разпит не се различавали фрапантно от тези, приложени върху овчарите преди съвсем 70 години. Доведен до лимита на силите си, ловецът прибягнал до самоубийство, като отровил себе си и брачната половинка си, а децата си оставил на грижите на престарялата си майка. От този миг, благосъстоянието, лишило досега живота на четирима души, било счетено за прокълнато от локалните и малко на брой се осмелявали да търсят повече златната софра.
Легендата за съкровището на Вълчан Войвода
И по този начин, въпреки и да звучат фантастично, преданията и митовете остават в националния фолклор с една доста ясна и съответна цел – да пресъздадат визията на хората за добродетелите у индивида, да запазят истории за подвиг и неустрашимост или за лакомия и изменничество, от положителното и неприятното на които поколенията да си вземат поука.
Инфо: www.bulgarinhistory.org
