Вербовчиците получиха възможност да унижат още веднъж жертвите си
Мисля, че в огромна степен се разминаваме със смисъла от отваряне на досиетата - с прекарването на катарзис, с осъзнаването на личното си минало и с надмогването на личната си уязвимост. На форума ечи на първо място зложелателство, кроене на дребни идеологически и политически сметки, даже задоволство във връзка на следващото доказателство, че всички са маскари.
В България досиетата бяха отворени доста късно. Зная, че е по-добре късно, в сравнение с в никакъв случай. Но мисля, че разкриването на тази част от истината, която се оказа налична, от време на време основава превратни показа за живота по време на комунизма измежду поколенията, които имат привилегията да не познават тази ера от българската история.
По време на комунизма (след всеобщата опозиция от 40-те и 50-те години, сломена от репресиите на режима) останаха малко на брой тези, които се опълчиха намерено и умишлено на болшевишката робия. Тези хора заплатиха с живота си и те са наши национални герои - малко на брой на брой, само че герои. Останалите се деляхме на властници - велможи на режима, подлеци - умишлено творящи зло и оскърбление за другите в съдействие с режима, и хора, които търсиха допустимата за тях самите степен на компромис с режима, която им позволяваше да водят що годе порядъчен живот.
Законът за досиетата даде опция да бъдат разкрити част от действията на подлеците - сътрудници на режима и да бъдат осветени компромисите, направени с властта от огромен брой хора, неможещи - и нежелаещи да влязат в дребната група на съпротивляващите се герои. За страдание, този закон има два огромни минуса .
Първият от тях е, че направените в сходство с него разкрития не дават задоволителна опция да бъдат разграничени подлеците от тези, които са създали компромис със съвестта си, само че са се въздържали, или са правили минимално нужното - или неизбежното в ущърб на други свои съграждани.
Вторият - и по-голям минус на закона се крие във обстоятелството, че той разкрива действията на завербуваните от Държавна сигурност, само че пази както тайната, по този начин и легитимността на вербовчиците, на тъмничарите на милиони човешки души, на палачите на човешкото достолепие от онази ера.
Вербовчиците и техните наследници са новият остарял български хайлайф - икономически, политически, културен... Те пречиха на отварянето на досиетата в продължение на 15 години, тъй като трябваше да употребяват оказалата се срамна загадка на съдействие с Държавна сигурност с цел да инфилтрират " своите хора " в институциите и общностите на българското посткомунистическо общество. Когато тази вторична приложимост на завербуваните - към този момент след края на комунизма - изтощи потребния си за веврбовчиците капацитет, те самите взеха решение да отворят досиетата. Идеята се появи в обкръжението на вътрешния министър Румен Петков и двама негови съветници - известни социолози. Речено - сторено. Целта е ясна - вербовчиците са от " нашата страна " на политическото разделяне. Мнозинството от завербуваните са " отвъд ". Хайде още малко да им се надсмеем и да им натрием носа...
Не отхвърлям ни минимум изгодата за обществото от това въпреки и закъсняло отваряне на досиетата. Но не съм кьорав с цел да не видя и изгодата за самите вербовчици. Те получиха опцията да унижат още един път своите жертви - освен подлеците и " самоинициативниците ", само че и тези, които са създали компромис с цел да могат да водят що годе естествен живот. Аз не мога да упреквам или да извинявам който и да било - най-малкото, тъй като съм направил своя дял от взаимни отстъпки в годините преди 1989-та.
Искам обаче да кажа няколко думи на тези, които не помнят тези времена. Драги мои по-млади съграждани, комунизмът не беше тестване, което трябваше да се изтърпи в името на едно по-добро бъдеще, предстоящо да настъпи след неизбежния му край. Никой от нас не вярваше в края на комунизма. В неговия край не имаха вяра и западните му откриватели - " кремлинолози ". Комунизмът беше зло, обещаващо да остане безпределно, във всеки случай - доста по-дълго, в сравнение с личния ни живот. Ние нямахме концепция и визия за вероятен живот след комунизма.
Единствената опция за разлъка с него бе бягството зад граница - с неговите опасности от залавяне и досъсипване на живота ни, с тестванията, на които неизбежно бяха подлагани околните на избягалия " невъзвращенец ". Комунизмът беше затворническа килия - по- тясна и задушаваща, или по-широка и по-комфортна съгласно случая, само че килия. Нашите мисли, нашите думи и нашите дейности бяха вързани за синджира на дължимото държание, оттатък което се попадаше в долните кръгове на пъкъла.
Припомням това, тъй като когато при някого идваха представители на вербовчиците, отводът от съдействие не бе обвързван с краткотрайни тествания в очакване на справедливия завършек на тази система и този режим. Отказът най-често представляваше отвод от естествен живот до края - до живот.
Сигурно пресилвам с черната багра, тъй като има мнозина, които по един или различен метод са отказали да сътрудничат - с ловкост, с отсрочване, с проява на несръчност да служат и така нататък Но същността бе тази - болшинството от хората, до които стигаше " поканата " за съдействие трябваше да създадат компромис сред личното си достолепие и честност и нуждата да платят налога на " кесаря ".
Тук би трябвало да се създадат значими и нужни разграничения, които законът и обявяващите обстоятелствата от досиетата не вършат - и не могат да създадат.
Някои от завербуваните са създали компромиса от меркантилни подбуди - с цел да получат пари, публично състояние, с цел да ги пуснат в чужбина...
Други - с цел да създадат допустимо кариерното си развиване , вървящо нагоре при единодушие за съдействие и застрашено от неуспех при отвод. Трети, тъй като са притиснати до стената от " капиталистически генезис " . Четвърти, тъй като би трябвало да спасят живота на непосредствен човек - с интервенция в чужбина. Причините са многообразни като самия живот.
За да имаме катарзис, би трябвало да имаме опция да оценим това разнообразие, да преценим степента на компромиса, който е изработен . Трябва да преценим и да отхвърлим прегрешението и да извиним на грешника. Но не и да извиним на режима, на системата за тоталитарно изнудване на милиони хора. А в този момент се получава тъкмо противоположното.
Почти три десетилетия след края на режима " ангелогласни " лицемери и негодници пеят носталгични химни за " изгубения парадайс " на Живкова България, а хора, създали компромис в името на оцеляването си са покрити с срам и подигравка.
С възприятие на дълбока засегнатост си отиде от този живот Вера Мутафчиева, която с изключение на притежател на капиталистически генезис бе и надарен историк - османист и публицист. Представяте ли си по какъв начин режимът би позволил тя да работи в турските османски архиви, в случай че не я " завербува ". С безшумно омерзение и жлъч си отиде писателят Георги Данаилов (също с " капиталистически генезис " ), който са " завербували " с цел да разрешат животоспасяващо лекуване в чужбина на негов непосредствен.
Смятам, че откриването на досиетата - на истината за предишното, въпреки и частична и несъвършена, би трябвало да продължи. За да има правдивост обаче, историята на всяко едно досие би трябвало да бъде оптимално заслужено разказана.
А историята на вербовчиците - на елитарните душегубци на режима, би трябвало да бъде безкомпромисно разкрита . Защото зад тази история стои цялата истина за същността на режима, по който и през днешния ден плачат тесни кръгове бенефициенти и необятни кръгове глупци.
*Коментарът на Огнян Минчев е от " Facebook ". Заглавието е на Mediapool.
В България досиетата бяха отворени доста късно. Зная, че е по-добре късно, в сравнение с в никакъв случай. Но мисля, че разкриването на тази част от истината, която се оказа налична, от време на време основава превратни показа за живота по време на комунизма измежду поколенията, които имат привилегията да не познават тази ера от българската история.
По време на комунизма (след всеобщата опозиция от 40-те и 50-те години, сломена от репресиите на режима) останаха малко на брой тези, които се опълчиха намерено и умишлено на болшевишката робия. Тези хора заплатиха с живота си и те са наши национални герои - малко на брой на брой, само че герои. Останалите се деляхме на властници - велможи на режима, подлеци - умишлено творящи зло и оскърбление за другите в съдействие с режима, и хора, които търсиха допустимата за тях самите степен на компромис с режима, която им позволяваше да водят що годе порядъчен живот.
Законът за досиетата даде опция да бъдат разкрити част от действията на подлеците - сътрудници на режима и да бъдат осветени компромисите, направени с властта от огромен брой хора, неможещи - и нежелаещи да влязат в дребната група на съпротивляващите се герои. За страдание, този закон има два огромни минуса .
Първият от тях е, че направените в сходство с него разкрития не дават задоволителна опция да бъдат разграничени подлеците от тези, които са създали компромис със съвестта си, само че са се въздържали, или са правили минимално нужното - или неизбежното в ущърб на други свои съграждани.
Вторият - и по-голям минус на закона се крие във обстоятелството, че той разкрива действията на завербуваните от Държавна сигурност, само че пази както тайната, по този начин и легитимността на вербовчиците, на тъмничарите на милиони човешки души, на палачите на човешкото достолепие от онази ера.
Вербовчиците и техните наследници са новият остарял български хайлайф - икономически, политически, културен... Те пречиха на отварянето на досиетата в продължение на 15 години, тъй като трябваше да употребяват оказалата се срамна загадка на съдействие с Държавна сигурност с цел да инфилтрират " своите хора " в институциите и общностите на българското посткомунистическо общество. Когато тази вторична приложимост на завербуваните - към този момент след края на комунизма - изтощи потребния си за веврбовчиците капацитет, те самите взеха решение да отворят досиетата. Идеята се появи в обкръжението на вътрешния министър Румен Петков и двама негови съветници - известни социолози. Речено - сторено. Целта е ясна - вербовчиците са от " нашата страна " на политическото разделяне. Мнозинството от завербуваните са " отвъд ". Хайде още малко да им се надсмеем и да им натрием носа...
Не отхвърлям ни минимум изгодата за обществото от това въпреки и закъсняло отваряне на досиетата. Но не съм кьорав с цел да не видя и изгодата за самите вербовчици. Те получиха опцията да унижат още един път своите жертви - освен подлеците и " самоинициативниците ", само че и тези, които са създали компромис с цел да могат да водят що годе естествен живот. Аз не мога да упреквам или да извинявам който и да било - най-малкото, тъй като съм направил своя дял от взаимни отстъпки в годините преди 1989-та.
Искам обаче да кажа няколко думи на тези, които не помнят тези времена. Драги мои по-млади съграждани, комунизмът не беше тестване, което трябваше да се изтърпи в името на едно по-добро бъдеще, предстоящо да настъпи след неизбежния му край. Никой от нас не вярваше в края на комунизма. В неговия край не имаха вяра и западните му откриватели - " кремлинолози ". Комунизмът беше зло, обещаващо да остане безпределно, във всеки случай - доста по-дълго, в сравнение с личния ни живот. Ние нямахме концепция и визия за вероятен живот след комунизма.
Единствената опция за разлъка с него бе бягството зад граница - с неговите опасности от залавяне и досъсипване на живота ни, с тестванията, на които неизбежно бяха подлагани околните на избягалия " невъзвращенец ". Комунизмът беше затворническа килия - по- тясна и задушаваща, или по-широка и по-комфортна съгласно случая, само че килия. Нашите мисли, нашите думи и нашите дейности бяха вързани за синджира на дължимото държание, оттатък което се попадаше в долните кръгове на пъкъла.
Припомням това, тъй като когато при някого идваха представители на вербовчиците, отводът от съдействие не бе обвързван с краткотрайни тествания в очакване на справедливия завършек на тази система и този режим. Отказът най-често представляваше отвод от естествен живот до края - до живот.
Сигурно пресилвам с черната багра, тъй като има мнозина, които по един или различен метод са отказали да сътрудничат - с ловкост, с отсрочване, с проява на несръчност да служат и така нататък Но същността бе тази - болшинството от хората, до които стигаше " поканата " за съдействие трябваше да създадат компромис сред личното си достолепие и честност и нуждата да платят налога на " кесаря ".
Тук би трябвало да се създадат значими и нужни разграничения, които законът и обявяващите обстоятелствата от досиетата не вършат - и не могат да създадат.
Някои от завербуваните са създали компромиса от меркантилни подбуди - с цел да получат пари, публично състояние, с цел да ги пуснат в чужбина...
Други - с цел да създадат допустимо кариерното си развиване , вървящо нагоре при единодушие за съдействие и застрашено от неуспех при отвод. Трети, тъй като са притиснати до стената от " капиталистически генезис " . Четвърти, тъй като би трябвало да спасят живота на непосредствен човек - с интервенция в чужбина. Причините са многообразни като самия живот.
За да имаме катарзис, би трябвало да имаме опция да оценим това разнообразие, да преценим степента на компромиса, който е изработен . Трябва да преценим и да отхвърлим прегрешението и да извиним на грешника. Но не и да извиним на режима, на системата за тоталитарно изнудване на милиони хора. А в този момент се получава тъкмо противоположното.
Почти три десетилетия след края на режима " ангелогласни " лицемери и негодници пеят носталгични химни за " изгубения парадайс " на Живкова България, а хора, създали компромис в името на оцеляването си са покрити с срам и подигравка.
С възприятие на дълбока засегнатост си отиде от този живот Вера Мутафчиева, която с изключение на притежател на капиталистически генезис бе и надарен историк - османист и публицист. Представяте ли си по какъв начин режимът би позволил тя да работи в турските османски архиви, в случай че не я " завербува ". С безшумно омерзение и жлъч си отиде писателят Георги Данаилов (също с " капиталистически генезис " ), който са " завербували " с цел да разрешат животоспасяващо лекуване в чужбина на негов непосредствен.
Смятам, че откриването на досиетата - на истината за предишното, въпреки и частична и несъвършена, би трябвало да продължи. За да има правдивост обаче, историята на всяко едно досие би трябвало да бъде оптимално заслужено разказана.
А историята на вербовчиците - на елитарните душегубци на режима, би трябвало да бъде безкомпромисно разкрита . Защото зад тази история стои цялата истина за същността на режима, по който и през днешния ден плачат тесни кръгове бенефициенти и необятни кръгове глупци.
*Коментарът на Огнян Минчев е от " Facebook ". Заглавието е на Mediapool.
Източник: mediapool.bg
КОМЕНТАРИ