Синя каска в Камбоджа: Видях неземна красавица с откъснати...
Мисията в Камбоджа под егидата на Организация на обединените нации е тестване за 1446 български мъже и дами. В зората на 90-те те напущат домовете си, с цел да станат миротворци на 9000 километра от родината. Повечето от тях не знаят съвсем нищо за екзотичната и далечна Камбоджа. Десет от тях по този начин и не се завръщат вкъщи. Шестима умират при произшествия, а четирима са убити по време на офанзивите на Червените кхмери.
Днес, 30 години по-късно, сините каски споделят: „ Бяхме взети, употребявани и забравени. Много от другарите ни имат потребност от профилирана помощ, тъй като страдат от посттравматичен стрес. Мисията ни тъне в давност, а тя беше неповторима сама по себе си - може би най-голямата в историята на Организация на обединените нации “. И по тази причина основатели, взели участие в задачата, основават Асоциацията на българските ветерани миротворци (2019). С активността ѝ те желаят да опишат и покажат, че UNTAC е една сложна и сполучлива задача, да изчистят неприятния ѝ имидж, да получат статут на ветерани и да си оказват помощ, когато е належащо.
Смазващата жега и мокрота на въздуха посрещат нашите военни в Камбоджа през 1992-ра. „ Слизайки на летището, попаднахме в голяма сауна. Оглеждаш се в близост, всичко е друго - дървета, шубраци, растения. Пътищата им бяха покрити с дупки, а пред дребните им дървени къщи имаше ями с жълтеникава вода, където дамите мият посудата. Хората бяха облечени в дрипави облекла. Те раждаха деца, които не всеки път можеха да изхранят, и пиеха вода, която гъмжеше от бактерии “, описа Стоян Аламанов.
Тази страна на контрастите е ситуирана в Югоизточна Азия. Тя е дом на антични храмове, само че и на отблъскващ геноцид. Раздирана е от опустошителни войни в продължение на години. В далечната 1863 година страната става френска колониална територия, която придобива своята самостоятелност през 1953 година Тогава камбоджанците се радват на мир, само че това е за малко. По време на Студената война спорът във Виетнам се разгръща и в страната им. Участието на Съединени американски щати във войната води до ежедневни бомбардировки над Камбоджа и това продължава от 1969 до 1973 година След държавен прелом през 1975 година властта попада в ръцете на Червените кхмери, водени от Пол Пот - безсърдечен деспот с марксистко-ленински уклон. „ С диктатурата на Червените кхмери стартира един невъобразим опит - режимът на така наречен „ поземлен социализъм “ - за дни огромните градове обезлюдяват, избиват интелигенцията и няма друга власт с изключение на селската “, споделя Аламанов. Резултатът е геноцидът на комунистическият режим, по време на който са убити сред 1 и 3 милиона души.
Храмове и инфраструктура, библиотеки и домове - всичко е унищожено. Докато през 1978 година Виетнам нахлува в страната и след 10 години най-сетне стартират договаряния за мир, вследствие на което се реализира задачата UNTAC. По това време мусонните дъждове са трансформирали Камбоджа в непроходимо тресавище - в оризищата им ловят жаби, а пътищата им тънат в алена тиня. Мините и до през днешния ден са огромният проблем на страната. От 1979 година поради тях са починали или ранени близо 67 хиляди души.
Попаднахме в смазваща жега, измежду дървени къщи и ями с жълтеникава вода, от които локалните пиеха
„ Тъкмо слизах от ферибота, и видях красиво момиче, изписано като кукла. Виждам, че е босонога, а ноктите ѝ лакирани. Само че краката ѝ са с необикновен загар - дадох си сметка, че и тя е потърпевша от мините и е с изкуствени крайници. Едно от многото обречени създания, а беше единствено на 17-18 години”, споделя Стоян Аламанов. Български доктори, съпътстващи задачата, избавят доста животи. Занимаваха се повече със спасяването на локалните, в сравнение с с българските бойци, настояват някогашните умиротворители. Вероятно по тази причина камбоджанци резервират добър спомен за българските бойци. „ Изпращаха ни с цветя и сълзи! Когато си тръгвахме от Камбоджа, локалните наброяваха 8 милиона, в този момент са 17 милиона ".
Миналата година асоциацията възнамерява нашите миротворции да осъществят ново пътешестване до Камбожда, само че COVID-19 осуетява желанията им. „ Искахме да възстановим контактите си, да създадем мост сред двете страни - през днешния ден комерсиалният ни продан е напряко комичен. Така и не успяхме да тръгнем, само че тази година има една забавна самодейност - концепцията да се връчи Нобелова премия за мир на " сините каски ", взели участие в задачи след 1979 година Питат ни: „ Пари ли очаквате? “ Не, желаеме морална премия и самопризнание на всички старания, които вложихме в тази задача. Те са показателни за стоицизма на българския боец! “, заключава Иво Христосков.
Камбоджанците ни изпратиха с цветя и сълзи, а през днешния ден сме забравени, споделят участниците в задачата преди 30 години
Асоциацията поддържа връзка със сродните организации по света. " Малко е срамно да нямаме никакъв статут спрямо участниците в задачи на Организация на обединените нации в другите страни. Трудно ни е да разбираем сходно отношение на сътрудниците ни, приети за пълноправни ветерани! ", добави Христосков.
В ретроспекцията на миналите 30 години изводите идват от единствено себе си - сложна и първа задача, приключила сполучливо, само че със починали 11 български миротворци, а след това несправедливо забравени. Сега миротворците от Камбоджа са безапелационни, че са чакали прекомерно дълго (30 години) своето самопризнание и през днешния ден - проведени и с ясно сложени цели ще се борят да не бъдат забравени от обществото и страната.
Дизентерия и нередовни заплати подвигат бойците на протест
Подбраните за присъединяване в задачата миротворци разполагали с 40 дни за подготовка, преди да бъдат изпратени в Камбоджа. Батальонът се образува от професионални военни - офицери и сержанти, наборни бойци и запасняци. Така група непознати би трябвало да получат заварката на едно добре функциониращо военно поделение.
Бързата и незадоволителна подготовка се оказва първият проблем пред миротворците. Само няколко месеца след началото на задачата стартират и сривовете. Храната се оказа другата “ахилесова пета “ - отговорникът не се бил съобразил с климатичните условия в Камбоджа. Първите месеци от задачата бойците ни се оказват принудени да ядат вкиснала лютеница и спиртен самун. „ В един миг цели роти се разболяха от дизентерия, виждахме по какъв начин не могат да стоят изправени, отслабнаха и се дехидратираха. Нямахме нужния имунитет да пием и водата им “, описа Христосков.
Дисциплината отслабва, а слабият надзор на командирите води до систематични нарушавания. И до момента в който непознатите бойци се радват на положително възнаграждение и надбавки, българите още чакат първите си заплати. Започват да разпродават на локалните част от оборудването си. Заменят български принадлежности, цигари, даже медикаменти за храна.
Тогава се стига до стачката.
Поводите за нея са сложни, само че главните са два - неуредиците и нередовното възнаграждение. В основата ѝ са трима офицери - Антони Тодоров, Христо Ботушев и Красимир Русев. И тъй като от управлението на батальона не подхващат съответни ограничения, те събират подписка и с нея се обръщат към българския парламент, Министерството на защитата и медии като Франс Прес. Стачниците заплашват да се съберат пред българското посолство в Пном Пен, където са поканени и задгранични медии.
В опит да се попречи на това събиране пред посолството, управлението на батальона подхваща редица „ ограничения “ - заплашване, арести, даже се стига до пукотевица по стачниците.
В последна сметка историята се раздухва и незабавно от България идва комисия да позволи проблемите.
Вземат ограничения за осъществяване на настояванията, само че за наставление вземат решение да отзоват по много позорен метод тримата офицери - стачници.
Бойците построяват православен храм в Пном Пен
„ Преди година искахме да се върнем в Камбоджа. България от дълго време затвори своето посолство там, само че в Пном Пен, ние - сините каски, построихме един от първите православни храмове в тази будистка страна. И го кръстихме на „ Св. Георги Победоносец” - светеца-патрон на Българската войска. Вдигнахме го през 1992-ра в памет на починалите ни приятели. Дълги години това беше единственият православен храм в Камбоджа”, споделя Иво Христосков.
В самодейността се включва и царят - Симеон Сакскобургготски, с подаяние от 1000 $.
Параклисът е построен в двора на българското посолство в Камбоджа, като във фундамента му е вкопана капсула с имената на починалите воини и донорите. През годините храмът се употребява за църковни служби на Руската православна черква, до момента в който трае построяването на техния храм. „ За страдание, и до през днешния ден Българската православна черква няма необикновен интерес към този храм - след освещаването не изпраща свещеници, които да го поддържат и служат в него. Но пък взводният (по-късно заместник-ротен) от 5-а рота на ОПБ „ Камбоджа “ (о.з. подп.) Миленко Недев реши да стане духовник и през днешния ден проповядва в храма „ Свети архангел Михаил” в Асеновград “, описват миротворците.
Мислят я за мина: Консервена кутия ужасява децата
Тихомир Върбанов (Тишо) взе участие в задачата като водач на водоноска. Работата му е да кара цистерна с вода, снабдявайки отдалечените елементи на батальона. Ежедневна и тежка задача - жегата в зила стига до 45 градуса! Влагата пропивала въздуха, а заплахата дебнела отвред по черните и разнебитени пътища. Мостовете тук-там липсвали и никой не можел да планува кога врагът ще стреля по автомобила.
Веднъж, до момента в който пътувал, Тишо вижда малко момче в оризището около пътя. „ Яздеше азиатски воден бивол. Спрях, с цел да ги фотографирам - бивола и детето. Малчуганът бързо се съгласи, имах у себе си няколко консерви и взех решение да му подаря едната. Подадох му я, само че то се ядоса, стартира да вика „ акрок “, т.е. „ неприятен “, и захвърли консервата далеко “, споделя той.
Нашенецът се досетил, че детето е решило, че му дава противопехотна мина - нещо неприятно. За да го успокои, взел другата консерва от камиона, отворил я и му посочил, че става за ястие.„ Колко е тъжно едно детство, в което познаваш противопехотните мини, сеещи гибел, а не знаеш по какъв начин наподобява една консерва! “, спомня си Тишо.
Днес, 30 години по-късно, сините каски споделят: „ Бяхме взети, употребявани и забравени. Много от другарите ни имат потребност от профилирана помощ, тъй като страдат от посттравматичен стрес. Мисията ни тъне в давност, а тя беше неповторима сама по себе си - може би най-голямата в историята на Организация на обединените нации “. И по тази причина основатели, взели участие в задачата, основават Асоциацията на българските ветерани миротворци (2019). С активността ѝ те желаят да опишат и покажат, че UNTAC е една сложна и сполучлива задача, да изчистят неприятния ѝ имидж, да получат статут на ветерани и да си оказват помощ, когато е належащо.
Смазващата жега и мокрота на въздуха посрещат нашите военни в Камбоджа през 1992-ра. „ Слизайки на летището, попаднахме в голяма сауна. Оглеждаш се в близост, всичко е друго - дървета, шубраци, растения. Пътищата им бяха покрити с дупки, а пред дребните им дървени къщи имаше ями с жълтеникава вода, където дамите мият посудата. Хората бяха облечени в дрипави облекла. Те раждаха деца, които не всеки път можеха да изхранят, и пиеха вода, която гъмжеше от бактерии “, описа Стоян Аламанов.
Тази страна на контрастите е ситуирана в Югоизточна Азия. Тя е дом на антични храмове, само че и на отблъскващ геноцид. Раздирана е от опустошителни войни в продължение на години. В далечната 1863 година страната става френска колониална територия, която придобива своята самостоятелност през 1953 година Тогава камбоджанците се радват на мир, само че това е за малко. По време на Студената война спорът във Виетнам се разгръща и в страната им. Участието на Съединени американски щати във войната води до ежедневни бомбардировки над Камбоджа и това продължава от 1969 до 1973 година След държавен прелом през 1975 година властта попада в ръцете на Червените кхмери, водени от Пол Пот - безсърдечен деспот с марксистко-ленински уклон. „ С диктатурата на Червените кхмери стартира един невъобразим опит - режимът на така наречен „ поземлен социализъм “ - за дни огромните градове обезлюдяват, избиват интелигенцията и няма друга власт с изключение на селската “, споделя Аламанов. Резултатът е геноцидът на комунистическият режим, по време на който са убити сред 1 и 3 милиона души.
Храмове и инфраструктура, библиотеки и домове - всичко е унищожено. Докато през 1978 година Виетнам нахлува в страната и след 10 години най-сетне стартират договаряния за мир, вследствие на което се реализира задачата UNTAC. По това време мусонните дъждове са трансформирали Камбоджа в непроходимо тресавище - в оризищата им ловят жаби, а пътищата им тънат в алена тиня. Мините и до през днешния ден са огромният проблем на страната. От 1979 година поради тях са починали или ранени близо 67 хиляди души.
Попаднахме в смазваща жега, измежду дървени къщи и ями с жълтеникава вода, от които локалните пиеха
„ Тъкмо слизах от ферибота, и видях красиво момиче, изписано като кукла. Виждам, че е босонога, а ноктите ѝ лакирани. Само че краката ѝ са с необикновен загар - дадох си сметка, че и тя е потърпевша от мините и е с изкуствени крайници. Едно от многото обречени създания, а беше единствено на 17-18 години”, споделя Стоян Аламанов. Български доктори, съпътстващи задачата, избавят доста животи. Занимаваха се повече със спасяването на локалните, в сравнение с с българските бойци, настояват някогашните умиротворители. Вероятно по тази причина камбоджанци резервират добър спомен за българските бойци. „ Изпращаха ни с цветя и сълзи! Когато си тръгвахме от Камбоджа, локалните наброяваха 8 милиона, в този момент са 17 милиона ".
Миналата година асоциацията възнамерява нашите миротворции да осъществят ново пътешестване до Камбожда, само че COVID-19 осуетява желанията им. „ Искахме да възстановим контактите си, да създадем мост сред двете страни - през днешния ден комерсиалният ни продан е напряко комичен. Така и не успяхме да тръгнем, само че тази година има една забавна самодейност - концепцията да се връчи Нобелова премия за мир на " сините каски ", взели участие в задачи след 1979 година Питат ни: „ Пари ли очаквате? “ Не, желаеме морална премия и самопризнание на всички старания, които вложихме в тази задача. Те са показателни за стоицизма на българския боец! “, заключава Иво Христосков.
Камбоджанците ни изпратиха с цветя и сълзи, а през днешния ден сме забравени, споделят участниците в задачата преди 30 години
Асоциацията поддържа връзка със сродните организации по света. " Малко е срамно да нямаме никакъв статут спрямо участниците в задачи на Организация на обединените нации в другите страни. Трудно ни е да разбираем сходно отношение на сътрудниците ни, приети за пълноправни ветерани! ", добави Христосков.
В ретроспекцията на миналите 30 години изводите идват от единствено себе си - сложна и първа задача, приключила сполучливо, само че със починали 11 български миротворци, а след това несправедливо забравени. Сега миротворците от Камбоджа са безапелационни, че са чакали прекомерно дълго (30 години) своето самопризнание и през днешния ден - проведени и с ясно сложени цели ще се борят да не бъдат забравени от обществото и страната.
Дизентерия и нередовни заплати подвигат бойците на протест
Подбраните за присъединяване в задачата миротворци разполагали с 40 дни за подготовка, преди да бъдат изпратени в Камбоджа. Батальонът се образува от професионални военни - офицери и сержанти, наборни бойци и запасняци. Така група непознати би трябвало да получат заварката на едно добре функциониращо военно поделение.
Бързата и незадоволителна подготовка се оказва първият проблем пред миротворците. Само няколко месеца след началото на задачата стартират и сривовете. Храната се оказа другата “ахилесова пета “ - отговорникът не се бил съобразил с климатичните условия в Камбоджа. Първите месеци от задачата бойците ни се оказват принудени да ядат вкиснала лютеница и спиртен самун. „ В един миг цели роти се разболяха от дизентерия, виждахме по какъв начин не могат да стоят изправени, отслабнаха и се дехидратираха. Нямахме нужния имунитет да пием и водата им “, описа Христосков.
Дисциплината отслабва, а слабият надзор на командирите води до систематични нарушавания. И до момента в който непознатите бойци се радват на положително възнаграждение и надбавки, българите още чакат първите си заплати. Започват да разпродават на локалните част от оборудването си. Заменят български принадлежности, цигари, даже медикаменти за храна.
Тогава се стига до стачката.
Поводите за нея са сложни, само че главните са два - неуредиците и нередовното възнаграждение. В основата ѝ са трима офицери - Антони Тодоров, Христо Ботушев и Красимир Русев. И тъй като от управлението на батальона не подхващат съответни ограничения, те събират подписка и с нея се обръщат към българския парламент, Министерството на защитата и медии като Франс Прес. Стачниците заплашват да се съберат пред българското посолство в Пном Пен, където са поканени и задгранични медии.
В опит да се попречи на това събиране пред посолството, управлението на батальона подхваща редица „ ограничения “ - заплашване, арести, даже се стига до пукотевица по стачниците.
В последна сметка историята се раздухва и незабавно от България идва комисия да позволи проблемите.
Вземат ограничения за осъществяване на настояванията, само че за наставление вземат решение да отзоват по много позорен метод тримата офицери - стачници.
Бойците построяват православен храм в Пном Пен
„ Преди година искахме да се върнем в Камбоджа. България от дълго време затвори своето посолство там, само че в Пном Пен, ние - сините каски, построихме един от първите православни храмове в тази будистка страна. И го кръстихме на „ Св. Георги Победоносец” - светеца-патрон на Българската войска. Вдигнахме го през 1992-ра в памет на починалите ни приятели. Дълги години това беше единственият православен храм в Камбоджа”, споделя Иво Христосков.
В самодейността се включва и царят - Симеон Сакскобургготски, с подаяние от 1000 $.
Параклисът е построен в двора на българското посолство в Камбоджа, като във фундамента му е вкопана капсула с имената на починалите воини и донорите. През годините храмът се употребява за църковни служби на Руската православна черква, до момента в който трае построяването на техния храм. „ За страдание, и до през днешния ден Българската православна черква няма необикновен интерес към този храм - след освещаването не изпраща свещеници, които да го поддържат и служат в него. Но пък взводният (по-късно заместник-ротен) от 5-а рота на ОПБ „ Камбоджа “ (о.з. подп.) Миленко Недев реши да стане духовник и през днешния ден проповядва в храма „ Свети архангел Михаил” в Асеновград “, описват миротворците.
Мислят я за мина: Консервена кутия ужасява децата
Тихомир Върбанов (Тишо) взе участие в задачата като водач на водоноска. Работата му е да кара цистерна с вода, снабдявайки отдалечените елементи на батальона. Ежедневна и тежка задача - жегата в зила стига до 45 градуса! Влагата пропивала въздуха, а заплахата дебнела отвред по черните и разнебитени пътища. Мостовете тук-там липсвали и никой не можел да планува кога врагът ще стреля по автомобила.
Веднъж, до момента в който пътувал, Тишо вижда малко момче в оризището около пътя. „ Яздеше азиатски воден бивол. Спрях, с цел да ги фотографирам - бивола и детето. Малчуганът бързо се съгласи, имах у себе си няколко консерви и взех решение да му подаря едната. Подадох му я, само че то се ядоса, стартира да вика „ акрок “, т.е. „ неприятен “, и захвърли консервата далеко “, споделя той.
Нашенецът се досетил, че детето е решило, че му дава противопехотна мина - нещо неприятно. За да го успокои, взел другата консерва от камиона, отворил я и му посочил, че става за ястие.„ Колко е тъжно едно детство, в което познаваш противопехотните мини, сеещи гибел, а не знаеш по какъв начин наподобява една консерва! “, спомня си Тишо.
Източник: marica.bg
КОМЕНТАРИ