Мисията на всеки фотожурналист е само една – да покаже

Мисията на всеки фотожурналист е единствено една – да покаже истината, без значение какъв брой тъкмо боли. Тя коства скъпо, както на читателя и фена, по този начин и на този, който би трябвало да я открие. Всеки фотожурналист може да удостовери, че зад съвършения кадър се крие доста болежка, кошмари и едно значимо умеене – да бъдете на вярното място в вярното време.

Историята на Кевин Картър е тъкмо такава, само че най-вероятно не сте чували за него или сте го срещали като име, само че без да имате изключително знания. По-вероятно е да сте виждали негови фотоси, както и да знаете, че същина е спечелил премия Пулицър за една от най-хубавите, страховити и жестоки фотоси, отразяващи действителността в Судан през 90-те години.

Картър извървява доста дълъг път, преди да успее да стигне до най-престижната премия в публицистиката, а всичко стартира на 13 септември 1960 година Кевин израства в католическо семейство и още в детството си образува гражданска позиция, мъчно му е да одобри, че полицията прави офанзиви на домовете на африканци с друг цвят на кожата. Никога не схваща за какво неговото семейство отхвърля да стачкува или да взе участие в другите митинги против сходни произволи, само че бързо намира своето предопределение.

Кевин израства с концепцията, че желае да промени света към себе си. Имайки поради, че израства в Йоханесбург, Южна Африка, най-малко има цел и локация, от която да стартира. В началото се записва да учи за фармацевт, само че откакто напуща университета, незабавно е причислен в армията. Бяга от пехотата, записва се във Военновъздушни сили и служи към 4 години.

През 1980 година осъзнава, че животът му не се е трансформирал доста, откакто следи по какъв начин водачите в столовата наскърбяват африканец, който сервира храната. Опитва се да отбрани служителя и за премия е набит по-късно. Осъзнавайки, че вечно е затворил пътя си към армията, взема решение да се занимава с музика и работи под псевдоним в радио предаване.

ЮАР не е изключително отзивчив и Кевин става очевидец на бомбардировките на църквата в Претория през 1983 година Именно тогава се ражда и новата концепция, да бъде фотограф и публицист. През същата година работи като състезателен фотограф, а през идната година получава работа за Johannesburg Star. И откакто медията е надалеч по-публична, стартира да снима изтезанията на африканци в средата на 80-те години. Не може да одобри насилието и злобата в хората, само че снима и скоро схваща, че неговите фрагменти съумяват да завоюват вниманието на публиката, да провокират обществото да търси смяна и да се стреми да откри мира.

В някои изявленията споделя, че не съжалява за закононарушенията, които е видял, неговото наличие е помогнало за публичност и търсене на решения.

Кризите в Африка занапред предстоят и като фотожурналист, Кевин има свободата да участва на най-горещите точки в света. През 1993 година Робърт Хадли, като представител на ОН, ще потърси положителните фотожурналисти, които да пътуват до Судан и да снимат глада там. Офертата е изпратена на Жао Силва, който обаче ще потърси и Картър за помощ. Опитите на интервенцията за зареждане на Судан, най-малко до този миг, са несполучливи и е належащо на ОН, както и на други организации, да се добие информация.

Картър и Силва кацат в Найроби и желаят да посетят лагерите на ОН, само че тъкмо в този миг има безредици и управляващите не могат да подсигуряват сигурността и на двамата. Нуждата от информация ще ги накара да потърсят способи да дадат публичност и Картър ще замине с ОН до лагера в Джуба, където ще направи фотоси на протичащото се. ОН получава позволение да закара храна и до Айод. В един от лагерите, един от бунтовниците харесва часовника на Картър и той го смъква и го дава. По-късно се оказва, че е извънредно на ниска цена и няма съвсем никаква стойност, само че в този миг, бунтовникът се трансформира в телохранител на фотографите и разрешава да се снима.

Ситуацията в лагера е в действителност злокобна и плашеща, само че когато фотографите се разделят, с цел да покажат протичащото се, Картър съумява да откри сцената за една от най-влиятелните фотоси на 90-те години.

Така се ражда „ Лешоядът и дребното момиченце “. На фотографията се вижда малко момченце (по-късно се открива полът на детето), което се е свило от апетит и към този момент няма сили за нищо. До него е кацнал лешояд, който чака жертвата си, с цел да се нахрани. По информация на ОН, детето се е опитвало да стигне до центъра в Айод, който се намирал единствено на към 800 метра от него. Снимката демонстрира онази действителност, която мнозина могат да гледат по научно-популярните канали и по-късно да изключат тв приемника в сигурност, само че тъкмо този кадър ще промени цялата обстановка в Судан.

Предисторията на фотографията не е непозната. Пристигащите камиони с храна карат повече и повече хора да се събират и да взимат помощи. Майките изоставят своите деца на някакво безвредно разстояние, с цел да не се блъскат едни с други и по-късно се връщат с плячката си. Картър изразходва един цялостен филм, неговият сътрудник също желае да направи сходен кадър, само че се оказва, че Кевин към този момент е прогонил лешояда от детето. През цялото време, фотожурналистът мисли за своята щерка и му е мъчно да остане безгласен. Въпреки настояването им да останат за по-дълго време в лагера, бунтовниците не им разрешават, затова след час са качени на аероплан и отпътуват.

Снимката, която по-късно ще обиколи американските издания, ще бъде сложена в историята на Донатела Лорч, която споделя за глада в Судан. Сензацията към този момент е подготвена, а по-късно фрагментът се трансформира в афиш на другите организации за филантропична помощ. Картър е на върха на славата си, също така е разказан в учебниците като индивидът, който всеки ден гледа злото и ужаса в очите, той не е просто воайорът, който минава и запечатва спомените.

Наградата „ Пулицър “ е връчена малко по-късно, само че тъкмо тук идва и казусът с публичното мнение. Кевин не е имал право нито да помогне на детето, нито да даде храна. Бунтовниците били красноречиви, че никой не би трябвало да получава храна, която не е брандирана от ОН. Критиките не закъсняват и мнозина стартират да разпитват за ориста на детето. Като спомагателна информация излиза наяве, че има цяла дрънканица от читателски писма, които желаят да схванат какво се е случило с детето. The New York Times дават отговор, че детето е съумяло да стигне до майка си и лагера, само че нямат информация къде тъкмо се намира.

Признанието и обстоятелството, че Кевин Картър е взел една от най-престижните награди във фотожурналистиката, не може да го зарадва. В годините на неговата фотографска кариера, злото е взело превес над него и на 27 юли 1994 година – към 4 месеца след награждаването му – Кевин взема решение да се самоубие. Неговото последно писмо гласи:

„ Наистина, в действителност скърбя. Болката на живота побеждава насладата до степен, в която насладата стопира да съществува… депресиран… без телефон… пари за наем… пари за детска издръжка… пари за борчовете… пари!!! Преследван съм от спомените на убийства, трупове, яд, болежка и на гладуващи деца, както и на лунатици с пръст на спусъка, от време на време служители на реда, от време на време екзекутори… Отивам да се причисля към Кен, в случай че имам малко шанс. “

Въпросният Кен е умрял сътрудник – Кен Оостерброек. Картър завършва своя житейски път, откакто обществото е съумяло да го изхвърли и не помни тъкмо толкоз бързо, колкото го е обикнало. Що се отнася до детето на фотографията, бащата споделя, че след този кадър, за него е имало помощ, а с изключение на изказванието, че е момиченце, действително се оказва момченце – Конг Ньонг. Детето умира през 2007 година от тресчица.