Мирела Костадинова: Андрей Германов - рицарят без броня
Мирела Костадинова
През последните години малко се приказва и написа за поета Андрей Германов и за неговата трагична гибел. Той остава някак загърбен в литературната ни история. А стиховете му като че ли са написани с нажежено перо върху живата му кожа… „ Писал съм за това, което ме е боляло, което ме е радвало и възхищавало “, споделя той. Истината за неговите последни дни също остава в мъгла и за нея знаят единствено малко на брой от най-близките му. Поетичните му четиристишия, оголени като нерв, още се чуват в късна вечер над село Боженци…
Когато ти получиш власт, ще издържиш ли на властта?
Ще смогнеш ли да си човек и на властта под тежестта?
Ще помниш ли положителните думи, лицето си и своя образ,
когато смазани души пред теб загърчат се в прахта?
Стихотворенията му като че ли са полунощни писма „ в пощенската кутия на времето “…
Един книжовен спор се оказва предопределен за живота на Андрей Германов, пречупва го вечно и прекатурва целия му свят. Превръща го в аскет в балканското селце Боженци. И той притихва, потопен в себе си…
За този книжовен спор споделя в мемоари Георги Струмски, непосредствен другар на Германов.
„ През лятото на 1976 година в „ Литературен фронт “ излиза публикация на Здравко Петров „ Моят Стефан Богориди ”, която Андрей възприе като „ антибългарска “, не се съгласи с кардинални положения в публикацията, написа изначало частно писмо до Здравко Петров, след това записка, в която „ нямах желание да ползвам ерудиция, вземах същите обстоятелства, които беше взел създателят и единствено им давах друго тълкувание “ и я занесе напълно намерено в редакцията на „ Литературен фронт “, основен редактор на който по това време беше Ефрем Каранфилов.
Оттам нататък стартират някакви странни скрито-покрити игри, много нечисти, още повече, че Здравко Петров по това време беше заместител основен редактор на вестника. Мина месец без никаква реакция и тогава се обадил ръководителят на Съюза на българските писатели Пантелей Зарев и му споделил, че неговата публикация е вярна и ще излезе.
„ Той ми сподели, само че не ми сподели друго: че публикацията е дадена и на Здравко Петров, че той е написал два пъти по-голяма контрастатия и публицистична записка, че това е било полемика, която в този момент приключва. С това се даваше право на Здравко Петров още един път да удостовери своите антибългарски тези и да добави нови, като контрата си оставаше у мен. Разбира се, аз още нищо не знаех за това – написа Андрей. Оставих всичко безусловно спокоен. Срещу мен беше осъществено нещо чудовищно – аз бях дал своята записка в „ Литературен фронт “ намерено, заместител основния редактор скрито беше писал своята публикация за личното си издание, беше си написал защитна записка от името на редакцията и всичко това беше прикрито от мен, от Пантелей Зарев и от Слав Хр. Караславов – основен секретар на Съюза на българските писатели. Но аз бях споделил своето и това за мен беше основното “.
В деня, когато на Андрей дават да прочете отговора на Здравко Петров в ръкопис, той получава инсулт, цялостен един екип в Медицинска академия се бори за живота му, 8-10 дни не се позволяват и най-близките му хора, ние от своя страна крием от него, че публикацията е отпечатана – и това, макар че Слав бе споделил, че Андрей е на смъртно легло и, че не трябва в този момент да го позволяват! А публикацията е (публикацията на Здравко Петров) цинична и груба, създателят назовава Андрей с какви ли не прилагателни! ”
По това време Андрей Германов лежи в полусън и бълнуване, никой още не знаеше дали ще останe жив. Лежи имобилен в болничното заведение и това продължава дълго време.
„ След инсулта излязох в живота различен човек. До четиридесет и петата си година се бях чувствал момче. Сега бях видял стотина умирания, знаех какъв брой доста премеждия може да понесе дребното човешко тяло, бях към този момент с ненадейно прошарена коса. От обстоятелствата виждах не външната обвивка, а напряко техните пружини. Противно чувство е това – като че ли гледаш индивида, а виждаш вътрешностите му. Може би това беше към този момент поумняването? Движенията ми към този момент не бяха светкавични, желанията ми ненадейно бяха станали скромни и тялото не ми даваше към този момент ония наслаждения, които ми беше давало по-рано. Младостта ми беше свършила. Просто към този момент бях един възрастен човек без илюзии “, споделя той пред Георги Струмски.
След като се възвръща Андрей Германов изоставя работата си на основен редактор на списание „ Пламък “. Заживява в остарялата си къща в село Боженци и се захваща с издаването на литературния сборник „ Зорница “. Вероятно по това време в късни часове, когато „ алените светлинки на зрееща паника “ възпламенят следващата му цигара написва и това свое четиристишие:
Годините ме вършат неразговорлив.
По-остри стават моите очи.
И все по-рядко
знакът изумителен
във късите ми стихове стърчи.
В един наш диалог за Андрей Германов писателят Янислав Янков се съгласи да показа за часовете и дните прекарани с огромния стихотворец. Въпреки, че най-светлите си думи за него той изписа в книгата си „ Смъртта в живота единствено съществува “ (2014 г.)
„ Погледнати от високото нещата в живота наподобяват като географска карта, единствено че не в застой, а в придвижване. Това потвърждава – случайности няма. Не беше инцидентен влакът за Бургас и срещата ми с Христо Фотев. Не беше инцидентно Христо Фотев да отсече – момче, лягай в този войнишки окоп. Имаше поради издънения в средата креват. Утре ще те хвана за врата и отиваме във Варна. Какви чавки има във Варна, ще научиш на следващия ден. Сега „ лека нощ ”. Оставям ти бутилка с бяло, но не го пий, заранта те желая кукуряк.
Така неслучайно на 21 май 1965 година с Христо Фотев и още двама литературни авантюристи, стъпихме на Варненското Монтевидео. Записахме се с по две стихотворения в километричното литературно четене траяло колкото двусериен филм от Втората международна. Добре че се случихме в средата, публиката към края почна да кашля, да се почесва и да подмята общителни реплики към създателите. Накрая на сцената се появи Андрей Германов. Кашлянията и шумът продължиха. Андрей също се окашля. Публиката още веднъж. И Андрей ù отговори – това всеки го може. Настана тишина. Андрей стартира: „ Той се връщаше вечер от равнища /със цървули цялостни със пръст... ” И приключи – „...Изведнъж тя заплака и екът /на плачът ù поде надалек, /че в този момент си отиде индивидът! / Най-добрият човек. ”
Андрей не изиска да каже друго стихотворение. Публиката настояваше. Ръкопляскаше яростно. Не можа да излъже поета. Хората потеглиха към масите. Беше пристигнало ракиеното време.
Спомних за Пеньо Пенев. И за тежкото ръкопляскане на ония, които го подмамваха да катери стиха си по скелите, да се разхожда с ватенка към „ светлото бъдеще ”. Бъдеще, което в наши дни още не е просветляло, а към момента тъмни гръмотевици тровят небето над главите ни.
Андрей, за разлика от Пеньо, безшумно и безмълвно тикаше камъка по нагорнището. Него ден беше срещата ми онлайн с живата сила на голямия гений, който... пропуснат дружно с десетина още, чака нов Вазов да се роди и да напише нова „ Епопея на забравените “.
Вече в Габрово, след осем години, след пет часа разпивка във Варненските сокаци, още веднъж се видяхме, само че към този момент като другари. Тогава и слепите споделяха, че сме изяли дружно с него две фурни самун и торба сол, сол от Поморийските солници. Андрей мъжки ме хвана за раменете и сподели – добре те следих, като скришен сътрудник надничах във вестници и списания да видя къде вървиш и какво пишеш.
Андрей беше спокоен и ненагледен човек. Не приказваше доста за себе си. В неговите приказки „ аз ” рядко се появяваше. Ние останалите се разливахме, слагахме на тезгяха и паничката, и лигавника с майчиното си мляко. Той повече слушаше. С болката и драмата си подклаждаше всяко свое стихотворение. Вътрешната му горест не слагаше тъжно ъгълче в усмивката му. Гледаше с отворени очи, с отворено схващане. Не играеше на сцена, усещаше и се катереше нагоре по стиха без да се интересува какви ги мисли публиката. И ние, неговите другари го следвахме. Той никого не учеше на лирика. Ние се учехме от неговото наличие. Затова аз, допускам и доста други, изживяхме неговото тръгване от неверния свят, като загуба на майка и татко по едно и също време. Не може да се опише. За болката има една единствена дума – болежка.
От спестени малко пари и заем, си купи половин къща в Боженци. Къщата остаряла, клекнала, покрита с плочи, не се знаеше по кое време е строена. Половин къща, в която от дълго време не беше влизала жена и дете не беше проплакало, къща населявана от тъмни сенки, тлъсти паяци и охтичави духове. Андрей ми споделяше, че даже през деня чува стъпки. „ Пиша аз нещо, а зад мен като че ли някой наднича. Аз не се обръщам. Нали знаеш по какъв начин идва при мен стихотворението – готово, като салто мортале. След това единствено вземам белия лист. На бял лист първо, по-късно на пишещата машина. А от горната страна някой диктува... “
Бяха го погнали таласъмите в София. Оплюха го, че купува къщи в Боженци. Сега да им кажем по какъв начин се купува... Че крие пари по пизюлите. Че крои нещо под плочника и какво, те самите не знаят, само че крои и чертае. Надигнаха се рога и копита. Ливнаха катран да стъпи в катрана. „ Самоубийствено живеем, самоубийствено живеем... ”
Дойде Андрей в Габрово, омъчнен и осквернен съвсем се засели. Стана ни началник. Какъв началник! Отваря вратата и ни вижда в редакцията на алманаха „ Зорница “ с Димитър Горсов, по какъв начин в юлския зной се пържим в чугунен тиган, по какъв начин пишем доклади – пишем тирета и многоточия. Какво вършиме тук, момчета, за какво сте в редакцията? Доноси ли пишете? Нещо по-лошо – доклади, какъв брой мухи бием за един работен ден. Казаха ни от Окръжния комитет да стоим в редакцията осем часа. Абе, Окръжният ли ви е шеф, аз съм ви началникът. Достатъчно е за час-два един от вас да прегледа кореспонденцията, да напише две три писма. Другият... Разбрахме ли се? Разбрахме се, само че аз, изхвърлен зад борда на фамилния транспортен съд, спях в редакцията...
Обажда се Андрей, имаш ли работа, в случай че нямаш, хващай такси за Боженци. Чакам те в къщата. Влизам, а той ми споделя – знаеш ли, звучи малко налудничаво, легни на миндера и погледни нагоре. Гледам нагоре в тавана. Какъв таван, вижда се ясното небе по здрач и вечерницата голяма, огромна като златна ябълка. Сега излез на открито и виж небето. Излизам и виждам вечерницата както всяка вечер я виждам. Легни на одъра в този момент. Пак същата работа. Златната ябълка свети сред плочите в покрива. Да знаеш тази дупка няма да я затуля и през зимата. Отново излизам на открито. Магията продължава. Андрей не затули дупката... “
През студения декември на 1980 година Германов прави неудачен опит за самоубийство – взема шепа с медикаменти. Но го избавят. По това време работи върху втората част на книгата си „ Шаячни момчета “, където са и очерците му за Владимир Башев, Пеньо Пенев и Димитър Златарски, както и основава две томчета определени произведения за издателство „ Български публицист “. За страдание не съумява да ги види отпечатани. Отива си от земята на 15 май 1981 година Животът му остава „ като въздишка къс “ уловил със свръхчувствителните си антени истините на своето време.
За последната си среща с поета през април в неврохирургията на болничното заведение на четвърти километър Струмски споделя, че Германов го слушал изтощено, без да демонстрира необикновен интерес. Край него минават думите „ за кипнали пристрастености и кръстосващи се словестни шпаги “. Други мисли терзаят душата му… Изведнъж отронва: „ „ Не ми доближава трудов стаж, Гошо. “ И продължи, без да го подканям. „ Винаги съм работил – комсомолски инструктор съм бил, и преподавател, и редактор… Написал съм повече от двадесет книги – по няколко години от живота си съм вградил във всяка от тях. Нима не е задоволително за един трудов стаж? “ Засмях се и споделих, че мнозина хора и за двадесет живота не биха могли да създадат половината от това. „ И през всичкото време съм превеждал – продължи Андрей. – И в този момент още веднъж се връщам към стихотворенията на Вознесенски и Евтушенко, с цел да приготвя нови издания…Така проработих живота си, а не ми стига трудовия стаж “. “
После Германов изпраща своя другар до вратата на етажа и се извинява, че по-нататък не може да продължи. С усмивка му споделя: „ Ходенето по коридора, дори единствено до стълбището на етажа ме изморява толкоз сякаш съм се изкачил до Черни връх “. Лошо предусещане превзема Струмски. Само след месец той ще носи в ковчега потъмнялото и олекнало тяло на Германов в софийските гробища. Ще си напомня неговите редове – „ Аз ще погаля всичко с добрина, преди във тъмното да си замина…. “
Андрей Германов вечно остава на четиридесет и девет години. Когато в едно изявление го питат дали е притеглен от концепцията за безсмъртието, той дава отговор: „ Не знам, по-точно – вероятно ме притегля. Но да си кажа право – на два метра подземен е цялостна тишина. Всичко е тук, в живия живот. “
През него той се взира трудно и остро в света. Претегля тъкмо, премисля го, възприема го в цялата му трудност. Въпросите му са жестоки и прями, горчивината му виждаме в корозивната подигравка. Необикновено сензитивен, рицар без ризница, той съумява да застане в белия ярък кръг на изстраданите истини - „ всеки самичък за себе си е болен, всеки самичък за себе си умира “. Заклеймява лъжата родена от страха и извиква високо „ никого не съм унижавал, мразя унижаващите “. През земните си години има вяра, че „ не лъвът, а славеят е цар “…
Понякога е самоироничен, обича шегата. Популярни стават неговите шаржове, които той приема като занимание. Те му дават опция да се смее, да открива характери и всякакви черти на познати за него хора. Никоя негова поетична книга не е търсена по този начин, както книгата му с шаржове „ Парнас към нас “.
Стиховете на Германов минават през дните и нощите. Търсят ни. За да чуем и разберем по-ясно света. В едни свои редове той се обръща към читателите си и желае да не му се сърдят, че написа повече за мъртвите. „ Техният живот ще хвърля светлина върху твоя. Живите още има време да защитят името си с каузи, мъртвите нямат нищо: те са единствено име. Само ние можем да ги защитим от тревата, от забравата, от самите нас… “ Стиховете на Германов го задържаха вечно в живота. Нали „ със гибел безсмъртието задължава “...
