Мирела Иванова - жената с всичките й лудости
Мирела Иванова към този момент пет години е драматург на Народния спектакъл „ Иван Вазов “, където сега се играят две нейни пиеси – „ О, ти, която и да си… “ с режисьор Бойка Велкова, отдадена на музите, същински и ефимерни, на националния стихотворец Иван Вазов, и „ Бележките под линия “ с режисьор Катя Петрова – модерна пиеса за дамите и трагикомичните житейски катаклизми, през които минават. Не е почитателка на „ озъбения феминизъм “, нито на реваншизма, само че несъмнено счита, че в мътните и смутни времена, в които живеем, дамите се оказват по-силният пол. Жената явно е забавен обект за проучване за вас, Мирела. Автор сте на драматургичните текстове на две представления в Народния спектакъл, в които вземат участие общо 10 дами и единствено един мъж. Жената се трансформира в живописен обект за мен чак когато започнах да пиша разкази, а в този момент – и пиеси. В поезията си съм възпявала единствено мъже. В това време обаче, което прекатурна живота, съгласно мен дамата се оказа мощната фигура, която съумя да понесе и да се оправи с всичко. Вероятно тъй като й е обещано от Бога да пази, да ражда живот. Освен това очевидно провокирам някакво доверие и доста постоянно напълно непознати хора идват при мен и просто ей по този начин стартират да ми описват живота си. Най-често са дами. Жени, минали през всевъзможни тествания и съумели да се самосъхранят. Жени, които не са в светлината на прожекторите на публичното внимание, само че са съумели въпреки всичко да се опазят като полезности, като персони, да отгледат децата си и даже да си купят хубави облекла, да наподобяват добре, да продължат да вървят изправени. Освен тези инцидентни срещи, няколко съответни провокации отключиха у мен желанието да опиша за нашето време през погледа на дамите, техните тествания, борби, победи. 
Говорите за представлението „ Бележките под линия “. В него обаче две от дамите не са елементарни – персонажите на Мария Каварджикова и Параскева Джукелова са актриси. „ Бележките под линия “ имаше доста заглавия. Първото да вземем за пример бе „ Тафта на точки “ (рокля с подобен десен има специфична роля в спектакъла – б.р.). Дълго време минавах около витрината на магазин и гледах едно сако от черна тафта на бели точки. Веднага разбрах, че няма да мога да го имам, тъй като бе дребен размер, само че все пак продължих да минавам около тази витрина, тъй като моята баба имаше рокля в сходен десен – черна тафта с съвсем невидими бели точки. Толкова бях влюбена в тази нейна рокля, в осанката й на стопанка! После към историята на това сако се причисли историята на фамилна другарка на моите родители – фамозна в миналото софийска лекарка, която преди време срещнах и разбрах, че работи като гардеробиерка в столичен спектакъл. Тя ми описа историята на своите близначки, които помнех още като дребни. Бяха толкоз разнообразни една от друга и се оказа, че и животът им се е развил в радикално противоположни направления. Към тези две истории се прибавиха и други и по този начин се родиха моите шест героини от „ Бележките под линия “. 
Написах пиесата преди четири-пет години, освен това за съответен режисьор, който обаче по никакъв начин не я хареса. В последна сметка се срещнахме с режисьорката Катя Петрова. Истината е, че три от актрисите, които сега играят в представлението (от общо шестте: Мария Каварджикова, Вяра Табакова, Параскева Джукелова, Ана Пападопулу, Илиана Коджабашева и Ирина Митева, б.р.), са тъкмо тези, които постоянно съм си представяла. Имаше доста премеждия – поради пандемията пет пъти отлагахме премиерата, след това тръгнахме при 30% претовареност на залата. Първите няколко пъти всички бяхме на тръни, само че по-късно представлението се отприщи и в този момент всякога е друго. Като хамелеон, както го назова режисьорката Катя Петрова. Защото Мария Каварджикова всякога го повежда по друг метод – един път звучи трагически, различен път комедийно. Театърът си е жива магия. Всяка жена ли може да открие нещо за себе си в „ Бележките под линия “? Смятам, че да. Честно казано, доста й се веселя на тази пиеса. Толкова са разнообразни тези дами, тези актриси, а са същински отбор и дружно в действителност построяват общ облик на дамата – от най-младата до старата, с всичките й лудости, страст, хубост, страдалчество. Жената е комплицирано създание. На мъжа му дай хоризонти, борби, а тя от детайлностите на живота – една
лъжичка, една рокля – може да сглоби целостта. И да го направи с обич. Сиянието на дамата е в любовта. Другото зрелище по ваш текст – „ О, ти, която и да си… “ – пък е отдадено на музите на Вазов. Хубаво е, че Народният спектакъл означи двата юбилея – 170 години от рождението на Патриарха през 2020 и 100 години от гибелта му през 2021-ва – и то с такава пиеса, по-интимна, човешка, а не „ патриаршеска “. В спектакъла вземат участие четири актриси – Параскева Джукелова, Радина Боршош, Ева Тепавичарова, Биляна Петринска, и един артист – Ненчо Костов. Тази пиеса беше написана след „ Бележките… “, само че беше сложена преди нея. Параскева Джукелова бе прочела интимните стихове на Вазов и й хрумнало да създадем един рецитал. Доста поразсъждавах върху тази концепция, тъй като това не е мощната страна на Вазовата заложба, пък и ние нямаме обичаи в подобен вид лирика. Постепенно концепцията се разви в драматургичен вид текст и най-после взехме решение, че един млад мъж ще бъде героят, който във въображението си ще влиза в облика на Вазов, ще си показва тези негови неназовани, съвсем мистични срещи с любовта, тъй като те в действителност си остават основно в областта на загадките и митологиите. Благодарение на споделеното пред проф. Шишманов ние знаем единствено, че в юношеството си е обичал съседката си Катерина – първата му огромна обич, която отприщва поезията в него, а след това една жена – Пелагия, в Пловдив, въпреки че той в никакъв случай не загатва черно на бяло нейното име. За мен са невероятни тези клюки, които се носят по какъв начин Вазов е умрял в прегръдките на жена. Ние въобще не можем да разберем на какъв брой мощен публичен напън е бил подложен той – къщата му е в центъра на София, която по това време, в следосвобожденска България, си е към момента огромно село, средата е извънредно патриархална, а той е толкоз прочут! Дори във връзка любовните си стихове Вазов споделя, че се е срамувал да ги написа, тъй като има дребни братя и живее с майка си. Така че в нашия театър не се занимаваме с злословия и жълтини, това не са любовници на Вазов, а вдъхновения, обичани – безплътни, може би частично плод на фантазията му. Малко прочут факт е, че той има единствено един брак, извънредно несполучлив, който наранява доста и него, и брачната половинка му, с която по този начин и не съумява да се разведе до самата си гибел. Не е ли хубаво да има и такава митология към нашите национални поети и писатели? Нямаме нито сериали, нито филми, нито романизирани биографии. Защо? Трябва, несъмнено. Не може единствено пиедестали и монументи да се вършат за тях. Интересен факт – 20 години след гибелта и на Иван Вазов, и на Пейо Яворов не излиза нито един том с творбите на нито един от двамата! 20 години! Имам възприятието, че не можем да понесем гениите си. Този факт ме стъписа. За Яворов съм си давала сметка – добре, ликвидиране, самоубийство, оклеветен, всички лешояди са се струпали към сляпата му фигура и кълват в допълнение очите му… Но Вазов? Ние очевидно можем да обичаме гениите си единствено в случай че са мъртви.
Мирела, били сте близка с Петя Дубарова. Ваш текст за нея участва във превъзходната книга „ Соната за Петя Дубарова “ на Веселин Андреев. Слава Богу, към този момент има изработен филм, въпреки той да не е биографичен – „ Петя на моята Петя “. Имате ли собствен отговор на въпроса: какво не съумя да понесе Петя? В първата си книга бях написала три писма до български поетеси – Мара Белчева, Елисавета Багряна и до Петя Дубарова. И получих писмо от четири страници от един доста авторитетен тогава книжовен критик. Ругаеше ме, задето бях си разрешила да сложа Петя Дубарова паралелно до Багряна. Три дни ревах, аз тогава бях на 25. С Петя сме от едно потомство. Познавахме се, пишехме едновременно в списание „ Родна тирада “. Първо, на 17 години тя към този момент имаше приключена поетика. Точно тогава Георги Дюлгеров направи кино лентата „ Трампа “, в който участваше и тя. Петя беше звезда и това се знаеше от всички и се осъзнаваше и от самата нея. Мисля, че известността я беше направила двойно по-уязвима и даже лекото бутане от някакви тъпашки даскали я събори. Когато си стихотворец, не знаеш кое може да издърпа килимчето отдолу под краката ти. Пък и тя бе единствено на 17, още не бе построила защитни сили. Не си представям накъде щеше да се развие Петя като стихотворец. Тя имаше приключен свят. Чуваш три строфи и знаеш, че това е тя, която озари цялото ни потомство с трагическата си звезда.
Говорите за представлението „ Бележките под линия “. В него обаче две от дамите не са елементарни – персонажите на Мария Каварджикова и Параскева Джукелова са актриси. „ Бележките под линия “ имаше доста заглавия. Първото да вземем за пример бе „ Тафта на точки “ (рокля с подобен десен има специфична роля в спектакъла – б.р.). Дълго време минавах около витрината на магазин и гледах едно сако от черна тафта на бели точки. Веднага разбрах, че няма да мога да го имам, тъй като бе дребен размер, само че все пак продължих да минавам около тази витрина, тъй като моята баба имаше рокля в сходен десен – черна тафта с съвсем невидими бели точки. Толкова бях влюбена в тази нейна рокля, в осанката й на стопанка! После към историята на това сако се причисли историята на фамилна другарка на моите родители – фамозна в миналото софийска лекарка, която преди време срещнах и разбрах, че работи като гардеробиерка в столичен спектакъл. Тя ми описа историята на своите близначки, които помнех още като дребни. Бяха толкоз разнообразни една от друга и се оказа, че и животът им се е развил в радикално противоположни направления. Към тези две истории се прибавиха и други и по този начин се родиха моите шест героини от „ Бележките под линия “. Написах пиесата преди четири-пет години, освен това за съответен режисьор, който обаче по никакъв начин не я хареса. В последна сметка се срещнахме с режисьорката Катя Петрова. Истината е, че три от актрисите, които сега играят в представлението (от общо шестте: Мария Каварджикова, Вяра Табакова, Параскева Джукелова, Ана Пападопулу, Илиана Коджабашева и Ирина Митева, б.р.), са тъкмо тези, които постоянно съм си представяла. Имаше доста премеждия – поради пандемията пет пъти отлагахме премиерата, след това тръгнахме при 30% претовареност на залата. Първите няколко пъти всички бяхме на тръни, само че по-късно представлението се отприщи и в този момент всякога е друго. Като хамелеон, както го назова режисьорката Катя Петрова. Защото Мария Каварджикова всякога го повежда по друг метод – един път звучи трагически, различен път комедийно. Театърът си е жива магия. Всяка жена ли може да открие нещо за себе си в „ Бележките под линия “? Смятам, че да. Честно казано, доста й се веселя на тази пиеса. Толкова са разнообразни тези дами, тези актриси, а са същински отбор и дружно в действителност построяват общ облик на дамата – от най-младата до старата, с всичките й лудости, страст, хубост, страдалчество. Жената е комплицирано създание. На мъжа му дай хоризонти, борби, а тя от детайлностите на живота – една лъжичка, една рокля – може да сглоби целостта. И да го направи с обич. Сиянието на дамата е в любовта. Другото зрелище по ваш текст – „ О, ти, която и да си… “ – пък е отдадено на музите на Вазов. Хубаво е, че Народният спектакъл означи двата юбилея – 170 години от рождението на Патриарха през 2020 и 100 години от гибелта му през 2021-ва – и то с такава пиеса, по-интимна, човешка, а не „ патриаршеска “. В спектакъла вземат участие четири актриси – Параскева Джукелова, Радина Боршош, Ева Тепавичарова, Биляна Петринска, и един артист – Ненчо Костов. Тази пиеса беше написана след „ Бележките… “, само че беше сложена преди нея. Параскева Джукелова бе прочела интимните стихове на Вазов и й хрумнало да създадем един рецитал. Доста поразсъждавах върху тази концепция, тъй като това не е мощната страна на Вазовата заложба, пък и ние нямаме обичаи в подобен вид лирика. Постепенно концепцията се разви в драматургичен вид текст и най-после взехме решение, че един млад мъж ще бъде героят, който във въображението си ще влиза в облика на Вазов, ще си показва тези негови неназовани, съвсем мистични срещи с любовта, тъй като те в действителност си остават основно в областта на загадките и митологиите. Благодарение на споделеното пред проф. Шишманов ние знаем единствено, че в юношеството си е обичал съседката си Катерина – първата му огромна обич, която отприщва поезията в него, а след това една жена – Пелагия, в Пловдив, въпреки че той в никакъв случай не загатва черно на бяло нейното име. За мен са невероятни тези клюки, които се носят по какъв начин Вазов е умрял в прегръдките на жена. Ние въобще не можем да разберем на какъв брой мощен публичен напън е бил подложен той – къщата му е в центъра на София, която по това време, в следосвобожденска България, си е към момента огромно село, средата е извънредно патриархална, а той е толкоз прочут! Дори във връзка любовните си стихове Вазов споделя, че се е срамувал да ги написа, тъй като има дребни братя и живее с майка си. Така че в нашия театър не се занимаваме с злословия и жълтини, това не са любовници на Вазов, а вдъхновения, обичани – безплътни, може би частично плод на фантазията му. Малко прочут факт е, че той има единствено един брак, извънредно несполучлив, който наранява доста и него, и брачната половинка му, с която по този начин и не съумява да се разведе до самата си гибел. Не е ли хубаво да има и такава митология към нашите национални поети и писатели? Нямаме нито сериали, нито филми, нито романизирани биографии. Защо? Трябва, несъмнено. Не може единствено пиедестали и монументи да се вършат за тях. Интересен факт – 20 години след гибелта и на Иван Вазов, и на Пейо Яворов не излиза нито един том с творбите на нито един от двамата! 20 години! Имам възприятието, че не можем да понесем гениите си. Този факт ме стъписа. За Яворов съм си давала сметка – добре, ликвидиране, самоубийство, оклеветен, всички лешояди са се струпали към сляпата му фигура и кълват в допълнение очите му… Но Вазов? Ние очевидно можем да обичаме гениите си единствено в случай че са мъртви.
Мирела, били сте близка с Петя Дубарова. Ваш текст за нея участва във превъзходната книга „ Соната за Петя Дубарова “ на Веселин Андреев. Слава Богу, към този момент има изработен филм, въпреки той да не е биографичен – „ Петя на моята Петя “. Имате ли собствен отговор на въпроса: какво не съумя да понесе Петя? В първата си книга бях написала три писма до български поетеси – Мара Белчева, Елисавета Багряна и до Петя Дубарова. И получих писмо от четири страници от един доста авторитетен тогава книжовен критик. Ругаеше ме, задето бях си разрешила да сложа Петя Дубарова паралелно до Багряна. Три дни ревах, аз тогава бях на 25. С Петя сме от едно потомство. Познавахме се, пишехме едновременно в списание „ Родна тирада “. Първо, на 17 години тя към този момент имаше приключена поетика. Точно тогава Георги Дюлгеров направи кино лентата „ Трампа “, в който участваше и тя. Петя беше звезда и това се знаеше от всички и се осъзнаваше и от самата нея. Мисля, че известността я беше направила двойно по-уязвима и даже лекото бутане от някакви тъпашки даскали я събори. Когато си стихотворец, не знаеш кое може да издърпа килимчето отдолу под краката ти. Пък и тя бе единствено на 17, още не бе построила защитни сили. Не си представям накъде щеше да се развие Петя като стихотворец. Тя имаше приключен свят. Чуваш три строфи и знаеш, че това е тя, която озари цялото ни потомство с трагическата си звезда. Източник: eva.bg
КОМЕНТАРИ