Мира Добрева явно не е чела Евангелието от Матей, където

Мира Добрева очевидно не е чела Евангелието от Матей, където е казано: „ А ти, когато правиш положително дело, дано лявата ти ръка не знае какво прави дясната, с цел да остане благодеянието ти в тайна; и твоят Отец, Който вижда какво правиш скрито, ще ти въздаде нескрито. “

Телевизионерката биде задоволително нахална да се похвали във фейсбук, че купувала прасковите от бабичка, разказана със снизходителното „ миловидна старица “. При това купувала повече, в сравнение с ѝ били нужни, с цел да „ оказа помощ с спомагателен лев “.

Ето хвалебствения пост на застаряващата любителка на „ бабички “, която обича са се фука с подаянията си към небогати българи:

Продължавам да отстоявам и както всяка година, и тази съм предпочела Родното Черноморие пред Лазурния бряг или Гърция.

Излизам да разходя НАЙРО и пътьом закупувам праскови - миловидна старица ги продава и без да ми трябват толкоз, вземам повече, с вярата да ѝ оказа помощ с някой спомагателен лев към пенсията. Видно е, че плодовете са от дървото в двора ѝ и нито запитвам за записка, нито чакам касов апарат… Доброто отношение ми е задоволително и като че ли дава обещание: “И тук ще стане като в Гърция! Някога, някой ден…”

Продължавам по пътя си с торбичката, кучето, раницата, жегата и праха. Пред мен се изпречва спрял камион, цялостен с дини. До него - човек. Мъж. Кръстосал крайници. Недокосвал вода. С тип на купонясвал до сутринта.

Избутвам от съзнанието си мисълта за Лазурния бряг, пропъждам остарели мемоари за продавачи на дини по тези места.

Казвам си: какво толкоз - любеница ще взимам, не него. И запитвам:

⁃ Имате ли по-малки, че съм с торба и куче.

⁃ Нямам - дава отговор той.

⁃ А може ли да ми отрежете една половинка?

⁃ Не може. После к’во да я прая…

⁃ Ами, добре… Ще взема цяла - споделям, като че ли любеница не видяла.

Плащам, оставям рестото за бакшиш, а мъжът ми подава динята в ръцете.

⁃ А торбичка може ли?

⁃ Не може. Ня’ам.

⁃ Ами… по какъв начин така… ще я изпусна!

⁃ Ще държиш крепко! - рече той и ми обърна тил.

Потеглих по прашния път, а прашните ми мисли се метличкаха из рошавата ми глава. Една се забучи да стърчи над останалите:

Не ново държавно управление.

Нови хора ѝ трябват на България.

...И нови тв лица също...