Защо тъгата е най-голямото човешко чувство - ОСЪДЕНИ ДУШИ
Мир!… Можеше ли да има мир у една болна, прокълната душа?
Испания е в революция. В един лагер за заболели от тиф в Пеня Ронда йезуитският духовник отец Ередиа и британската аристократка Фани Хорн се пробват да оказват помощ с каквото могат на страдащите.
И до момента в който гибелта витае във въздуха, пламва обич. Всепоглъщаща, изгаряща, същинска обич, която не се интересува от идеологии, от религии и войни. Но допустима ли е тази обич, или е наказана?
„ Осъдени души “ е разказ за конфликта на индивида с историята, за търсенето на благополучие и търсенето на смисъл, за вярата, верността, изкушенията и терзанията на разкъсваната от несъгласия човешка душа.
Каква драма, какъв вътрешен спор бе раздрусал душите на тия хора? Не искаше от празно любознание да разчепква и да предизвиква премеждия на тия заболели наказани души. Оставаха единствено димящи купове от черна пепел, тъй като така желаеха развиването и логиката на живота.
И двамата – всеки от тях в своята среда и по своя метод на живеене – се движеха по една и съща наклонена повърхност, която водеше към бездна.
Да, несъмнено имаше изцерителна мощ, някакво ужасно благополучие в тази полуда!
Ние все чакаме да пристигна нещо, а то не идва и не идва. Защо е по този начин? Защо всичко е заблуда? Животът, гибелта и желанието да бъдем обичани.
Романът на Димитър Димов „ Осъдени души “ излиза от щемпел през 1945 година и оживява на екран в едноименния киношедьовър от 1975 година на Въло Радев и с незабравимата музика на Митко Щерев .
„ Осъдени души “ е шестият и предпоследен режисьорски филм на Въло Радев . Дебютира като режисьор в „ Крадецът на праскови “ (1964), където също е сценарист. Копие от първия му филм се съхранява в „ Златния азбучник “ на Музея на модерното изкуство в Ню Йорк.
Вълнуващата основна героиня Фани Хорн е жена, забулена в тайнственост и несъгласия, която задава фундаменталния въпрос на романа:
„ Цял живот съм желала да ми каже някой за какво тъгата е най-голямото човешко чувство… “.
Ето по какъв начин я вижда отец Ередия , мъжът, който „ тя желаеше с всички фибри на тялото си, с оня прилив на сили, в който изпадат възприятията, когато човек знае, че би могъл да откъсне обичаното създание като луксозен, непокътнат от други узрял плод. “:
За първи път в живота си виждаше такава трагична фигура. И може би щеше да почувствува съчувствие към нея, в случай че тя несъзнателно, неумишлено, с всеки жест и всяка дума не показваше дълбокото пренебрежение, което изпитваше към него. Нямаше съображение да ѝ се сърди — с какво право можеше да изисква респект, — само че в погледа ѝ, в тия надменни зелени очи имаше някакъв пренебрежителен искра, който се забиваше в гордостта му като нож.
Тя изглеждаше неизмеримо красива в гордостта, в студенината и меланхолията си, в тая необщителност, присъща на англичаните, чиято непримиримост оставаше даже измежду разложението и дрипите на порока.
Имаше нещо разкъсващо и тъжно в контраста сред безгрижните обноски, които симулираше, и вътрешната драма на личността ѝ.
В нейното лице имаше нещо недействително и призрачно красиво, което го караше да наподобява на ангел и дявол, което отхвърляше всяка наслада в живота — в своя и в този на другите.
