Минчо МИНЧЕВЕдин народ може да преживее своите глупаци и дори

Минчо МИНЧЕВ

Един народ може да преживее своите простаци и даже - безумно амбициозните, само че измяната от вътрешната страна безусловно ще го съсипе. Думите са на римския трибун Цицерон, а ехото на вековете е пренесло тази мъдрост до наши дни. Припомняме я, колкото и ние да уточним, че страшното е допустимо и посредством самоубийство на народа.
Някой би попитал имаме ли право на това – и въпросът ще бъде обективен. Нас никой не ни е назначавал за пазители на Свещения кивот, само че самият живот ни задължи да бъдем хроникьори на перверзната неоколониална тактика на безконечните хищници, която ни принуждаваше да бъдем очевидци на усмъртяването на обичаното ни Отечество. Не бяхме бездейни и безучастни, съпротивлявахме се, опитвахме се да съхраним освен огъня на вярата, само че и жаравата на несъгласието да превърнем в пламък на борбата за България. Болеше ни освен поради нас самите и предците ни, които не бяха яли кисело грозде, с цел да скриптят през днешния ден зъбите ни, а най-много поради децата ни на следващия ден, които поради наследството, което ще им оставим, няма да могат да се озъбят на прииждащата от небосвод до небосвод крах.

Пред очите ни посърваха фантазии, срутваха се очаквания, изтърбушвани бяха обичаи, просвета и морал. Умът ни не побираше по какъв начин и за какво с такава еничарска жестокост бяха посичани занаят и производства и кой бе захвърлил Родината майка и кой и по кое време бе орисал цялостен един народ и страна да бъдат затривани от личните си синове.

И най-много – посредством овладените институции на самата родна българска страна. Кой?
В жестоката книга на смутните български времена виси със страшна мощ едно поразително изложение за времето на Отца Паисия. Днес малко са тези, които се сещат за него, а за идните генерации вероятно славната История славянобългрска ще бъде изначално непозната. В нейното първо издание от Христо Г. Данов през 1898 година А. Тодоров е написал в предговора: „ Българският народ, в миналото прочут сред своите съседи и пръв сред славянските си братя, стана несретник – плебей на турци и на гърци; оставен самичък на себе си, лишен от духовно средство, което да го свързува в едно по усеща и намерения, той се разложи в просто множество… и претопи всяко възприятие за националност и религия. “
Не мятам камък по народа си. Обичам го и нему съгласно силите, дадени ми от Бог, се пробвах почтено да послужвам и нежели, както би изохкал Дядо Славейков, с клечки да му разтварям очите. Не се съизмервам с мъдростта и присмехулната сянка на този мъченик на българщината. Не се поканвам и аз като него да изплача, че не сме народ, а мърша. Но към този момент се извършиха цели 35 години, откак се пробвам да схвана протуберансите и сривовете на духа, на хората от оная постройка, на която като аксиома, неподлежаща на доказване, е изписано, че „ Съединението прави силата “.

Вече години обаче дивом се дивя на словоблудствата и политическата импотентност, на разприте и раздорите, на глухите закани и през зъби изплютата отрова. И всичко това - поради единия кяр. И се запитвам, и слушам по какъв начин и други се питат - дали това е еманацията на българския дух, това ли са прислужниците национални, които при всеки опит да бъде поразхлабена примката към врата на народа бързат да я затегнат още веднъж, с цел да угодят на българомразците, с които ортакуват. Сякаш не са синове и дъщери на този народ, а „ сущи протестанти “ и „ еничари в нова лудост “.

Тежък е за нас, българите, настъпващият месец ноември. Само след по-малко от седмица са така наречен избори – ала-бала, резултатите от които са авансово известни освен на Галя от Посолството. Знае ги и отвратеният народ и като няма по какъв начин да изрази отчуждението си от този неприличен спектакъл, прибягва до помощта на сарказма и иронията, което пък значи, че часовникът на гърмежа демонстрира дванайсет без пет. „ ЦИК – споделя народът, - разгласи, че е подготвена с резултатите, само че ще изчака гласуването. “

Тях ги знаят от дълго време и разните социологически сътрудници, изпедепсани в десетилетната обработка на предварителните настройки на гласоподавателите. И няма метод техният екзитпол да не се окаже доказан от крайния резултат. Веднъж това им се случи с Национално обединяване „ Атака “ през 2005 година и след това дълго плюха пясъка сред зъбите си, тъй като народът беше повярвал на концепцията ни, че можем да си върнем България, която загубихме. Сега обаче и тези трохи от вярата ги няма.

Подир изборната блъсканица иде ред и на упоменатия месец ноември. В календара на националната памет на първо време е датата 7 - денят, който по този начин е оплют, че даже и в Русия малко на брой го зачитат. Следва обвързваният с него у нас - и за положително, и за неприятно - 10 ноември. Заради него дежурните отрицатели и попресипналият хор на клеветата за „ тези 45 “ от дълго време се разсвирват и разпяват. Не че народът ни не е обръгнал на отровните им трели и на кантатите им в възхвала на „ тези 35 “, само че нали към момента се намира някоя наивна душа да клъвне от неведение и да се закачи на „ голата кука “ на лъжата.

Народът ни обаче от дълго време търси и сигурно ще открие в недрата си тези мъже с рошави гърди, които признават единствено Ботевата истина, всеотдайност и мъжество: независимост или гибел, самун или патрон. Само такива водачи могат да стоплят сърцето му и той знае и има вяра, че това ще се случи и ще бъде отново Ден първий!

Освен светлата годишнина на „ тези 35 “, в календара по-нататък се задава и друга една дата, която към момента никой няма куража да я назова „ рожден ден на свободата и евроатлантическите полезности, които я обуславят “. Но по този начин или другояче, на 27 ноември се навършват 105 години от подписването на Ньойския диктат през 1919 година И колцина ще се присетят, че на този ден България е била „ ощастливена “ от великодушието на днешните налагащи свободата и демокрацията колонизатори, които като велико богатство са благоволили да отсекат от снагата й единствено Южна Добруджа, Беломорска Тракия, Македония и Западните околности.

От това милосърдие на техните предшественици е било потресено даже коравото сърце на американския президент Удроу Уилсън, който напуснал Версай, споделят, поради чудовищната неправда на своите съсъюзници, последван от американската делегация на договарянията. За евангелистите на този „ правоверен съд “ над благото ни Отечество остава едно удостоверение, което обуславя построяването в наши дни на паметника на президента на Съединени американски щати Удроу Уилсън в градинката пред Централната баня в София. „ България има своите обективни етнически и стопански ползи “, което, преведено от комплицирания език на дипломацията, значи, че тя има и основанието да ги пази.

Но България доизвървя своя път на страданието - „ Виа долороса “, и биде разпната. Протестът на тогавашните предшественици на днешния ни нов Голям брат, да ме елементарни Бог за образеца, някак си необичайно прилича осъщественото от античния римски жрец от времето император Тиберий - Пилат Понтийски, прокуратор на Юдея: „ Не съм виновният аз за гибелта на този праведник “ - декларирал сановникът, след което - съгласно еврейския бит - си умил ръцете. И кръвта на мъченическа България пада върху човеколюбците Жорж Клемансо и Лойд Джордж.

Но Господ вижда. И може би неслучайно и паметникът на президента е въздигнат от днешните наши фарисеи на влажно място, наоколо с най-древния прочут извор в Улпия Сердика, през днешния ден София, до Централната й баня.

Така де, вълците не сортират, а спечелилите също като тях не знаят благосклонност. Не са обаче териториалните ампутации на историческото българско землище най-съществените загуби за България. Тогава те като че ли пречупиха духа на народа ни и неговата убеденост, че може да надмогне самичък омертата на всякакви балкански съюзи и секрети съглашения. След което всичките ни старания на нацията и страната ни бяха пренасочвани към опазването на дребното, което ни беше останало.

Препрочитам написаното дотук и ми се коства ми се, че някак бързо попрехвърлих светлата дата 10 ноември и не споделих нищо по-съществено за „ ония мрачни 45 “ на тъмното комунистическо иго. А това бяха безбожни времена, както означават евангелистите на свободата от сектата „ Свидетели от последния ден “. С протестантска неотстъпчивост те клеймят безбожието, патриарсите и владиците оттогава до през днешния ден, а в последно време славословят единствено Вартоломей и одобрената с указ от президента Зеленски Църква на Украйна. Стараят се хората, кръстят се даже и с тенекиени очи устояват на възмутителните, съгласно тях многохилядни, митинги на православните хора в Украйна, които не признават праведний Вартоломей, а заблудени тачат канона и Московския патриархат.

Господ, както си му редът, слуша и ангелите пишат, само че още занапред е ясно, че Бог постоянно е отвръщал очи от тези, които в действителност потвърдиха преди време настояването на Синедриона да бъде разпнат роденият от неговия дух наследник като възмездие за прегрешението человечески.

Не по този начин обаче се случи с времето на безбожна България. Тя, както отбелязахме, бе извървяла по-страшната част от своя „ Виа долороса “. Но по него пътят е дълъг, изключително когато прокуратори и книжници са си подали ръце. Безбожниците измежду комунистите в действителност не бяха малко, само че предрешени прислужници на Сатаната постоянно е имало. Въпреки техния грях Бог не отвърна очи от народа ни и поукрепи очакванията му, възвърна самочувствието му и му даде мощ да повярва, че строи едно ново бъдеще. Самолетите и корабите с трицветния байрак на България закръстосваха океаните на Божия свят, българската стомана съизмерваше своята неотстъпчивост и качества с „ Круп “ и „ Тисен “, струговете ни – с „ Бош “, а „ Райнд метал “ и „ Викерс “ гледаха с изненада и ужас достиженията на нашия „ Арсенал “, който тогава в действителност носеше име на атеист.

Благодатната българска земя раждаше в обилие и от пиле мляко, а жителите на България и техните деца имаха на трапезата си допустимо най-качествената храна, която се оферираше на народите в Европа. Както съм запомнил да свидетелства основният националкомунист Тодор Живков, също упрекван в безбожие, на всеки българин още от неговото рождение се осигуряваше обществена обезпеченост. Как да не го заклеймиш това време!

На това място имам намерение да прекъсна прегледа на съдбовния за България месец ноември. Важни неща през годините са се случвали в него. И други значими неща предстоят да бъдат приключени. Ледовете към този момент се пукат! Съдебните заседатели събират кураж и записват обстоятелствата, а националните обвинители не се раждат поради комфортни на изедниците „ промени “. Истинските промени следват ритъма, по който се реформира светът. А през днешния ден се срутват върхове, местят се полюси и „ въздухът трепери “.

Преди 35 години, писа поетът Митко Денев, „ германците рушнаха своята Берлинска стена. Ние в случай че бяхме, щяхме да рушнем Берлин. “ И е прав поетът, и не напълно. Ние рушнахме нещо доста по-голямо – очакванията, вярата и силите на цялостен един народ и затъпкахме в калта на безродието славата и бъдещето на една хилядолетна страна.

Остават единствено още няколко съдбовни крачки, с цел да преизпълним заветите на Конституцията на прехода, която ни завещаха перестройчикът Луканов и икономическите убийци Ричард Ран и Роналд Ът. Разправата с българското село от дълго време е към този момент отминал стадий и от години е в положение на клинична гибел. А нация, която не е обвързвана със своята земя, е невероятно да просъществува. Многоходовата композиция за доизкупуването от непознати жители на тези 19,5 милиона поземлени парцели, на които бе разграничена, към този момент е пред довеждане докрай.

Колко от тях са в непознати ръце, знае единствено основният счетоводител на глада, който калкулира успеваемостта на най-страшното през всички времена оръжие за заличаване. Хекатомбата на програмата „ земя в действителни граници “ възлиза на 1 млн. крави, 5,5 млн. овце и 2,5 млн. прасета. Това сведение е за протокола на бъдещите национални съдии и правосъдни заседатели. Все някой би трябвало да дава отговор за това по какъв начин бяха овладени най-главните лостове за операцията и леталния завършек на народа - гладът и несигурността в утрешния ден.

Другите две съдбовни крачки единствено доокръглят безразсъдството на туземната ни колониална администрация: убийството на българския лев посредством приемане на еврото и унищожаването на енергетиката ни.

На това място обаче страховитият ноемврийски календар на нашата Майчица свята напълно преднамерено би трябвало да се прелее в съпътстващия го календар на анихилирането на българския жанр и неговата страна. Но кой да им каже, че народът ни има задача? И че България ще пребъде все пак! Че ледовете се пукат, господа национални избраници! И няма да стане нито тяхната, нито вашата.
Бог люби и пази България.