Невероятната история на топ крадеца от Сиатъл бай Минчо, получил 400 хил. долара обезщетение от полицията
Минчо Дончев, или бай Минчо, както го назовават в България, е устойчив, съобразителен, находчив и собственик на голям брой гении. Както доста други българи в Америка.
Но Минчо не употребява качествата си, с цел да покаже най-хубавото от себе си зад Океана. Напротив, през 70-те и 80-те години на предишния век Минчо обира вила след вила по поречието на река Стилагумиш, на 120 км от Сиатъл, и съумява да остане неосезаем повече от 10 години, написа bg-voice.com.
През това време той живее като дивак в първобитна землянка в планината и изминава десетки километри дневно с тежка раница на гърба.
Заради непрестанните му нападения във вилната зона и „ потъването “ му в планината над Сиатъл локалните го назовават Планинския човек или Дивия планинец. Разбира се, даже и в най-хубавите екшъни, белезниците щракват и неприятните влизат в пандиза.
Но не и Минчо, чийто живот самичък по себе си може да стане кино сюжет. Той излежава едвам четири месеца зад решетките на вашингтонски затвор и бива депортиран в България. Заедно със солидна сума от към няколкостотин хиляди $, дадени му от Съединени американски щати.
В същото време полицията написа на „ сметката му “ рекордните 71 обира в 64 вили.
Минчо Дончев бяга от България през далечната 1968 година и е върнат назад през 2001 година По време на следствието против него ще стане ясно, че криейки се из горите на Сиатъл, той е пропуснал рухването на Желязната завеса и е останал в незнание за промяната на режима в Родината му.
Преди да избяга от България, Минчо работил известно време като полицай. От 1957 до 1964 година се трудил и като шеф оборудване в тогавашната институция „ Културен отдих и декорация “ в Стара Загора. По това време получава първата си присъда – 5 години затвор за опит за ликвидиране на бащата на брачната половинка си.
Излежава ги, а откакто излиза, взема решение да стане пастир, гледа цяло стадо овце и над 30 свине, а от облагата се надява да си купи апартамент. Но граблив комшия се изпречва на пътя му – краде агне след агне от стадото му.
Различни са свидетелствата кой тъкмо е извадил първи ножа и кой кого е сбил първо, само че в последна сметка съседът се оказал с прерязано гърло, а Минчо с 20-годишна присъда за ликвидиране. Този път обаче той няма желание да лежи в пандиза и бяга.
Два месеца живее като партизанин в гората, по-късно минава незаконно границата и се озовава в Гърция. От там пешком през Югославия, Австрия, та чак в Италия, където получава статут на политически бежанец.
Снабден с него, бай Минчо отпътува напълно легално за Америка, където е посрещнат с отворени прегръдки. Там се дами през 1982 година и изкарва прехраната си като монтьор, само че не заплаща налози, за което управляващите потеглят по петите му.
Истинският му конфликт с полицията обаче идва през 1985 година, откакто взема решение да взриви дома на американската си държанка.
Тогава той е задържан в окръг Кинг, Вашингтон, само че още веднъж съумява да избяга и да се скрие от униформените. И потъва вдън гора.
Не след дълго жителите на вилната зона край Сиатъл стартират да се оплакват от набези на вилите им.
В началото полицията се чуди дали не става дума за нападения на животно, защото единственото, което липсвало от къщите, била храна. Парите и полезностите оставали непокътнати.
„ Задигна ми три кутии макарони и сирене, като разруши новото ми стъкло за 300 USD “, жалва се по това време една от собственичките на ограбените вили. Друг пострадал, Боб Гарднър, споделя: „ Всеки път, когато нахлуваше във вилата ни, Планинският човек омиташе кухненските шкафове и хладилника до трошичка “.
Минчо в действителност привиква виладжиите край Сиатъл сами да му оставят храна. Когато такава липсва, той остава безспорни знаци, че това не е по усета му. Така да вземем за пример при един от набезите си той разкрил празни шкафовете и хладилника в една от вилите.
Това явно доста го ядосало, тъй като употребявал чаршафите на притежателите вместо тоалетна хартия. Историята мълчи дали виладжиите са заредили храна за идващия път, само че поради неналичието на нови знаци, може да се допусна, че са разбрали недвусмисленото обръщение на българина.
Докато броди из гората, Дивият планинец, както го назовава американската преса по това време, измервал времето по сезоните и когато го хванали през 1998 година, вярвал, че е още в 1997 година
А по какъв начин съумяват да го заловен ли? След като един от пострадалите, Фил Вининг, се свързва с Джоел Хардин – някогашен рейнджър и експерт по следене. Той работел четвърт век на американско-канадската граница и бил профилиран в издирването на хора.
През 1997 година рейнджърът потегля по следите на българина. Прави карта на обирите, осъществени от Минчо, обрисува периметъра на региона и поставя инфрачервени датчици за придвижване, с които се надява да засече крадеца. Разследващите към този момент са открили, че Планинският човек е остроумен, с инстинкти на животно и постоянно сменя маршрутите си.
На 1 март 1998 година методите на Хардин дават резултат. Единият от датчиците се задейства, десетина минути по-късно и други два. Бившият рейнджър се свързва с шерифа на региона Снохомиш Джон Тейлър и ден по-късно служители на реда, снабдени с уреди за нощно виждане, потеглят по дирите на Дивия планинец.
И срещата им не закъснява. Полицаите го засичат с претъпкана с хранителни запаси раница от следващия грабеж, въоръжен с пръчка, три ножа и два револвера. Българинът се съпротивлява, само че преследвачите му насъскват против него полицейско куче, което го поваля и ранява тежко. Така след десетгодишно търсене белезниците най-сетне щракват на ръцете на Планинския човек.
Той е упрекнат в непозволено навлизане в непозната благосъстоятелност и в нелегално владеене на оръжие. Пуснат под гаранция от 10 000 $ и изпратен за лекуване в болница Harborview Medical Center в Сиатъл.
Така партизанският живот в Америка на Минчо Дончев завършва. Малко по-късно той е изправен пред съда, където се признава за отговорен и по двете обвинявания. Осъден е на 9 месеца затвор, от които излежава единствено четири в пандиза Уола Уола във Вашингтон. След това управляващите вземат решение да го депортират в България.
Но в това време по съвет на юриста си българинът завежда дело против полицията за пострадванията от полицейското куче. Дончев е изгубил 40% от ходилото си и два пръста, а искът му е за $20 млн. от федералния съд в Сиатъл.
Адвокатът на българина Марк Шепърд твърди, че кракът на клиента му е обезобразен и в никакъв случай повече няма да се възвърне изцяло. Той застъпва и тезата, че Минчо Дончев има потребност от финансова отплата и с цел да се приспособява по-успешно към обществото и новия си живот в него.
Шерифът Рик Барт, който води интервенцията по залавянето на Планинския човек, признава, че той би трябвало да получи известна отплата за нанесените му вреди, само че отхвърля полицейските чиновници да са използвали непозволена мощ. В последна сметка полицията се съгласява да изплати на българина обезщетение от $416 000.
Според някои от разказите за него сумата е $1 млн., от която след приспадане на налозите останали чисти $416 000. Част от тях той дава на юриста си, а останалите задържа за себе си. Колко тъкмо са, не излиза наяве, само че сигурно са най-малко половината. Парите обаче Минчо по този начин и не получил вкупом, а му били изпращани на части от Съединени американски щати.
Малко откакто получава компенсацията, Минчо е депортиран в България. В Родината отминалостта за убийството от 1966 година от дълго време е изтекла и той стартира новия си живот начисто. Според някои свидетелства през днешния ден той наближава 90-те си години и постоянно се оплаква от набезите на крадци в къщата си в село Медово.
В България – нова къща, жена и мерцедес
След завръщането си в България Минчо Дончев купува огромна къща в Павел баня, с цел да лекува в курорта болните си крайници. Новият живот стартира и с нова жена – той заживяна с 29 години по-младата от него Айтен, с която по-късно подписва и цивилен брак. През 2006 година той беше на 75 година
През 2015 година, когато е 84 години, той се мести в село Медово, община Братя Даскалови. Минчо купил къща там, откакто се развел с Айтен и продал парцела си в Павел баня.
След завръщането си, в щастливите години с Айтен, двамата отглеждат ярета и доста пуйки, имат коне и крави, купуват коли, въпреки и втора употреба. Броят им в един миг доближава 7, измежду тях и 3 мерцедеса – бял, черен и сив, като част от тях били регистрирани на името на Айтен, за която твърдяха, че е доста добър водач.
Единственият проблем на бай Минчо било високото му кръвно, защото нахапаните му от полицейското куче крайници почнали да се оправят. Понякога вдигал 220 – толкоз, че по думите му и апаратът не успявал да го улови. При една от следващите си хипертонични рецесии той решил да подпише брак с обичаната си Айтен, с цел да не бъде лишена от завещание, „ в случай че с него стане нещо “.
По-късно таман това завещание ги разделя. Парите от американското премеждие свършили, а двамата се развеждат след дълги правосъдни разногласия за парцели и движими движимости, които стигат до най-висшите правосъдни инстанции. Бай Минчо обвиняваше дамата, че е алчна, тя се оплакваше, че я тормозел.
Историята им приключва трагично – преди 4 години Айтен умира в злополука зад кормилото на мерцедес, евентуално един от тези, които Бай Минчо й купил.
Но Минчо не употребява качествата си, с цел да покаже най-хубавото от себе си зад Океана. Напротив, през 70-те и 80-те години на предишния век Минчо обира вила след вила по поречието на река Стилагумиш, на 120 км от Сиатъл, и съумява да остане неосезаем повече от 10 години, написа bg-voice.com.
През това време той живее като дивак в първобитна землянка в планината и изминава десетки километри дневно с тежка раница на гърба.
Заради непрестанните му нападения във вилната зона и „ потъването “ му в планината над Сиатъл локалните го назовават Планинския човек или Дивия планинец. Разбира се, даже и в най-хубавите екшъни, белезниците щракват и неприятните влизат в пандиза.
Но не и Минчо, чийто живот самичък по себе си може да стане кино сюжет. Той излежава едвам четири месеца зад решетките на вашингтонски затвор и бива депортиран в България. Заедно със солидна сума от към няколкостотин хиляди $, дадени му от Съединени американски щати.
В същото време полицията написа на „ сметката му “ рекордните 71 обира в 64 вили.
Минчо Дончев бяга от България през далечната 1968 година и е върнат назад през 2001 година По време на следствието против него ще стане ясно, че криейки се из горите на Сиатъл, той е пропуснал рухването на Желязната завеса и е останал в незнание за промяната на режима в Родината му.
Преди да избяга от България, Минчо работил известно време като полицай. От 1957 до 1964 година се трудил и като шеф оборудване в тогавашната институция „ Културен отдих и декорация “ в Стара Загора. По това време получава първата си присъда – 5 години затвор за опит за ликвидиране на бащата на брачната половинка си.
Излежава ги, а откакто излиза, взема решение да стане пастир, гледа цяло стадо овце и над 30 свине, а от облагата се надява да си купи апартамент. Но граблив комшия се изпречва на пътя му – краде агне след агне от стадото му.
Различни са свидетелствата кой тъкмо е извадил първи ножа и кой кого е сбил първо, само че в последна сметка съседът се оказал с прерязано гърло, а Минчо с 20-годишна присъда за ликвидиране. Този път обаче той няма желание да лежи в пандиза и бяга.
Два месеца живее като партизанин в гората, по-късно минава незаконно границата и се озовава в Гърция. От там пешком през Югославия, Австрия, та чак в Италия, където получава статут на политически бежанец.
Снабден с него, бай Минчо отпътува напълно легално за Америка, където е посрещнат с отворени прегръдки. Там се дами през 1982 година и изкарва прехраната си като монтьор, само че не заплаща налози, за което управляващите потеглят по петите му.
Истинският му конфликт с полицията обаче идва през 1985 година, откакто взема решение да взриви дома на американската си държанка.
Тогава той е задържан в окръг Кинг, Вашингтон, само че още веднъж съумява да избяга и да се скрие от униформените. И потъва вдън гора.
Не след дълго жителите на вилната зона край Сиатъл стартират да се оплакват от набези на вилите им.
В началото полицията се чуди дали не става дума за нападения на животно, защото единственото, което липсвало от къщите, била храна. Парите и полезностите оставали непокътнати.
„ Задигна ми три кутии макарони и сирене, като разруши новото ми стъкло за 300 USD “, жалва се по това време една от собственичките на ограбените вили. Друг пострадал, Боб Гарднър, споделя: „ Всеки път, когато нахлуваше във вилата ни, Планинският човек омиташе кухненските шкафове и хладилника до трошичка “.
Минчо в действителност привиква виладжиите край Сиатъл сами да му оставят храна. Когато такава липсва, той остава безспорни знаци, че това не е по усета му. Така да вземем за пример при един от набезите си той разкрил празни шкафовете и хладилника в една от вилите.
Това явно доста го ядосало, тъй като употребявал чаршафите на притежателите вместо тоалетна хартия. Историята мълчи дали виладжиите са заредили храна за идващия път, само че поради неналичието на нови знаци, може да се допусна, че са разбрали недвусмисленото обръщение на българина.
Докато броди из гората, Дивият планинец, както го назовава американската преса по това време, измервал времето по сезоните и когато го хванали през 1998 година, вярвал, че е още в 1997 година
А по какъв начин съумяват да го заловен ли? След като един от пострадалите, Фил Вининг, се свързва с Джоел Хардин – някогашен рейнджър и експерт по следене. Той работел четвърт век на американско-канадската граница и бил профилиран в издирването на хора.
През 1997 година рейнджърът потегля по следите на българина. Прави карта на обирите, осъществени от Минчо, обрисува периметъра на региона и поставя инфрачервени датчици за придвижване, с които се надява да засече крадеца. Разследващите към този момент са открили, че Планинският човек е остроумен, с инстинкти на животно и постоянно сменя маршрутите си.
На 1 март 1998 година методите на Хардин дават резултат. Единият от датчиците се задейства, десетина минути по-късно и други два. Бившият рейнджър се свързва с шерифа на региона Снохомиш Джон Тейлър и ден по-късно служители на реда, снабдени с уреди за нощно виждане, потеглят по дирите на Дивия планинец.
И срещата им не закъснява. Полицаите го засичат с претъпкана с хранителни запаси раница от следващия грабеж, въоръжен с пръчка, три ножа и два револвера. Българинът се съпротивлява, само че преследвачите му насъскват против него полицейско куче, което го поваля и ранява тежко. Така след десетгодишно търсене белезниците най-сетне щракват на ръцете на Планинския човек.
Той е упрекнат в непозволено навлизане в непозната благосъстоятелност и в нелегално владеене на оръжие. Пуснат под гаранция от 10 000 $ и изпратен за лекуване в болница Harborview Medical Center в Сиатъл.
Така партизанският живот в Америка на Минчо Дончев завършва. Малко по-късно той е изправен пред съда, където се признава за отговорен и по двете обвинявания. Осъден е на 9 месеца затвор, от които излежава единствено четири в пандиза Уола Уола във Вашингтон. След това управляващите вземат решение да го депортират в България.
Но в това време по съвет на юриста си българинът завежда дело против полицията за пострадванията от полицейското куче. Дончев е изгубил 40% от ходилото си и два пръста, а искът му е за $20 млн. от федералния съд в Сиатъл.
Адвокатът на българина Марк Шепърд твърди, че кракът на клиента му е обезобразен и в никакъв случай повече няма да се възвърне изцяло. Той застъпва и тезата, че Минчо Дончев има потребност от финансова отплата и с цел да се приспособява по-успешно към обществото и новия си живот в него.
Шерифът Рик Барт, който води интервенцията по залавянето на Планинския човек, признава, че той би трябвало да получи известна отплата за нанесените му вреди, само че отхвърля полицейските чиновници да са използвали непозволена мощ. В последна сметка полицията се съгласява да изплати на българина обезщетение от $416 000.
Според някои от разказите за него сумата е $1 млн., от която след приспадане на налозите останали чисти $416 000. Част от тях той дава на юриста си, а останалите задържа за себе си. Колко тъкмо са, не излиза наяве, само че сигурно са най-малко половината. Парите обаче Минчо по този начин и не получил вкупом, а му били изпращани на части от Съединени американски щати.
Малко откакто получава компенсацията, Минчо е депортиран в България. В Родината отминалостта за убийството от 1966 година от дълго време е изтекла и той стартира новия си живот начисто. Според някои свидетелства през днешния ден той наближава 90-те си години и постоянно се оплаква от набезите на крадци в къщата си в село Медово.
В България – нова къща, жена и мерцедес
След завръщането си в България Минчо Дончев купува огромна къща в Павел баня, с цел да лекува в курорта болните си крайници. Новият живот стартира и с нова жена – той заживяна с 29 години по-младата от него Айтен, с която по-късно подписва и цивилен брак. През 2006 година той беше на 75 година
През 2015 година, когато е 84 години, той се мести в село Медово, община Братя Даскалови. Минчо купил къща там, откакто се развел с Айтен и продал парцела си в Павел баня.
След завръщането си, в щастливите години с Айтен, двамата отглеждат ярета и доста пуйки, имат коне и крави, купуват коли, въпреки и втора употреба. Броят им в един миг доближава 7, измежду тях и 3 мерцедеса – бял, черен и сив, като част от тях били регистрирани на името на Айтен, за която твърдяха, че е доста добър водач.
Единственият проблем на бай Минчо било високото му кръвно, защото нахапаните му от полицейското куче крайници почнали да се оправят. Понякога вдигал 220 – толкоз, че по думите му и апаратът не успявал да го улови. При една от следващите си хипертонични рецесии той решил да подпише брак с обичаната си Айтен, с цел да не бъде лишена от завещание, „ в случай че с него стане нещо “.
По-късно таман това завещание ги разделя. Парите от американското премеждие свършили, а двамата се развеждат след дълги правосъдни разногласия за парцели и движими движимости, които стигат до най-висшите правосъдни инстанции. Бай Минчо обвиняваше дамата, че е алчна, тя се оплакваше, че я тормозел.
Историята им приключва трагично – преди 4 години Айтен умира в злополука зад кормилото на мерцедес, евентуално един от тези, които Бай Минчо й купил.
Източник: blitz.bg
КОМЕНТАРИ