И други президенти са се сърдили на медии. Ердоган на „Шарли Ебдо“, например. Помните ли?
Миналата седмица много се пошумя към случая „ Радев vs. Дойче Веле “. Ще кажете: „ стихия в чаша вода “. И несъмнено щяхте да сте прави, в случай че:
а.) сцената беше домашна, а не интернационална (пак неприятно, само че с етикета „ тука е по този начин! “ сме посвикнали); и
б.) беше някой „ политик “ от по-нисък сан, като елементарен копейкин или новоизгряващ военачалник русолюб.
Но сцената е международната – в очите на всички; а позицията идва от най-високо – президента ни.
Да се опитваш да търсиш „ право на отговор “ на изчерпателен коментар е еднакво на това да търсиш право на отговор на анекдот, ария или афиш.
Нека обясня.
Анализът (или коментарът, да го назовем така) не е дописка или репортаж. Това е израз на персоналното мнение на създателя. Ето каква е разликата:
НОВИНАТА „ ще вали “ НЕ Е равносилна на МНЕНИЕТО „ съгласно мен ще вали “. За едното ти би трябвало източник, да речем Българска академия на науките или най-малко друга медия, която да цитираш. За второто ти би трябвало просто да имаш мнение.
В писмото си до „ Дойче Веле “ от Президентството загатват думите: „ професионалната нравственос и журналистическите стандарти “. Добре, само че е хубаво да познаваме разпоредбите преди да държим сметка на сътрудниците по какъв начин си правят работата. Особено на сътрудниците от една от най-уважаваните медии в последните десетилетия по целия свят, чиято работа е пример за професионализъм. Ще повторя думите „ по целия свят “…
Ако Стеф Къри ме види да играя баскетбол и ми каже, че греша тук и тук, и тук, първата ми реакция няма да е подозрение в НЕГОВИЯ професионализъм. Повярвайте ми.
Доста мощно възприятие за комизъм се желае, с цел да обвиниш „ Дойче Веле “ в непрофесионализъм.
От Президентството изкусно назовават аналитичния коментар „ материалът “ и „ публикацията “, вместо с същинското му име… разбор или коментар. Което автоматизирано му „ облича дрехата “ на журналистически материал (което той не е), а там към този момент важат упоменатите и намекнатите „ професионална нравственос и журналистически стандарти “, които включват толкоз и толкоз гледни точки, толкоз и толкоз източника, позоваване, следствие и така нататък Но анализът не го включва. Анализът (или коментарът) може да бъде написан от всекиго – от парламентариста до продавача на праскови на пазара. Той е мнение. Толкова. Нѝ повече, нѝ по-малко.
Както можете да се досетите, тук не важи и правилото за „ правото на отговор “, тъй като е неуместно да отговаряш на персонално мнение. Поне съгласно „ професионалната нравственос и журналистическите стандарти “.
Както споделих: да се опитваш да търсиш „ право на отговор “ на изчерпателен коментар е еднакво на това да търсиш право на отговор на анекдот, ария или афиш.
Нормално е това да не е ясно на елементарния човек. Добре. На никого не му е работа да е осведомен с тези детайлности и аз, да вземем за пример, виждам с схващане, когато хората назовават мненията ми „ дописка “ или „ репортаж “. Но от президента бих очаквал повече знания по тематиката, изключително щом идва от формалните му информационни канали, а не от персонално изявление или шерване на статус във Facebook.
Това едно… второ: бързината, с която президентът е очаквал да му дадат правото на отговор (да речем, че му се е полагало, което не е по този начин, но…), подухва на мисълта, че навикът тук е доста, но доста неприятен. Сещате ли се защо приказвам?
Когато съм на открито измежду хората, когато се посрамвам, посрамвам себе си. Когато съм на работното си място и се посрамвам, посрамвам себе си и медията си. А в този момент сещате ли се, в случай че бях президент, кого щях да посрамвам? Публично? Пред света?
Както и да е. Да речем, че всеки има право на неточност, въпреки че точно един водач би трябвало да знае, че има специалности, в които нямаш право даже на ЕДНА неточност. Пилотите, да вземем за пример. Или президентите, допускам. Но това е просто мое мнение. Нали прочетохте добре: „ мнение “.
А намекът за някогашния канцлер Шрьодер в писмото до „ Дойче Веле “, облечен в думите: „ …други европейски политици обаче са избрали да съставляват съветски ползи и капитали и в това отношение политици от Германия не вършат изключение “, е прекомерно добре прочут ни образец от едни по-стари и по-съветски времена, в които неналичието на мотив се защитаваше с остроумието: „ а вие пък за какво биете нег*ите? “ Похват, който Кремъл употребява и до през днешния ден.
От какво в действителност се усеща обиден Радев? От персоналното мнение и убеждението на създателя (който е учител по военна история в Университета в Потсдам и експерт по някогашните разследващи служби на Източна Европа), че президентът ни е про-кремълски насочен.
Което иде да покаже, че в действителност Радев взе участие в доста комплицирана игра сега, тъй като е неприятно за сътрудниците и от двете страни. Ако не беше по този начин, позицията му щеше да бъде ясно и изрично изразена.
Не-е… не се заблуждавайте, че „ позицията “ на неутралитета е някаква позиция. Особено пък такава, която можеш да заявиш изрично. Няма такова нещо като „ изрично въздържал се “.
Разбирате ли… финалът на Световното състезание НЕ МОЖЕ да приключи наедно. Все единият тим би трябвало да завоюва. Дори да е след дузпи. Точно както в това разделяне сред Москва и цивилизацията не може да останеш безпристрастен. „ Неутрален “ сега е зле прикритото „ с Москва “. Просто играта е такава през днешния ден. Така се случи. Защо това е по този начин, би било обект на цялостен различен „ материал “, само че да не слагаме история в историята, тъй като този текст не би трябвало да става разтегателен.
Когато споделяме: да не пращаме оръжия, с цел да свърши войната по-бързо, ние споделяме: да ги оставим да бъдат избити и поробени по-бързо. А доводът с „ въвличането ни “ е просто неплатежоспособен (никоя от помагащите страни не е въвлечена. Факт!) и това е добре известно на всички политици, само че за какво някои от тях избират да споделят противоположното, е оттатък качествата ми да проумея.
Е, не напълно, но… се притеснявам, че след това ще питат за „ право на отговор “ на коментара ми.
Да спрем за момент, единствено за момент и да си представим, че става дума не за Украйна, а за България, и че годината е не 2022-ра, а е краят на 19 век. „ Въздържането “, „ неутралитетът “, „ да свърши по-бързо клането “, „ да не помагаме… “ Изведнъж стартира да звучи грозно, нали? Историята е с цел да вършим паралели и да се учим от нея.
А в този момент вижте и материала на „ Дойче Веле “, тъй като този дребен образец, който ви дадох, бледнее пред всички тези, изброени там и разказани добре – изключително касаещите предишното, близко и далечно. ↓↓↓↓
***
Но да се върнем на главното тук, а точно отношението: ВЛАСТ—НАВИК—МЕДИЯ.
Причината за „ дъното “ по независимост на словото и пресата в една страна идва точно от навика на властта да се отнася към медията като към нещо, което може да се назидава. И под думата „ назидава “ разбирайте всичко, което ви хрумне – колкото е по-лошо, толкоз по-ниско е паднала свободата.
В нашата страна това е с дълбоки обичаи. Тъкмо отлепихме, да не се връщаме назад. А и… по този начин обществено и пред целия свят.
Помните ли, един различен „ сърдит “ на медия президент? Медията беше „ Шарли Ебдо “, а президентът беше Ердоган. Нека не следваме тези „ положителни практики “, както споделих: таман отлепихме, да не се връщаме назад.
На горната лява фотография, на плаката написа: „ Хитлер не ни е нападал, за какво да атакуваме Хитлер? “
До нея: „ Ленд лийз - изгубени животи “
На долната лява фотография: „ Въоръжаването на Британия ще проточи войната “
До нея: „ Защо не мир с Хитлер? “
Това е от антивоенен митинг на „ неутрални “ в Съединени американски щати, Ню Йорк, 7 юли 1941 година
а.) сцената беше домашна, а не интернационална (пак неприятно, само че с етикета „ тука е по този начин! “ сме посвикнали); и
б.) беше някой „ политик “ от по-нисък сан, като елементарен копейкин или новоизгряващ военачалник русолюб.
Но сцената е международната – в очите на всички; а позицията идва от най-високо – президента ни.
Да се опитваш да търсиш „ право на отговор “ на изчерпателен коментар е еднакво на това да търсиш право на отговор на анекдот, ария или афиш.
Нека обясня.
Анализът (или коментарът, да го назовем така) не е дописка или репортаж. Това е израз на персоналното мнение на създателя. Ето каква е разликата:
НОВИНАТА „ ще вали “ НЕ Е равносилна на МНЕНИЕТО „ съгласно мен ще вали “. За едното ти би трябвало източник, да речем Българска академия на науките или най-малко друга медия, която да цитираш. За второто ти би трябвало просто да имаш мнение.
В писмото си до „ Дойче Веле “ от Президентството загатват думите: „ професионалната нравственос и журналистическите стандарти “. Добре, само че е хубаво да познаваме разпоредбите преди да държим сметка на сътрудниците по какъв начин си правят работата. Особено на сътрудниците от една от най-уважаваните медии в последните десетилетия по целия свят, чиято работа е пример за професионализъм. Ще повторя думите „ по целия свят “…
Ако Стеф Къри ме види да играя баскетбол и ми каже, че греша тук и тук, и тук, първата ми реакция няма да е подозрение в НЕГОВИЯ професионализъм. Повярвайте ми.
Доста мощно възприятие за комизъм се желае, с цел да обвиниш „ Дойче Веле “ в непрофесионализъм.
От Президентството изкусно назовават аналитичния коментар „ материалът “ и „ публикацията “, вместо с същинското му име… разбор или коментар. Което автоматизирано му „ облича дрехата “ на журналистически материал (което той не е), а там към този момент важат упоменатите и намекнатите „ професионална нравственос и журналистически стандарти “, които включват толкоз и толкоз гледни точки, толкоз и толкоз източника, позоваване, следствие и така нататък Но анализът не го включва. Анализът (или коментарът) може да бъде написан от всекиго – от парламентариста до продавача на праскови на пазара. Той е мнение. Толкова. Нѝ повече, нѝ по-малко.
Както можете да се досетите, тук не важи и правилото за „ правото на отговор “, тъй като е неуместно да отговаряш на персонално мнение. Поне съгласно „ професионалната нравственос и журналистическите стандарти “.
Както споделих: да се опитваш да търсиш „ право на отговор “ на изчерпателен коментар е еднакво на това да търсиш право на отговор на анекдот, ария или афиш.
Нормално е това да не е ясно на елементарния човек. Добре. На никого не му е работа да е осведомен с тези детайлности и аз, да вземем за пример, виждам с схващане, когато хората назовават мненията ми „ дописка “ или „ репортаж “. Но от президента бих очаквал повече знания по тематиката, изключително щом идва от формалните му информационни канали, а не от персонално изявление или шерване на статус във Facebook.
Това едно… второ: бързината, с която президентът е очаквал да му дадат правото на отговор (да речем, че му се е полагало, което не е по този начин, но…), подухва на мисълта, че навикът тук е доста, но доста неприятен. Сещате ли се защо приказвам?
Когато съм на открито измежду хората, когато се посрамвам, посрамвам себе си. Когато съм на работното си място и се посрамвам, посрамвам себе си и медията си. А в този момент сещате ли се, в случай че бях президент, кого щях да посрамвам? Публично? Пред света?
Както и да е. Да речем, че всеки има право на неточност, въпреки че точно един водач би трябвало да знае, че има специалности, в които нямаш право даже на ЕДНА неточност. Пилотите, да вземем за пример. Или президентите, допускам. Но това е просто мое мнение. Нали прочетохте добре: „ мнение “.
А намекът за някогашния канцлер Шрьодер в писмото до „ Дойче Веле “, облечен в думите: „ …други европейски политици обаче са избрали да съставляват съветски ползи и капитали и в това отношение политици от Германия не вършат изключение “, е прекомерно добре прочут ни образец от едни по-стари и по-съветски времена, в които неналичието на мотив се защитаваше с остроумието: „ а вие пък за какво биете нег*ите? “ Похват, който Кремъл употребява и до през днешния ден.
От какво в действителност се усеща обиден Радев? От персоналното мнение и убеждението на създателя (който е учител по военна история в Университета в Потсдам и експерт по някогашните разследващи служби на Източна Европа), че президентът ни е про-кремълски насочен.
Което иде да покаже, че в действителност Радев взе участие в доста комплицирана игра сега, тъй като е неприятно за сътрудниците и от двете страни. Ако не беше по този начин, позицията му щеше да бъде ясно и изрично изразена.
Не-е… не се заблуждавайте, че „ позицията “ на неутралитета е някаква позиция. Особено пък такава, която можеш да заявиш изрично. Няма такова нещо като „ изрично въздържал се “.
Разбирате ли… финалът на Световното състезание НЕ МОЖЕ да приключи наедно. Все единият тим би трябвало да завоюва. Дори да е след дузпи. Точно както в това разделяне сред Москва и цивилизацията не може да останеш безпристрастен. „ Неутрален “ сега е зле прикритото „ с Москва “. Просто играта е такава през днешния ден. Така се случи. Защо това е по този начин, би било обект на цялостен различен „ материал “, само че да не слагаме история в историята, тъй като този текст не би трябвало да става разтегателен.
Когато споделяме: да не пращаме оръжия, с цел да свърши войната по-бързо, ние споделяме: да ги оставим да бъдат избити и поробени по-бързо. А доводът с „ въвличането ни “ е просто неплатежоспособен (никоя от помагащите страни не е въвлечена. Факт!) и това е добре известно на всички политици, само че за какво някои от тях избират да споделят противоположното, е оттатък качествата ми да проумея.
Е, не напълно, но… се притеснявам, че след това ще питат за „ право на отговор “ на коментара ми.
Да спрем за момент, единствено за момент и да си представим, че става дума не за Украйна, а за България, и че годината е не 2022-ра, а е краят на 19 век. „ Въздържането “, „ неутралитетът “, „ да свърши по-бързо клането “, „ да не помагаме… “ Изведнъж стартира да звучи грозно, нали? Историята е с цел да вършим паралели и да се учим от нея.
А в този момент вижте и материала на „ Дойче Веле “, тъй като този дребен образец, който ви дадох, бледнее пред всички тези, изброени там и разказани добре – изключително касаещите предишното, близко и далечно. ↓↓↓↓
***
Но да се върнем на главното тук, а точно отношението: ВЛАСТ—НАВИК—МЕДИЯ.
Причината за „ дъното “ по независимост на словото и пресата в една страна идва точно от навика на властта да се отнася към медията като към нещо, което може да се назидава. И под думата „ назидава “ разбирайте всичко, което ви хрумне – колкото е по-лошо, толкоз по-ниско е паднала свободата.
В нашата страна това е с дълбоки обичаи. Тъкмо отлепихме, да не се връщаме назад. А и… по този начин обществено и пред целия свят.
Помните ли, един различен „ сърдит “ на медия президент? Медията беше „ Шарли Ебдо “, а президентът беше Ердоган. Нека не следваме тези „ положителни практики “, както споделих: таман отлепихме, да не се връщаме назад.
На горната лява фотография, на плаката написа: „ Хитлер не ни е нападал, за какво да атакуваме Хитлер? “
До нея: „ Ленд лийз - изгубени животи “
На долната лява фотография: „ Въоръжаването на Британия ще проточи войната “
До нея: „ Защо не мир с Хитлер? “
Това е от антивоенен митинг на „ неутрални “ в Съединени американски щати, Ню Йорк, 7 юли 1941 година
Източник: novini.bg
КОМЕНТАРИ