Отказвам да мисля позитивно. Избирам да съм цяла!
Минах към този момент през позитивното мислене. Изпитах на гърба си неговите клопки, схванах уловките. Затова в този момент с чиста съвест мога да заявя, че то не прави работа. Изкуствено е и ме направи подправена. То беше следващата маска, която сама си създадох и си слагах всяка заран преди да изляза от у дома. И махах, когато се прибирах. А, вярвайте ми, без маската и зад заключената врата ставаше ужасно.
Позитивното мислене не стигна до душата ми, не промени спомените ми, още по-малко пък схващанията и вярванията, които съм натрупала и натрупала неумишлено с години, не излекува раните ми.
Само ме затвори в балон, който се спука с гръм и тропот, когато навлязох в тръните (защото, колкото и положително да мислиш, тръните, които са действителни, не ти се разминават). Макар да са ми казвали, че да залепиш балон е невероятно, аз поставих неистови старания, залепих всички дупки в моя и продължих да мисля положително. „ Балонът ми е цялостен и непробиваем, балонът ми е цялостен и непробиваем… ”. До идващото „ тряяяяс ”, по този начин мощно, че от балона нищо не остана. И от мен също. Само се снабдих с още една рана, която да церя.
Озовах се толкоз надалеч от себе си, че не виждах дори и мястото, от което бях тръгнала да мисля положително. И сама. (Защото и това му е кофти на позитивното мислене. Ако си хилнат положително, имаш другари, решиш ли обаче положително да се озъбиш или оплачеш, приятелите изчезват като попарени с оправданието: „ Явно имаш потребност да останеш сама ”). И като няма с кого, започваш да приказваш със себе си, т.е. с изстрадалата си и изнурена от изкуствено благополучие душичка.
Така започнах да чувам моята. В началото думите ѝ се забиваха като шипове в кожата ми, разбъркваха мозъка ми, подлудяваха сънищата ми. Протестирах, отричах, оправдавах се, извинявах се, молих се, предадох се… Смирих се. И се влюбих в душата си с всичките ѝ недостатъци. И станах любопитна да я опозная. Сега нямам самообладание да оставам уединено с нея, въпреки постоянно по-късно да ми трябват дни да се съвзема.
Така че към този момент не желая да поглъщам мощните отрицателни страсти. Искам да ги изкрещя. Не желая да затварям вратата под носа на отрицателните мисли. Искам да ги преживея и след това да си простя, че ги имам. Човек съм, не са почнали да ми порастват криле. Искам от време на време да имам сили да се оплача, тъй като и това е метод да отворя душата си към другар. Не желая всеки ден и всяка минута да съм мощна, желая да се науча да споделям „ не мога ”. Защото да споделям „ не мога ”, значи, че мога да желая помощ, а това към този момент е голяма мощ.
Какво да върша, когато сянката в мен реши да излезе напред и за ден-два да вземе властта? Да воювам? Да я отхвърлям? Да се върша, че не слушам гласа ѝ? Или просто да я изслушам. Може пък да има какво да ми каже. Може пък тъкмо тя да ме научи на мъдрост. Какво като е сянка.
Всички уеб сайтове, книги и учители по положително мислене ми повтарят, че нараства това, към което насоча силата си. Е, тогава, в случай че насоча цялата си сила да отхвърлям моята сянка, тя няма ли да стане двойна.
Не! Категорично отхвърлям да мисля положително. Вие както решите, само че аз предпочитам да съм си аз. Искам си и двете половини, тъй като единствено по този начин мога да съм цяла – и с положителната аз и с неприятната аз.
Автор: Сашка Александрова, www.myvelikoturnovo.com
