Минчо Коралски, директор на Агенцията за хората с увреждания, пред „Труд“: Законите са само песъчинка в социалната индустрия
Мина повече от месец, откогато майките на деца с увреждания разтуриха палатковия лагер пред Народното събрание, прекратиха протеста си на жълтите павета и се прибраха –да чакат по домовете си резултатите от законите, които отвоюваха от властта. Какви ли ще са тия резултати? – питаме специалиста Минчо Коралски. Той е освен шеф на държавната организация, призвана да отстоява правата им, той е и един от тях, тъй като е прикрепен на инвалидна количка от години насам.
– Вие несъмнено сте щастлив, господин Коралски, от това, че по едно и също време са желанията и на протестиращите майки – за законодателство в името на децата им, и на премиера – да му се махнат от главата?
– Радостен съм. Но не съм възхитен. Беше извънредно време да почнем да променяме законодателството за хората с увреждания. Още през 2012 година ратифицирахме конвенцията за техните права. Според нея следва да се приспособява околната среда към потребностите на тия хора, а не противоположното, както се считаше по-рано. Тази нова политика откри израз в 2 закона – за уврежданията и за персоналната помощ. С тяхното приемане майките стопираха митингите. Бях началник на делегацията, която рапортува в Женева ограниченията по конвенцията и бях удовлетворен да чуя там от Комитета по правата на хората с увреждания, че се движим в вярна посока.
– Майките от самодейността „ Системата ни убива “ отварят парещ телефон, с цел да коментират правата на хората след приемането на двата закона.
– Знам. Обаче не мисля, че със Закона за хората с увреждания (ЗХУ) и Закона за персоналната помощ (ЗЛМ) сме създали голяма крачка към решаването на всички проблеми. Не имам вяра с приемането им да отпадне стигмата, че тия хора са неработоспобни и непълноценни членове на обществото. Тия закони са песъчинка в основата на обществената промишленост, от която хората с увреждания имат потребност. Но те са значими, несъмнено, тъй като рамкират отговорностите на институциите.
– Какво е новото в тях, на което да се зарадваме?
– В ЗХУ новото е в замяната на интеграционните добавки с месечна финансова помощ, според от степента на увреждането – от 7% до 27% над границата на бедността, която т.г. е 348 лева С интеграционните добавки за никаква интеграция не можеше да става въпрос. По 10-12 лева се даваха въз основата на обезпечения най-малък приход и по преценка има ли потребност човек от тях, и защо – за превоз, храна, образование и прочие Друга оригиналност е, че със ЗХУ пред хората с увреждания се открива опция да работят на квотен принцип във компании с над 50 души. Тази норма срещна съпротивата на много работодатели. Първо, тъй като те не обичат да им се постановат отговорности. И второ, заради предубеждението, че индивидът с увреждане е инвалид, което аз не одобрявам за съществено. За мен Териториалната експертна лекарска комисия (ТЕЛК) е написала “ 100% нетрудоспособност “. Не тъй като не мога да работя, а тъй като не мога да си движа краката. Ампутираният крайник, високото кръвно, диабетът не лимитират опциите на хората да работят и те го вършат, дори някои си крият ТЕЛК-овете от работодателите, с цел да не ги изгонят. Ама имало браншове, в които хора с увреждания не могат да работят! Да, само че ето в Оловно-цинковия комбинат трудоустроените се занимават с развъждане на цветя, пране, готвене и така нататък При положително предпочитание във компания с 50 души постоянно може да се откри работа за един човек с увреждане, а във компания със 100 души – за двама.
– И финансовият министър гласоподава срещу квотите.
– Не мога да си обясня за какво. Като министър той има интерес повече хора да са работещи и да заплащат налози и осигуровки. Това вкарва повече доходи в хазната.
– Резилът на страната е, че хората с увреждания умират от апетит, сподели една от майките, преди да разтурят палатките. Сега, като има закон за тях, те по-добре ли ще се хранят, ще излязат ли от изолацията, както конвенцията повелява?
– В конвенцията се приказва за самостоятелен живот на хората с увреждания. Това е цел. И тя не е реализирана изцяло в никоя страна, реализирана е ненапълно според от ресурса, с която страната разполага. В ЗХУ е записано, че би трябвало да има особено отношение към хората с увреждания, що се отнася за достъпа им до здравни грижи, обучение и работа, че би трябвало да премахнем архитектурните и информационните загради пред тях. Но едно е да се запише, друго е да стане. От това, че дребната финансова помощ за едно дете с увреждане малко се усилва, то надали ще се почувства по-добре. Но в случай че стане обект на държавна политика – в детската градина, в учебно заведение, в университета и така нататък шансът му да взема решение независимо житейските си проблеми сензитивно ще нарасне. Това е политика във всички области. Вижте параспорта. Той не е атракция (как хора с инвалидни колички играят волейбол и т.н.), той основава чувство на равноценност, опция за превъзмогване на компликации, за създаване на темперамент. Вижте състезанието „ България търси гений “ – един път го завоюва сляпо момиче, различен път – момче на инвалидна количка. С тях обществото може да се гордее, те не са тежест за него, то би трябвало да е натоварено единствено с грижата за хора с извънредно тежки увреждания, които без нея няма да оцелеят.
– Помните ли протестиращата майка, която изплака „ Дано детето ми почине преди мен, че ще остане единствено като куче, в случай че умра преди него “
– Да.
– Пак тя беше, в случай че не бъркам, която след приемането на Закона за персоналната помощ съобщи възторжено: „ Това е закон за бъдещето на децата ни! “
– Не мога да споделя този екстаз. Законът за персоналната помощ (ЗЛП) беше изваден от Закона за обществените услуги (ЗСУ) – а там е естественото му място, тъй като персоналната помощ е една от услугите. ЗЛП е закон за асистентската грижа. Добре е да има човек, който да изведе детето на разходка и в същото време майката да си свърши друга работа. Майките бързаха посредством ЗЛП да се снабдят с тази услуга, тъй като не имаха вяра, че ЗСУ който регламентира всички услуги – грижа в къщи, дневен център, логопед, рехабилитация и други,– ще влезе в действие тази година. А и двата закона са нужни, с цел да се реализира резултата, който майката чака – Не единствено да се поддържа детето й с помощник, а и да се развива – да добива умения. За хората с увреждания в институциите, които в този момент затваряме, има една приказка: че са живи зеленчуци, вегетират…няма по какъв начин да се развиват при липса на разнородни обществени услуги.
– Социалният министър означи, че като се задоволява настояването майките, България се подрежда до дребното страни, които имат обособени закони за персоналната помощ.
– До Норвегия и Швеция.
– Това са богати страни и все пак имат рецесия за персонални асистенти заради финансови усложнения. А по какъв начин ще е в България – най-бедната страна, с най-лошата здравна система, с най-ниските приходи? Вие задавахте по-рано този въпрос. Имате ли към този момент отговор?
– Това е сериозен въпрос. Той бе нееднократно поставян, когато се гледаше Закона за персоналната помощ, само че към момента е провесен. ЗЛП лимитира потребността от поддръжка, само че не и самата поддръжка, с броя на хората, които се нуждаят от нея и времето, за което имат право на помощник. В преходните и заключителните разпореждания се споделя, че до 31.12. 2020 година ползватели на асистенти са хора с право на непозната помощ – тези, които сами не могат да задоволяват ежедневните си потребности. Помощта е надлежно 15, 42, 84 или 168 часа за 4 степени на взаимозависимост – умерена, тежка, доста тежка и тотална. След 2020 година тия ограничавания отпадат. И всички хора с увреждания, които са към 760 000, стават евентуални ползватели на асистентска помощ.
– Във финансовото министерство пресметнаха, че в случай че за хората с непозната помощ, които са към 90 000, се обезпечат асистенти за 8 часа със заплата над минималната, ще трябват 1 милиард лева А за 760 000 души? Колко милиарди са нужни? Откъде ще ги вземем? Що напън беше, до момента в който се намерят 300 млн. лева за малко по-прилични пенсии!
– Когато в закона се приказва за потребност от поддръжка, без да е лимитирана след 2020 година, изчисленията са сложни. Аз не знам и от кое място ще се намерят толкоз асистенти! – и поради обезлюдяването на страната, и поради скромното възнаграждение. от към 1 минимална заплата – толкоз се планува за тях, като не се регистрира, че работата с хора е сложна и изисква качества. Това е бомба, заложена пред осъществяването на закона. Да, майките ще се трансфорат в асистенти на своите деца–това беше една от задачите на митинга им. Но има доста хора с увреждания в преклонна възраст, за тях асистентските грижи няма по какъв начин да са майчински. Общините ще подписват контракти за тях, както и за други обществени грижи. Досега обществените действия бяха на страната. Двата закона ги връщат на естественото им място в общината – тя ги провежда, а страната финансира. Само дето не е конкретизирано кой ще управлява тоя развой. И натоварването на общинската администрация е проблем. То ще нарасне неведнъж, изключително след закриването на институциите.
– „ Институциите “! Наречете ги мизерни приюти!
– Те у нас са такива, в Швейцария са други. У нас думата „ институции “ е подобаваща, тъй като те са дехуманизирани, в тях човешкото отношение го няма. Ние сме застаряваща нация. Родителите на младите, които отиват в чужбина, се радват. Но не за всички тях се сбъдва това благопожелание: „ Остарявай на крайници и с мозъка си “. Така казусът с болните и самотни възрастни хора пораства и добива застрашителни размери. Социалната политика е обществена промишленост Държавна е най-вече. Трудно се приватизира, тъй като множеството й консуматори не са платежоспособни. Малко българи могат да си разрешат частни обществени услуги. А и те не се вършат единствено с положително сърце или с доста пари. Правят се с подготвени фрагменти, положителни методики и надзор. Сега заплащането в обществената сфера е 2 пъти по-малко от това в образованието, което също е малко. И фрагментите от нея изтичат, вместо да се притеглят.
– Тъй или инак, и майките, и всички ние се радваме, че на промяната, призвана да обезпечи заслужен живот на болните у нас, още веднъж се дава старт. Наясно сме, че сме надалеч от финала. А по трасето какво ни чака?
– Първо, предизвикването да изготвим подзаконовата нормативна база, тъй като дяволът е в детайлите. Освен двата закона, които към този момент имаме, още два са ни нужни. Закон за обществените услуги, който е в Народното събрание и скоро ще се гласоподава. И различен един, обвързван с член 12 от конвенцията съгласно който хората с увреждания не могат да бъдат лишавани от тяхната правоспособност и дееспособност. За него имаме план още от предишното НС– за смяна в Закона за лицата и фамилиите и за Подкрепеното взимане на решение. Досега правата и финансовата помощ се определяха главно от ТЕЛК-овото решение за степента на увреждане на индивида. Но към този момент има нов способ за оценка на опциите му, с функционална оценка. Досега на мен ми споделяха:„ Вие, господин Коралски, сте 100% инвалид “ и в ТЕЛК-овото ми решение написа, че 100% не мога да си движа краката. Аз обаче не съм футболист, нито пощальон. Аз съм правист, работя с главата и ръцете си. Стивън Хокинг работеше единствено с леко мърдане на устата, само че то не му пречеше да бъде най-великият астрофизик на земята. По новия способ на мен ще ми споделят: „ Г-н Коралски, вие не можете да си движите краката, което ви лимитира в тези и тези действия. Вие обаче можете да бъдете часовникар, юрист, публицист и така нататък “ В ТЕЛК-овото ми решение отново ше има проценти. Не те не са по този начин значими, както дадената ми опция да се осъществявам. Аз със 100% нетрудоспособност ще взимам най-голямата финансова помощ, само че тя е в подобен размер, че с нея не мога да оцелея. Има и друго. В България ампутацията на крайник дава 70%, а в Германия не се счита за увреждане, тъй като неналичието на крак се компенсира от съвременни протези. Сега у нас отива жена с ампутирана гърда на работа. Слава богу, победила е рака и може да работи отново, само че в ТЕЛК-овото й решение написа „ 70% нетрудоспособност “ и работодателят гледа да я отпрати. Заработвайки в пакет, четирите закона са опция да се трансформират сложно нещата.
– Само опция?
– Е, да. Законът е напътствие за деяние, само че той не е самото деяние. Много зависи от това по какъв начин ще бъде прибавен, какъв запас ще се вложи Знаете, че има доста закони в България, в които са заложени положителни планове, само че дереджето на българина не се трансформира, тъй като те не се извършват или се извършват зле.
– Да кажем нещо оптимистично: че от 2020 година системата към този момент няма да убива хората с увреждания и майките им.
– Да кажем, че тя ще се пробва да ги защищава. В обществените действия революции не стават. Протестите завършиха, само че работата продължава. За всички нас – за хората с увреждания, майките, държавното управление и неправителствените организации. Обречени сме да работим дружно.
Нашият посетител
Минчо Коралски е роден през 1951 година в София. Завършил право в СУ. Работил е като финансов инспектор, основен експерт и ръководител на „ Държавно публично обезпечаване “, зам.- началник на Комитета по труда и обществената активност, зам.-министър на труда и обществените грижи в кабинетите на А.Луканов, Д.Попов и Ф.Димитров (1990-1993), народен представител в 37-то Народно събрание (1994 –1995) и обществен министър в държавното управление на Виденов (1996-1997). От 2006 година е изпълнителен шеф на Агенцията за хората с увреждания.
– Вие несъмнено сте щастлив, господин Коралски, от това, че по едно и също време са желанията и на протестиращите майки – за законодателство в името на децата им, и на премиера – да му се махнат от главата?
– Радостен съм. Но не съм възхитен. Беше извънредно време да почнем да променяме законодателството за хората с увреждания. Още през 2012 година ратифицирахме конвенцията за техните права. Според нея следва да се приспособява околната среда към потребностите на тия хора, а не противоположното, както се считаше по-рано. Тази нова политика откри израз в 2 закона – за уврежданията и за персоналната помощ. С тяхното приемане майките стопираха митингите. Бях началник на делегацията, която рапортува в Женева ограниченията по конвенцията и бях удовлетворен да чуя там от Комитета по правата на хората с увреждания, че се движим в вярна посока.
– Майките от самодейността „ Системата ни убива “ отварят парещ телефон, с цел да коментират правата на хората след приемането на двата закона.
– Знам. Обаче не мисля, че със Закона за хората с увреждания (ЗХУ) и Закона за персоналната помощ (ЗЛМ) сме създали голяма крачка към решаването на всички проблеми. Не имам вяра с приемането им да отпадне стигмата, че тия хора са неработоспобни и непълноценни членове на обществото. Тия закони са песъчинка в основата на обществената промишленост, от която хората с увреждания имат потребност. Но те са значими, несъмнено, тъй като рамкират отговорностите на институциите.
– Какво е новото в тях, на което да се зарадваме?
– В ЗХУ новото е в замяната на интеграционните добавки с месечна финансова помощ, според от степента на увреждането – от 7% до 27% над границата на бедността, която т.г. е 348 лева С интеграционните добавки за никаква интеграция не можеше да става въпрос. По 10-12 лева се даваха въз основата на обезпечения най-малък приход и по преценка има ли потребност човек от тях, и защо – за превоз, храна, образование и прочие Друга оригиналност е, че със ЗХУ пред хората с увреждания се открива опция да работят на квотен принцип във компании с над 50 души. Тази норма срещна съпротивата на много работодатели. Първо, тъй като те не обичат да им се постановат отговорности. И второ, заради предубеждението, че индивидът с увреждане е инвалид, което аз не одобрявам за съществено. За мен Териториалната експертна лекарска комисия (ТЕЛК) е написала “ 100% нетрудоспособност “. Не тъй като не мога да работя, а тъй като не мога да си движа краката. Ампутираният крайник, високото кръвно, диабетът не лимитират опциите на хората да работят и те го вършат, дори някои си крият ТЕЛК-овете от работодателите, с цел да не ги изгонят. Ама имало браншове, в които хора с увреждания не могат да работят! Да, само че ето в Оловно-цинковия комбинат трудоустроените се занимават с развъждане на цветя, пране, готвене и така нататък При положително предпочитание във компания с 50 души постоянно може да се откри работа за един човек с увреждане, а във компания със 100 души – за двама.
– И финансовият министър гласоподава срещу квотите.
– Не мога да си обясня за какво. Като министър той има интерес повече хора да са работещи и да заплащат налози и осигуровки. Това вкарва повече доходи в хазната.
– Резилът на страната е, че хората с увреждания умират от апетит, сподели една от майките, преди да разтурят палатките. Сега, като има закон за тях, те по-добре ли ще се хранят, ще излязат ли от изолацията, както конвенцията повелява?
– В конвенцията се приказва за самостоятелен живот на хората с увреждания. Това е цел. И тя не е реализирана изцяло в никоя страна, реализирана е ненапълно според от ресурса, с която страната разполага. В ЗХУ е записано, че би трябвало да има особено отношение към хората с увреждания, що се отнася за достъпа им до здравни грижи, обучение и работа, че би трябвало да премахнем архитектурните и информационните загради пред тях. Но едно е да се запише, друго е да стане. От това, че дребната финансова помощ за едно дете с увреждане малко се усилва, то надали ще се почувства по-добре. Но в случай че стане обект на държавна политика – в детската градина, в учебно заведение, в университета и така нататък шансът му да взема решение независимо житейските си проблеми сензитивно ще нарасне. Това е политика във всички области. Вижте параспорта. Той не е атракция (как хора с инвалидни колички играят волейбол и т.н.), той основава чувство на равноценност, опция за превъзмогване на компликации, за създаване на темперамент. Вижте състезанието „ България търси гений “ – един път го завоюва сляпо момиче, различен път – момче на инвалидна количка. С тях обществото може да се гордее, те не са тежест за него, то би трябвало да е натоварено единствено с грижата за хора с извънредно тежки увреждания, които без нея няма да оцелеят.
– Помните ли протестиращата майка, която изплака „ Дано детето ми почине преди мен, че ще остане единствено като куче, в случай че умра преди него “
– Да.
– Пак тя беше, в случай че не бъркам, която след приемането на Закона за персоналната помощ съобщи възторжено: „ Това е закон за бъдещето на децата ни! “
– Не мога да споделя този екстаз. Законът за персоналната помощ (ЗЛП) беше изваден от Закона за обществените услуги (ЗСУ) – а там е естественото му място, тъй като персоналната помощ е една от услугите. ЗЛП е закон за асистентската грижа. Добре е да има човек, който да изведе детето на разходка и в същото време майката да си свърши друга работа. Майките бързаха посредством ЗЛП да се снабдят с тази услуга, тъй като не имаха вяра, че ЗСУ който регламентира всички услуги – грижа в къщи, дневен център, логопед, рехабилитация и други,– ще влезе в действие тази година. А и двата закона са нужни, с цел да се реализира резултата, който майката чака – Не единствено да се поддържа детето й с помощник, а и да се развива – да добива умения. За хората с увреждания в институциите, които в този момент затваряме, има една приказка: че са живи зеленчуци, вегетират…няма по какъв начин да се развиват при липса на разнородни обществени услуги.
– Социалният министър означи, че като се задоволява настояването майките, България се подрежда до дребното страни, които имат обособени закони за персоналната помощ.
– До Норвегия и Швеция.
– Това са богати страни и все пак имат рецесия за персонални асистенти заради финансови усложнения. А по какъв начин ще е в България – най-бедната страна, с най-лошата здравна система, с най-ниските приходи? Вие задавахте по-рано този въпрос. Имате ли към този момент отговор?
– Това е сериозен въпрос. Той бе нееднократно поставян, когато се гледаше Закона за персоналната помощ, само че към момента е провесен. ЗЛП лимитира потребността от поддръжка, само че не и самата поддръжка, с броя на хората, които се нуждаят от нея и времето, за което имат право на помощник. В преходните и заключителните разпореждания се споделя, че до 31.12. 2020 година ползватели на асистенти са хора с право на непозната помощ – тези, които сами не могат да задоволяват ежедневните си потребности. Помощта е надлежно 15, 42, 84 или 168 часа за 4 степени на взаимозависимост – умерена, тежка, доста тежка и тотална. След 2020 година тия ограничавания отпадат. И всички хора с увреждания, които са към 760 000, стават евентуални ползватели на асистентска помощ.
– Във финансовото министерство пресметнаха, че в случай че за хората с непозната помощ, които са към 90 000, се обезпечат асистенти за 8 часа със заплата над минималната, ще трябват 1 милиард лева А за 760 000 души? Колко милиарди са нужни? Откъде ще ги вземем? Що напън беше, до момента в който се намерят 300 млн. лева за малко по-прилични пенсии!
– Когато в закона се приказва за потребност от поддръжка, без да е лимитирана след 2020 година, изчисленията са сложни. Аз не знам и от кое място ще се намерят толкоз асистенти! – и поради обезлюдяването на страната, и поради скромното възнаграждение. от към 1 минимална заплата – толкоз се планува за тях, като не се регистрира, че работата с хора е сложна и изисква качества. Това е бомба, заложена пред осъществяването на закона. Да, майките ще се трансфорат в асистенти на своите деца–това беше една от задачите на митинга им. Но има доста хора с увреждания в преклонна възраст, за тях асистентските грижи няма по какъв начин да са майчински. Общините ще подписват контракти за тях, както и за други обществени грижи. Досега обществените действия бяха на страната. Двата закона ги връщат на естественото им място в общината – тя ги провежда, а страната финансира. Само дето не е конкретизирано кой ще управлява тоя развой. И натоварването на общинската администрация е проблем. То ще нарасне неведнъж, изключително след закриването на институциите.
– „ Институциите “! Наречете ги мизерни приюти!
– Те у нас са такива, в Швейцария са други. У нас думата „ институции “ е подобаваща, тъй като те са дехуманизирани, в тях човешкото отношение го няма. Ние сме застаряваща нация. Родителите на младите, които отиват в чужбина, се радват. Но не за всички тях се сбъдва това благопожелание: „ Остарявай на крайници и с мозъка си “. Така казусът с болните и самотни възрастни хора пораства и добива застрашителни размери. Социалната политика е обществена промишленост Държавна е най-вече. Трудно се приватизира, тъй като множеството й консуматори не са платежоспособни. Малко българи могат да си разрешат частни обществени услуги. А и те не се вършат единствено с положително сърце или с доста пари. Правят се с подготвени фрагменти, положителни методики и надзор. Сега заплащането в обществената сфера е 2 пъти по-малко от това в образованието, което също е малко. И фрагментите от нея изтичат, вместо да се притеглят.
– Тъй или инак, и майките, и всички ние се радваме, че на промяната, призвана да обезпечи заслужен живот на болните у нас, още веднъж се дава старт. Наясно сме, че сме надалеч от финала. А по трасето какво ни чака?
– Първо, предизвикването да изготвим подзаконовата нормативна база, тъй като дяволът е в детайлите. Освен двата закона, които към този момент имаме, още два са ни нужни. Закон за обществените услуги, който е в Народното събрание и скоро ще се гласоподава. И различен един, обвързван с член 12 от конвенцията съгласно който хората с увреждания не могат да бъдат лишавани от тяхната правоспособност и дееспособност. За него имаме план още от предишното НС– за смяна в Закона за лицата и фамилиите и за Подкрепеното взимане на решение. Досега правата и финансовата помощ се определяха главно от ТЕЛК-овото решение за степента на увреждане на индивида. Но към този момент има нов способ за оценка на опциите му, с функционална оценка. Досега на мен ми споделяха:„ Вие, господин Коралски, сте 100% инвалид “ и в ТЕЛК-овото ми решение написа, че 100% не мога да си движа краката. Аз обаче не съм футболист, нито пощальон. Аз съм правист, работя с главата и ръцете си. Стивън Хокинг работеше единствено с леко мърдане на устата, само че то не му пречеше да бъде най-великият астрофизик на земята. По новия способ на мен ще ми споделят: „ Г-н Коралски, вие не можете да си движите краката, което ви лимитира в тези и тези действия. Вие обаче можете да бъдете часовникар, юрист, публицист и така нататък “ В ТЕЛК-овото ми решение отново ше има проценти. Не те не са по този начин значими, както дадената ми опция да се осъществявам. Аз със 100% нетрудоспособност ще взимам най-голямата финансова помощ, само че тя е в подобен размер, че с нея не мога да оцелея. Има и друго. В България ампутацията на крайник дава 70%, а в Германия не се счита за увреждане, тъй като неналичието на крак се компенсира от съвременни протези. Сега у нас отива жена с ампутирана гърда на работа. Слава богу, победила е рака и може да работи отново, само че в ТЕЛК-овото й решение написа „ 70% нетрудоспособност “ и работодателят гледа да я отпрати. Заработвайки в пакет, четирите закона са опция да се трансформират сложно нещата.
– Само опция?
– Е, да. Законът е напътствие за деяние, само че той не е самото деяние. Много зависи от това по какъв начин ще бъде прибавен, какъв запас ще се вложи Знаете, че има доста закони в България, в които са заложени положителни планове, само че дереджето на българина не се трансформира, тъй като те не се извършват или се извършват зле.
– Да кажем нещо оптимистично: че от 2020 година системата към този момент няма да убива хората с увреждания и майките им.
– Да кажем, че тя ще се пробва да ги защищава. В обществените действия революции не стават. Протестите завършиха, само че работата продължава. За всички нас – за хората с увреждания, майките, държавното управление и неправителствените организации. Обречени сме да работим дружно.
Нашият посетител
Минчо Коралски е роден през 1951 година в София. Завършил право в СУ. Работил е като финансов инспектор, основен експерт и ръководител на „ Държавно публично обезпечаване “, зам.- началник на Комитета по труда и обществената активност, зам.-министър на труда и обществените грижи в кабинетите на А.Луканов, Д.Попов и Ф.Димитров (1990-1993), народен представител в 37-то Народно събрание (1994 –1995) и обществен министър в държавното управление на Виденов (1996-1997). От 2006 година е изпълнителен шеф на Агенцията за хората с увреждания.
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ