Мили Елена, Зорница и Дария, Много дълго след вашия филм не

Мили Елена, Зорница и Дария,

Много дълго след вашия филм не можех да го осмисля. Наскоро го разказвах на някого и избухнах в ридания. Струва ми се, че сте отишли доста, доста дълбоко и надалеч, изключително в това толкоз приключенско, съкрушително пътешестване до Африка, където филмът ви става като че ли документален и с това – още по-вълнуващ.

Нямам визия какво се изисква, с цел да извършиш такова мъжество. Самият филм е героизъм, тъй като си представям какво е коствал на вашите души, сърца, мозъци. Отделно нямам никакви думи, с които да изразя възхитата си от Елена Панайотова, която за мен е жива светица, без непотребен възторг. Бих желала доста да ви поздравя за изключителната храброст да влезете на място толкоз мрачно и толкоз ужасно, че и да запалите светлина там!

Реших да подходя по този начин – задавам едни и същи въпроси и на трите, а отговорите ще обявявам един след различен, по този начин вие няма да знаете какво е споделила другата и ще бъде още по-интересно.

В извънредно загрубелия ни, освирепял и човеконенавистен свят има потребност от повече майки като вас, от хора, които се грижат, вместо да се самосъжаляват, работят, вместо да словоблудстват и се жертват, вместо единствено алчно да желаят. Възхищавам ви се от цялото си сърце.

Ваша: Искра



Искра Ангелова: Кога за първи път разбра за тази тежка, поразяваща обстановка с изоставените деца в Африка, по какъв начин стана това, какво си намерения тогава? Как стана първия роман на толкоз персонална история сред вас?

Когато отпътувах за Кения през 2010 година и дойдох в град Кисуму (третият по величина в страната) на брега на езерото Виктория, той се оказа с изключение на най-голямата маларийна зона, също по този начин и зона на най-вече заболели от СПИН. Градът имаше едно от най-високите равнища на беднотия и недобро здраве в страната. По публични данни в годината, когато дойдох, в Кения имаше 2,6 милиона сираци, а в Кисуму живееха над 120 000 цялостни сираци. Аз посетих двайсет дома в града, с цел да намеря евентуални сътрудници на плана и чух потресаващи истории. Нямах визия по какъв начин да вкарам светлина в тази обстановка, до момента в който не се роди концепцията да потърсим и обучим млади актьори на нашия способ, с цел да могат те да работят с децата от общността. Така една година по-късно стартира планът „ Артисти за деца “ в Кения с ясна стратегия и цел за промяна.



До каква степен филмът " Майка " е биографичен, респективно – документален и до каква – нереалност?

Филмът е отчасти биографичен или по-скоро употребява обстоятелства от моя живот, които свободно интерпретира и смесва даже с действителни събития, които се случват на Зорница в Кения. Така е основан един тип хибриден сюжет сред нереалност и действителност. Това, което е изцяло правдиво е идеята на програмата за работа посредством изкуство с деца и младежи в риск. Филмовата историята обаче се оттласква от документалната меродавност и съумява да съобщи освен същите послания, които бяха заложени в програмата „ Артисти за деца “, която управлявах петнайсет години и в някакъв смисъл ги трансцендентира. Аз персонално считам, че от този хибриден метод филмът печели доста. Харесва ми, че няма ясна граница и тази симбиоза сред художествено и писмено кино има мощно влияние върху феновете.



Каква е онази супер мощ, която е довела Елена (истинската ти и геоинята) до толкоз непопулярно решение, до подобен героизъм, по какъв начин се прави това въобще, каква мощ се изисква, какъв морал, какъв брой доста мъжество!?

Ситуации свързани с опцията да ползвам спектакъл при работа с деца в риск идваха при мен с такава лекост и разбрах, че в случай че не го направя аз, ще го направи някой различен и избрах да съм аз. В годината, когато стъпих в с. Широка Лъка, реализирайки един артистичен план ни откриха децата от вкъщи, за който не подозирахме и ги включихме в плана. Когато минах за повторно през с. Широка лъка се срещнах с английски предприемач, който се трансформира в главен спонсор и съидейник на програмата, и мой непосредствен другар и до в този момент. След 10 години се появи различен предприемач в с. Широка лъка, който толкоз се впечатли от резултатите, че ми предложи да изнеса програмата си в Кения. Да създадеш обучителна стратегия в друга непозната просвета изисква голям креативен капацитет и подготовка, а да създаваш стратегия в личната си просвета, в която да интегрираш разнообразни групи деца, младежи, актьори, публики и да успяваш да ги изненадваш петнайсет години също е творчество. За мен това е живот изпълнен с творчество, за което съм признателна.



Как беше изработен подборът на актьорите? На какви условия трябваше да отговорят, с изключение на да имат огромно сърце?

Това е въпрос към Зорница. Аз само предложих една актриса, която беше взела участие в моя план през цялото време, Зо я хареса и тя остана във филмовия екип, като помагаше и при загряването и работа с деца преди фотосите.



Имахте и интернационалните сътрудници, по какъв начин ги намерихте? На кои фестивали е бил филмът до момента? Как го приема публиката? Кое е най-вълнуващото нещо, което ви е споделил фен?

На прожекциите, на които аз съм участвала публиката излиза мощно разчувствана, прочувствена, замислена, въодушевена. Пишат ми във фейсбук хора и желаят полемика за кино лентата. След прожекцията в Пловдив, една млада жена се приближи и сподели „ Помните ли ме - аз съм взела участие като дете в плановете в с. Широка лъка “? И се разплака в ръцете ми, разказвайки по какъв начин това е трансформирало живота ѝ и какво неспокойствие е за нея да гледа кино лентата. А на кинофестивала във Варшава, където беше интернационалната премиера на кино лентата, шефката на хотела, в който бяхме отседнали ме позна, даде ми VIP достъп до всички услуги и дълго ми споделя по какъв начин два дни към този момент този филм и сцените от него не я напущат.



Кое е същински фрапиращото, когато човек отиде там, на място? Какво не му дава да спи дълги месеци по-късно?

Само първия път, когато стъпих в гетото беше фрапиращо, след това към този момент за мен това се трансформира в част от всекидневието. По-шокиращо беше, че рядко можех да видя хора в четиридесетте си години или по-възрастни. Цели генерации родители бяха изчезнали. Обикновено половината от хората с ХИВ се заразяват преди да навършат двадесет и пет години, развиват СПИН, и умират до момента в който навършат тридесет и пет години, оставяйки след себе си генерации деца. И все пак, хората са щастливи и радостни от живота, като одобряват бедността и заболяванията като естествена част от живота. Срещала съм там мощно ерудирани хора и хора с визия, и от време на време си бленувам да се преместя в Африка, там където сърцето ти се уголемява.



С какво се сблъска (или не) екипът ви – заболявания, апетит, жадност, принуждение, съмнение? Имаше ли случай, в който просто искаше да се върнеш вкъщи?

Аз мога да приказвам за началото на плана „ Артисти за деца “ в град Кисуму. В Кения имат сентенция, че да излъжеш бял човек даже не е занимателно. И това беше основното затруднение, което трябваше да преборя. Първата година локалните актьори откраднаха телефони и пари от чантите ни до момента в който водихме развой с децата. Тогава събрах целия екип от 40 локални актьори и им предложих или да върнат парите и телефоните, без да ме интересува кой го е направил и планът да продължи, или да задържат откраднато и да изгубят стипендията си за образование, която е обезпечена за пет години напред и да не придобият знанията, които биха ги създали самостоятелни актьори, способни да изкарват пари с труда си. Те избраха да върнат откраднатото и планът продължи. В началото имаше доста такива челни конфликти, последователно преодоляхме културните разлики и постигнахме цялостно доверие измежду артистите, децата и локалната общественост. Бяхме разнообразни бели хора, а те не бяха срещали до момента хора от Източна Европа или от Балканите. В българската история ние в никакъв случай не сме поробвали различен народ, и нямаме възприятие на виновност. Тази освободеност на съзнанието ми разреши в действителност да видя и позная другата просвета.



Колко време лиши да ви се доверят локалните – не бих ги нарекла артисти, въпреки че играят надалеч по-добре от някои експерти у нас и по света? Как разчупихте леда? Не се ли усещаха те като опитни зайци?

Когато дойдох на фотосите на кино лентата в Найроби, екипът към този момент беше се интегрирал в общността. Аз доста се впечатлих от двамата кенийски артисти, които играят ролята на Мат и Мили, и като се изключи че са изключителни артисти са и прелестни хора.
В самия план „ Артисти за деца “ в края на втората година към този момент имахме цялостно доверие от общността, артистите и децата. Проектът ни имаше по няколко обществени фестивала, които демонстрираха реализирано и разказваха приказки със средствата на спектакъл на маските, куклите, музиката и танца, това привличаше доста хора. Театърът в Кения дълги години е бил неразрешен като рисково средство за агитация, както и събирането на едно място на доста хора. Нашите фестивали отваряха нови хоризонти за децата, за артистите, за локалните фенове, за градската администрация.



Колко години се занимаваш с това безусловно необикновено дело? Как събираш частите от себе си по-късно? Откъде стартира всичко за теб?

Започна в село Широка Лъка през 2002, когато срещнах бъдещия спонсор на програмата „ Артисти за деца “ в България, която реализирахме петнайсет години в дома за деца там. В годините интегрирахме деца от домове от цялата страна и млади актьори от страната и Европа. Творческата работа с тези деца беше извънредно зареждаща за екипа и трупахме скъп емпирически опит, който ми оказа помощ в основаването на ноу-хау на програмата.

В Африка, където работех шест години, открих младежи мечтаещи да станат актьори и театрални спектакли, които бяха разположени само в обществен и набожен подтекст. Никой не се занимаваше с фолклорните обичаи - като песни, танци, приказки, с цел да им придаде ново значение и разнообразни естетически качества. Това беше свободна ниша за творчество. Започнахме да образоваме локални актьори в писане на приказки, в които детето сирак биваше основния воин и успяваше да помогне на общността, като се превръщаше в воин. Променяхме финалите на локалните митове, придавайки им благополучен край, въвличахме във фестивалите си над 500 деца. Винаги ме е движела опцията да събудим устрема към креативната изява. А смяната в децата, които при започване на плана са били изцяло затворени и обезнадеждени, е скъпа премия, която те зарежда да продължаваш още веднъж и още веднъж - насладата, усмивките, удивлението, трансформацията им като персони, подготвени да трансформират себе си и света.



Всяко дете заслужава майка. И в същото време бедността, виталните условия и ужасяващите вярвания в тези по-неразвити елементи на света вършат съществуването на 2 милиона сираци факт. Знаем, че в случай че светът се заинтригува от тематиката – има задоволително средства, запас и храна за всички. Защо не го прави? Защо светът се е вторачил единствено в личния си пъп?

Аз имам вяра, че светът въпреки и постепенно се трансформира към по-добро. В страни като Англия и Холандия доста хора са насочили благотворителната си сила и средства към тези места. В града, в който аз работех всички домове се финансираха от европейски организации или частни спонсори. Наличието на толкоз сираци е в резултат на огромни епидемии от СПИН. Важно е обаче и локалната общественост да е въвлечена в решение на проблемите си. По последни статистики в Найроби живеят най-малко 5000 локални милионери, а в България планът ни беше подсилен от английски предприемач, който - откривайки бизнес в нашата страна - смяташе за значимо да върне нещо в общността. Ние не сме виновни за света, а за своите дейности и имам вяра, че от дребния жест на изразена съпричастност стартира огромната смяна.



Как и по кое време разбра за това извратено вярване – че в случай че болен от СПИН спи със здравото си дете – ще оздравее? Що за грубо ликвидиране на деца? Няма ли там закон, управляващи, право, отбрана на децата?

Аз чух за тези случаи още с първото си идване. Това е вкоренено в общността. Има организации, които работят с родителите и този проблем. Надявам се, че към днешна дата тези случаи са доста по-малко. Аз избрах да се съсредоточвам върху позитивните вярвания и истории, с цел да мога да работя целеустремено шест години. Важно е да опитваме да променяме една обстановка, тъкмо толкоз, колкото ни се дава, не повече. Моята отговорност бяха децата от домовете и артистите, въвлечени в програмата. Това ми стигаше.



Колко деца може да побере едно женско майчино сърце? Филмът ви трогва и разплаква, остава в съзнанието вечно. Как се носи това познание след това? Не искаш ли да осиновиш всичките?

С първото ми посещаване в Кения бях подготвена да си взема 10, само че това е нереалистично. Бяхме приели правилото в програмата ни в България, че в случай че няма да осиновяваме тези деца, не се държим като осиновители и не демонстрираме обвързаност към едно дете повече, в сравнение с към друго, тъй като това ще взриви плана. Последните години от плана в с. Широка Лъка аз станах публична кръстница на две деца, това е единственият прочувствен акт, който си разреших с всички деца, минали през програмата. Най-трудното в този живот е да се научим по какъв начин и какъв брой да даваме, това е най-трудният урок за един родител, по този начин беше и за мен в програмата, обвързана с хиляди деца.



А в този момент накъде? Има крайъгълни камъни, творби, книги, след които самите създатели не са към този момент същите. Адреналинът, рискът, жестокостта на тематиката са толкоз огромни, че като че ли няма по какъв начин да ги надскочиш.

За мен тематиката е за жизнеутвърждаващата мощ на изкуството и на всеки един човек да трансформира себе си и света. Предстои ми да издам книга, да направя турне в страната с изложбата „ Далеч от Африка “, която сега може да бъде забелязана до края на януари в Благоевград. Да направя документален филм за резултатите от програмата „ Артисти за деца “ и по този начин да предам нататък, с цел да освободя пространство за нови сили и планове.



За какво мечтаеш?

За планета без граници и класова диференциация. За хора, осъзнали силата на мозъка и въображението си да основават действителността, вместо просто да отразяват света, в който живеем.

А от какво се боиш най-вече?

Дали ще съумея да прегърна задоволително хора и да кажа думите „ обичам те “. Дали ще съумея да се трансформирам по този начин, че да спомогна за смяната на света към по-добро. Ще ми стигна ли времето да се позная?

Какво те вбесява?

Мързела, безразличието, апатията, лъжата.

А по какъв начин войната в Украйна се отрази на твоя живот?

Шокиращо е, че вместо с диалогичност към момента се вземат решение спорове с военни дейности, това значи, че цивилизационните ни процеси вървят на назад. От друга страна толкоз доста хора се проведоха непринудено в обезпечаване помощ на бежанците. Това дава вяра, че въпреки всичко съпричастността е надълбоко вкоренена в нас. Мирът на планетата не е обезпечен, въпросът е можем ли ние, елементарните хора, да го отстоим, поради бъдещето на всички ни и това на децата ни?