Книгата „Десет велики българолюбци“ от Милена Димитрова тръгва към читателите
Милена Димитрова е умел публицист и създател на петнайсет книги. Отличавана е със „ Златно перо “ на Съюз на българските журналисти и със „ Златен век “ за принос към българската просвета. Носител е на интернационалната годишна медийна премия „ За по-добро съгласие в Югоизточна Европа “ на доктор Ерхард Бусек и организацията SEEMO във Виена.
След предпазения докторат за медиите в прехода тя специализира в Университета в Колумбия, Мисури в Съединени американски щати. Работи осем години в европейските институции. Сега служи в държавната администрация и е ръководител на Обществения съвет на БНР.
С журналистически хъс Милена Димитрова се впуска да разгадае мъчно обяснимата обич към България и българите на 10 фигури от разнообразни националности и столетия. Подбрани са с единствената цел да се съживи и резервира споменът за безкористната им любов към нашата татковина. Всички те надълбоко са вникнали в народопсихологията ни, почувствали са музиката, книжовността и душите ни.
Всеотдайната обвързаност към България на тези персони бележи съдбовно техния живот, трансформира и историята на нашия народ. Чували сме имената им, четем ги по табелите на улиците и живеем със смътна визия. Всеки един от десетимата заслужава да знаем повече за него и с признателност да му се поклоним.
ЧУЖДЕНЦИ С БЪЛГАРСКА ДУША
Владетелят Александър I Батенберг (1857 – 1893): Войникът с княжески скиптър
Необикновеният военачалник Иван Инзов (1768 – 1845): Покровителят на преселниците
Благотворителката лейди Емили Ан Странгфорд (1826 – 1887): Ти си ангел утешител в най-злочестите ни дни
ТРИМА ОТ КОРЕСПОНДЕНТИТЕ В РУСКО-ТУРСКАТА ВОЙНА (1877 – 1878)
Хроникьорът Джанюариъс Алойшиъс Макгахан (1844 – 1878): Освободителят на цялостен народ
Публицистът Едуард Кинг (1848 – 1896): Добронамереният анализатор
Художникът Хосе Луис Пелисер (1842 – 1891): Лоялният другар
РИЦАРИ НА ХХ И ХХI ВЕК
Учителят Луи Айер (1865 – 1916): Главатарят на юнаците
Филологът Рикардо Пикио (1923 – 2011): Съгражданинът от Книжовната република
Писателката Мерсия Макдермот (1927 – 2023): Клетвено влюбена в националните ни герои
Етнографът Мартин Кейниг (р. 1939): Търсачът на извори във фолклора
Представянето на книгата „ Десет велики българолюбци “ от Милена Димитрова ще се състои на 19 ноември (вторник) 2024 от 18:00 ч. в Национална библиотека „ Св. св. Кирил и Методий “. Входът е свободен. Книгата ще може да бъде закупена на място.
Има такива чужденци, обикнали България повече, в сравнение с я тачим ние, българите. Не ги загатваме ежедневно, само че те са се посветили на отечеството ни и с делата си са го трансформирали. Някои още крачат по необятния свят, с други се разделихме неотдавна. Немалко от тях са живели преди повече от 100 години. Днес също има образци по какъв начин България придърпва популярни персони с необяснимия си магнит! Скочили са „ в обувките ни “ и са ни приели с всичките недостатъци, гении и народопсихология.
Интелектуалци и неподкупни експерти, пламвали са и са горели до края на дните си от обич към България. Сред тях има писатели, картографи, художници, филантропи, аристократи, благородни дами… Eдин немски принц, боец по душа, слива ориста си с страната ни – и с държавността ни, макар че княжеският скиптър не му донася благополучие. Англичанки, американци, ирландци, испанец, руснак, швейцарец…
Реномирани хора, те схващат за какво мачканият ни народ е без самочувствие и не ни считат за „ издънки на изчезнали племена с убита от робството опозиция “. Чувствата им са осъзнати и са противоположни на високомерието, с което от време на време сме третирани като „ второстепенен пясък “.
Само на пръв взор е странна любовта им към нашата родина. Привързаността постоянно се ражда от съчувствие и в отговор на огромни неправди и разтърсвания. Понякога е движена от чувство за откривателство. Корени се в човешкото схващане и в умеенето да виждаш, без да мислиш само за себе си. Толкова е мощна, че се трансформира в безусловна отдаденост.
Българофилите не са безусловно авантюристи. Родени са на отдалечени географски ширини. Обитават разнообразни столетия. Носят възприятие за дълг, за чест, въпреки че не са живели елементарно, нито изключително радостно. Почти до един са платили мъчителна цена за благодеянията си и за любовта си към България.
Как се случва по този начин, че нашето родно място ги е привлякло? Обичта им не изгрява внезапно. Симпатията рядко лумва като пожар. Расте с струпване, само че е по-силна от любовта от пръв взор. Живее и в историята, и в съвременността, и си заслужава да бъде разпозната и ценена.
Стори ми се, че малко знаем за тези странни птици българолюбците. Поназнайваме имената им, май сме ги чували в средношколските уроци по история. Бегла, прекомерно бледа дори е визията ни по какъв начин е натежал житейският им избор, какви стихии и терзания са бушували в мислите им и най-много по какъв начин стигат до нас.
Исках да вземем за пример да схвана по какъв начин американският сътрудник за Европа Едуард Кинг, основан от десетина години в Париж, проумява, че българите безмълвно носят достолепието и културата си, без да парадират. Кинг посвещава на българите цяла глава в книгата си „ Европа в стихия и покой “, издадена в Америка през 1885 година и преиздадена през 1888 година Трябвало е да „ отмести “ пластовете страдалчество и робско самообладание, с цел да разбере народопсихологията ни. Стараех се да прочета повече за Луи Айер, за лейди Странгфорд, за Хосе Луис Пелисер, за живелия в ХХ век Рикардо Пикио, за иконата на българската историография Мерсия Макдермот.
Постарах се да изчета всичко, написано за рядката порода българофили, до което имах достъп. Прерових непокътнати документи в държавния списък. Сред тях открих, грижливо спретнат и обществено незнаен, истинския пропуск на журналиста от Америка Джанюариъс Макгахан.
„ Буюрултията “ (заповед – б. а.) е издадена от великия везир Мехмед Решид, даваща право на господин Макгахан за свободно напредване на територията на Османската империя като публицист. Датата е 23 юли 1876 година, директно след потушаването на Априлското въстание. Текстът е изписан с арабско писмо върху гланцирана хартия във формат А3. Листът е прегънат няколко пъти, с протрити ръбове. Очевидно е, че кореспондентът Макгахан носи везирското писмо дружно с паспорта си или като легитимация, хипотетично в горния джоб на сюртука, до сърцето. Къде другояче човек държи документите си!
Eксперти по османистика от Националната библиотека „ Св. св. Кирил и Методий “ потвърдиха, че става дума за оригинал.
Десетте писма на Макгахан за башибозушките зверства и за удавените в кръв села се разгласяват в лондонския вестник „ Дейли нюз “ и се препечатват неведнъж.
Те прекатурват публичното мнение освен в Англия, където той дори спори с министър-председателя Дизраели. Репортажите на Макгахан хвърлят светлина върху така наречен Източен въпрос в Европа. Единствено Макгахан отразява от мястото на събитията неописуемите кланета и пожарища, и то по този начин, че светът да не може да премълчи и да се държи безучастно.
Неслучайно съветският император Александър II назовава Макгахан „ Освободителят на България “, както прочее написа на епитафията на гроба му в Ню Лексингтън в Съединени американски щати. До мраморния монумент на „ Освободителя на България “ е подложен и бюст на Макгахан, изпратен от признателния град Батак.
Триметрова скулптура на кореспондента, дело на скулптора Любомир Далчев, се извисява измежду забележителностите на щата Охайо. В началото на юни 1878 година Макгахан посещава приятеля си американския боен аташе, който се лекува от тиф в болница в Галатасарай. Макгахан се заразява и неуместно умира от тиф на 9 юни 1878 година, едвам 34-годишен.
През март 2023 година делото на Джанюариъс Макгахан въодушеви членовете на Сената и 135-ата Генерална асамблея на Охайо да одобряват експлицитна декларация, с която отдават „ респект на Българо-американското завещание в щата Охайо “ и „ с самопризнание приветстват историческото значение на 145-годишнината от възобновяване на суверенната и самостоятелна Република България “.
Колкото повече исторически материали прочитах, толкоз по-живи като действителни и модерни персони ми изглеждаха българофилите. Не бързах, само че все по-непреодолимо желаех да приказваме повече за тях, да преразкажа орисите им точно поради мъчно обяснимата им обич към моята България.
„ Съграждани сме в безсмъртната книжовна република “, разплита загадката италианският академик Рикардо Пикио. Той продължава убедеността на акад. Дмитрий Лихачов, че родината ни е „ страна на духа “, както и заключението на японския професор Шигеоти Мацумае, че „ България със средновековната си просвета е измежду седемте цивилизации в историята на човечеството, играли виновна посредническа роля поради задачата им на свързващо звено сред Изтока и Запада “.
Интересуват ме тези непознати пътешественици, орисани да възпеят и да изобразят българските хубости, и то по-хубаво, в сравнение с ние, българите, ги виждаме. „ Господин (Феликс) Каниц е турил към този момент под щемпел своите пътешествия по България, които са любопитни освен за европейците, а и за назе, тъй като ние и до през днешния ден още не сме изучили сами себе си. “ Отбелязва в. „ Независимост “ в публицистична записка в бр. 29 от 7 април 1873 година
Види ли човек нарисуваните от Феликс Каниц Белоградчишки скали, онемява от прозрението какъв брой е обичал суровата ни земя. Само обич без лукавство движи четката и перото по този начин величествено, безпогрешно и откровено. Ако не си обикнал България, не можеш да я приемеш като булка, да усетиш хубостта ѝ, скрита в дебрите на Османската империя, да я рисуваш, а по-късно и да я картографираш по европейските научни стандарти.
Един век по-късно сантименталната англичанка Мерсия Макдермот се влюбва съдбовно в героите на България и им се посвещава с цялата си святост. Проучва педантично делата и стъпките на борците ни за независимост и написа незабравимите им биографии с повече опитност, възторг и прецизен език, в сравнение с ние, българите, ги тачим. Няма съотечественик, който да познава Васил Левски, Гоце Делчев, Яне Сандански и Димитър Благоев по-добре от нея! След Иван Вазов малко родни писатели са възпявали националните ни икони толкоз безрезервно.
Дали тази любов и мощ не идва от косите на Апостола, които Мерсия Макдермот носи в вълшебен медальон съвсем до края на дните си?
Магнетизъм безспорно има и в музиката ни. Митичният Орфей живее в нея и неслучайно тя лети към други цивилизации в галактиката. Любовта към България на американеца Мартин Кейниг е провокирана от чувството за окончателно отиващ си момент от вечността – когато урбанизацията през втората половина на ХХ век опустошава и погребва естетиката и морала на селото.
Той увековечава хубостта на националните песни, обичаите, шаячните домоткани облекла. Снима и записва звуци и облици от невероятния исторически залез и му изискуем самопризнание, тъй като е съхранил цялата голяма фото- и аудиоколекция от отминалата ера и я предава в архива на щатския институт „ Смитсониън “.
Същите мелодии и ритми карат ирландци, американци да заиграят нашите хора. Със заветен захлас, какъвто художникът Иван Мърквичка пресъздава играещия ръченица в Драгалевското ханче, а прототипът му е самият Джеймс Баучер… Съдбата ме срещна и с живия към момента Мартин Кейниг, виждахме се няколко пъти в България и два пъти гостувах в дома му на остров Вашон в северозападната част на Съединени американски щати.
Мартин пази забележителната си физическа кондиция на танцьор и чудесно познава българската общественост в Америка. С изключителната си сетивност и непримиримост като етномузикант не различен, а Кейниг изпраща песента на Валя Балканска на селекционера на Златната плоча проф. Карл Сейгън, с цел да лети тя в Космоса като безсмъртно обръщение от Земята.
Какво прекатурва визиите за нас, българите, у тези персони? Защо са ни обикнали? Жива ли е и през ХХI век паметта за горещата им безрезервност?
Идеята на тази книга е да напомни орисите на чужденците, които без насила са се сближили с българите макар присъщата неопределеност на балканските ни характери. Да се възкресят едновременно всичките летописи на целия българолюбив свят, е непостижима до доверчивост задача, само че ето като начало 10 забележителни, неподражаеми персони.
Другоземци са, само че във всеки от тях по увереност грее българска душа. Целта е „ да ни проговорят “ имената, които от време на време четем като наименования на улици в градовете. Които неясно знаем, чували сме ги, и които по непонятен метод са кодирани в генетичната ни памет. При класацията на облиците породи моментно съмнение. Как да бъдат подредени разказите за фамозните българофили? По азбучен ред ли, или в хронологическа поредност?
Да се тръгне ли назад на посоката на времето? Редно ли е да се отдаде преимущество на царските особи, на първия княз на България от Третото българско царство и на високопоставената издънка на съветския императорски двор военачалник Иван Инзов? Той живее надалеч преди да се родят останалите герои в книгата, само че и със гибел та, и с живота си оставя такива случки, каквито в никакъв случай повече не се повтарят в историята.
Година и половина откакто умира през 1845 година, признателните бесарабски българи изваждат тленните остатъци на 77-годишния военачалник от гробището в Одеса и на ръце, пешком придвижват ковчега до безконечното му жилище в Болград. Разстоянието е над 230 километра!
Последните двеста метра до мавзолея му саркофагът на Инзов не просто е носен на плещите на опечалените български потомци, само че те се движат на колене.
Монарси и патриарси не са били изпращани с дословна коленопреклонност, с каквато българите се отнасят към „ своя “ военачалник Инзов. Той е кръстник на Болград, освобождава от робство прокудените на Изток българи. Самият Инзов значително страда от невероятната си орис – порфиророден, само че подхвърлен…
В последна сметка определена бе класификация, близка до азбучния ред, с леко отклоняване за серията военни репортери. Както и да бъде поднесен описът на българофилите в една книга, те постоянно са повече, в сравнение с побират страниците ѝ.
Милена Димитрова
