Мила моя, Много ти благодаря за подробното писмо. Трябва веднага да

Мила моя,
Много ти благодаря за подробното писмо. Трябва незабавно да ти кажа, че в първия миг бях изумен. Изобщо не можах да допускам в това, което пишеш за връзката ни. Независимата амазонка разпердушинва маминото синче, нещо сходно, нали? Щом по този начин искаш, ще ти кажа по какъв начин те виждам аз: черният кожен панталон в реалност желае бял булчински воал! Дори да не вземем поради, че двете някак не си пасват, аз от дълго време престанах да имам вяра, че си бунтовничка по душа. Междувременно съм съвсем уверен, че с тези дръзки кожени облекла искаше единствено да скриеш какъв брой приличаш на тези, над чиято еснафска същина на драго сърце се присмиваше. В основата си ти си жена, която непрестанно си показва сантиментален и благословен брак! Всъщност аз нямам какво да възразя против това, стига да беше си държала на думата.
Не можеш ли да си представиш какъв брой тежки и изнервящи бяха за мен непрекъснатите ви борби? Ти знаеше доста добре, че ненавиждам кавгите ви, които постоянно завършваха с удари под кръста. Въпреки това, блага моя, ти не престана да упражняваш напън върху мен.

Постоянно очакваше от мен да обединя в себе си двете лица, според от обстановката, един път избухлив свободен дух, след това честен и благонадежден брачен партньор.
Но да караме подред: в първия миг понечих да хвърля писмото ти в кошчето за отпадък. Просто не можах да допускам, че по този начин опростяваш нещата. Бях напряко учуден. И необикновено сърдит. Но след това взех решение да прочета писмото още един път. И още един път. Вече минаха четири дни, седнал съм зад бюрото и не мога да не помни писмото ти. Не възприемам какъв брой неизречени неща са се събрали за три години.
Най-вече последното ти изречение не излиза от главата ми:

„ Сега единствено от теб зависи по какъв начин ще се развие връзката ни. “ Типично. Типично за теб. Ти постоянно си била бърза. Със спонтанните си хрумвания и проекти, на покупки, по време на отпуската (вярно е, аз обичам да преспя една нощ и тогава да взема решение, изключително когато е важно). Така направи и като се изнесе от жилището ни.
Да стартираме с нанасянето ти. Забрави ли, че точно ти държеше безусловно да се нанесеш при мен? Докато аз размислях, ти събра движимостите си и дойде. Сигурно още тогава трябваше да се вслушам в присвиването на стомаха си. Никога няма да не помни по какъв начин внезапно се появи пред вратата на къщата с всичките си мебели. Може би трябваше да ти откажа още когато ти разруши на пух и прахуляк всичките ми възражения, че е по-добре първо да си потърсим друго жилище. Постарах се да намеря позитивното в бързото ти идване. Но надълбоко в себе си се усещах съкрушен.

О пристан, при нашите финансови благоприятни условия изгледите да намерим нещо уместно на пазара на жилища не бяха изключително розови. С наслаждение признавам, че бях очарован от твоя безконечен и неналожителен оптимизъм. Често съм ти завиждал за еуфорията, в която живееше. Как единствено за няколко мига съумя да подредиш бъдещето ни и го обрисува в най-ярки цветове – това издуха всичките ми подозрения като торнадо. Почувствах се същински еснафин с моите „ рационални “ възражения. Помислих си, че с твоята лекост и убеденост всички потискащи проблеми стават маловажни и второстепенни. Повярвах, че ще заживееш добре под един покрив с майка ми.
Знаех, че с мама няма да бъде по никакъв начин просто. Винаги съм ти го казвал намерено, само че ти единствено се смееше и твърдеше: „ Когато човек желае, може. “ Укоряваше ме, че го споделям единствено тъй като не желая да пребивавам с теб. Все отново къщата е нейна и внезапно се нанася една непозната. Като премислям в този момент, стартирам да разбирам за какво първата ви същинска среща не се увенча с стремежи триумф.

Никога не ти я показах, както би трябвало, тъй като си мислих, че вие двете ще се справите. От днешна позиция това сигурно е било неточност. Бил съм доверчив, може би в действителност съм се страхувал. Признавам го. Може би, в случай че ви бях показал авансово, нещата щяха да се развият иначе. Но аз се опасявах, че две властни персони като теб и мама неизбежно ще се сблъскат. Когато би трябвало да се вършат проекти и да се постанова личната воля, вие с мама сте изцяло равностойни съперници.
Във всеки случай доста скоро се почувствах изложен на непрестанни удари от двете страни. Но го разбрах доста по-късно. От едната страна беше ти с безбройните си хрумвания (веднага настоя да издигнем нова стена, с цел да имаме обособен вход). От другата страна мама, която живее в тази къща към този момент 28 години и естествено има право да пази собствеността си. С всичките й дефекти. Ако ви приемех съществено, означаваше да се примиря с живота в огромно семейство. Да се науча да пребивавам с не всеки път приятните условия на по-възрастните.

А ти, блага Лена, не искаше това още през цялото време. Мисля, че беше обзета от натрапчивата концепция да се събереш с мен колкото се може по-бързо. Искаше да ме обсебиш, като че ли те беше боязън, че мога да размисля. Да, да, буйната, самостоятелна амазонка…
Е, откакто го направи, можеше най-малко да се опиташ да се схванеш с майка ми, да намериш общ език с нея. Но ти не направи съвсем нищо. Вместо да я поканиш някой следобяд на кафе и да си поговорите, стартира да се оплакваш на мен. И то по нормалния си изискващ метод: накарай я да проумее, че би трябвало да стои надалеч от нашия живот, да се държи настрани, въпреки всичко тя е твоя майка и е еснафка. Поне един път не осъзна ли в какво състояние ме поставяше? Непрекъснато се усещах притиснат до стената. Като медиатор и умирител в борбата сред две огромни дами, които твърдяха, че знаят какво желаят и какъв е животът.

Впрочем, първоначално ти беше изцяло съгласна, че тя ни готвеше, пазаруваше (и плащаше от джоба си) или че се погрижи за досадния ремонт на банята. Нали служащите идваха в седем сутринта. Тогава ти категорично настоя мама да резервира ключа от жилището ни. Едва когато стартира да смущава удобството ти, реши да поискаш тотална автономност. Много добре си припомням по какъв начин един ден настоя незабавно да си купим лична прахосмукачка и по какъв начин програмира на компютъра си домакинска книга за две лица. Изведнъж реши, че съботата би трябвало да бъде ден за разчистване, за общо разчистване. И това ти, дамата, която преди умираше от смях и презираше постоянно чистещите дами.

Вярно, аз се съгласявах с всичко. Вярвах, че е прелестно най-сетне да организираме общото си всекидневие. И поставих съществени старания да дам своя принос в почистването на дома. Само че би трябвало да бъдем почтени и да признаем, че не се получи. Два или три пъти чистихме дружно и ентусиазмът ти угасна. Всъщност ти беше доста комфортно, че майка ми хващаше прахосмукачката и разтребваше, нали? Няколко пъти сготви вечеря, беше толкоз въодушевена, че даже занесе няколко стриди на мама. Очевидно тя не беше доста радостна, че към този момент няма да ядем домашните й ястия, само че го преглътна, в същинския смисъл на думата.
В последна сметка всичко си остана както досега. Само дето ти ставаше все по-немилостива към майка ми.

И изливаше яда си върху мен. За мен язвителните забележки, които мама пускаше по твой адрес, бяха също по този начин непоносими като твоите остри и от време на време груби думи. А ти го правеше даже пред общите ни другари – нещо, което не мога да ти простя. Не можеш ли да схванеш, че аз обичам майка си? Не желая да мисля по какъв начин щеше да реагираш, в случай че се бяхме нанесли в къщата на твоята майка и аз се бях държал към нея със същото неуважение.
След време ти отхвърли да приемаш каквото и да било от майка ми и това си беше твое право. Но за какво аз трябваше да хапвам всяка вечер самун и сирене, въпреки че за мама беше наслаждение да готви освен за себе си? Може би звучи смешно, само че постоянно, когато си хапвах фрикадели при мама, се изтезавах от скрупули на съвестта по отношение на теб. Във всеки случай нашето общо домакинство последователно затъна в пясъка. И не е редно да обвиняваш за това моята майка, откакто семейството си е наша персонална работа.

Без да виждам, аз от ден на ден се смъквах сред двата стола. Всяка от вас ме дърпаше към себе си, вместо двете да седнете и да си поговорите намерено. Днес знам, че трябваше да се защитавам, вместо непрекъснато да ви усмирявам. По-добре да се беше стигнало до сериозен конфликт, каквото и да беше произлязло от него. Но мозъкът ми пристигна прекомерно късно.
Вместо това аз ти разреших да засилиш натиска и слушах безропотно непрекъснатите ти наслоявания да мина на твоя страна. Какво очакваше от мен? Да изхвърля майка си от личната й къща? И това, колкото и жалко и филистерски да ти звучи, след всичко, което тя направи за мен (и за теб!)? Или да поема самичък семейството, с цел да не ви давам мотиви за различия?

Колкото повече премислям над писмото ти: намирам, че ти опростяваш нещата, само че не е единствено това. Ти си нечестна! Докато ти беше угодно, се държеше добре с майка ми. Но когато тя си разреши да те подлага на критика, незабавно се обиди и превключи на борба. Отвори чекмеджето и незабавно го затвори – край със свекървата еснафка.
Разбира се, че мама се усещаше неудобно, когато ти лежеше в градината пред къщата и се печеше без сутиен. Тя е на 58 години. Не беше изключително тактично от твоя страна (макар че боготворя гърдите ти, все още). И в връзките си с мен ти се стараеше да си облекчиш живота. От една страна, държеше да бъдеш равноправна. Но аз в никакъв случай не съм претендирал от теб да играеш ролята на грижовна брачна половинка. Никога не съм го желал. Бях твърдо уверен, че ние двамата можем да създадем ново, модерно общуване. В единодушие с тогавашната ни максима: без концесии, без конвенции. От друга страна обаче, прекомерно постоянно си оставахме единствено с проектите. Когато трябваше да ги превърнем в реалност (вж. общото разчистване в събота), издръжливостта ти бързо се изчерпваше.

Впрочем аз в никакъв случай не съм те упреквал, че си капризна и претенциозна студентка. И през днешния ден не те упреквам. Много добре знам, че преди изпитите работеше настойчиво по цели нощи. Мисля, че в тези интервали те подкрепях с всичко, което можех. Във всеки случай обаче чаках от теб да вършиш всекидневната работа, когато бях напрегнат в службата. Точно в тези моменти обаче ти удряше още веднъж камбаната на еманципацията. Пак съгласно твоя (никога неизказан на глас) лозунг: я стига, през днешния ден към този момент няма дами, които перат миризливите чорапи на мъжа си! Постоянно се усещах застрашен от обвинявания в мачизъм. Може би просто трябваше да желая поддръжката ти, вместо да се впечатлявам от самоувереността ти и да ти разрешавам да ме сплашваш. Днес това към този момент не може да ми се случи!
Мисля, че зад нападателното ти поведение, зад дръзкото „ Всичко може да се уреди “, се крие човек, който има мощна потребност от сигурност и протекция. Ти си по-голяма еснафка, в сравнение с можеш да си признаеш. Това изяснява и за какво не можа да се поставиш над дребните номера на майка ми. Ако в действителност знаеше по какъв начин искаш да живееш, обвиняванията й нямаше да те тревожат.

Мисля, че в реалност ти искаше единствено да играеш основната роля. Искаше да бъдеш основната персона в живота ми. Впрочем ти си такава и през днешния ден – единствено че нямам никакво предпочитание да ти го потвърждавам от заран до вечер и непрекъснато за сметка на майка ми. Защо най-малко един път не намерения и за мен? Не се ли сети, че в избрани обстановки и аз нуждая се от морална поддръжка или помощ? Не е по никакъв начин просто да живееш под един покрив с две дами, с които се чувстваш тясно привързан и които ще се избият между тях.
Да вземем образеца със сватбата: пред другите ти постоянно играеше ролята на дивачката, самостоятелната, безгрижната. И внезапно едвам не се разрева, когато дамата, с която повече от година си живяла под един покрив, ти предложи да си говорите на „ ти “! Трябваше да се разбунтуваш доста по-рано, имаше задоволително благоприятни условия. Например, когато мама непрекъснато ти даваше препоръки по какъв начин да водиш семейството. Тогава можеше да й отговориш, както прилича. Вместо това ти мълчеше, въртеше очи зад тила й и най-после ми пълнеше главата с недоволства от изнервящата ми майка.

По някое време стартира единствено да стенеш. Защото по този начин ти беше комфортно. Докато пиша тези редове, от очите ми като че ли пада було: в последна сметка ти беше тази, която настоя незабавно и непременно на „ спонтанна “, светкавична женитба. На възражението ми, че би трябвало да изчакаме, до момента в който си намерим лично жилище (правех го основно поради неприятните ти връзки с мама), ти отговори, че се държа като малък буржоа и съм непознат на действителния свят. Всъщност беше тъкмо противоположното. Ти искаше цялостно владичество над мен, удостоверено документално с брачно удостоверение.
А що се отнася до майка ми, аз те упреквам, че си изпускаше нервите пред нея и изливаше върху главата й това, с което не можехме да се оправим ние двамата. Тя се трансформира в знак на това, което ти не искаше да бъдеш, на никаква цена. Ти я трансформира в собствен зложелател и я използваше, с цел да прикриеш личните си недостатъци и минусите на връзката ни.

А най-добре беше ние с теб да се караме между тях. Мисля, че и аз нося отговорност за станалото. Вината е и моя. Ако към момента искаш, аз също го желая. Можем най-малко да се опитаме да наваксаме. Ще забележим, може би от това ще излезе нещо. Обади ми се.
PS.: Миналата седмица открих отлично двустайно жилище напълно покрай площада, единствено 900 лв. месечно.
Твой Лольо.
Инфо: vmh-bg.com