Михаил Хаджимишев / 1914 – 1987 / бе сред водещите

Спомен за режисьора Михаил Хаджимишев, който посвети живота си на българската опера

Михаил Хаджимишев / 1914 – 1987 / бе измежду водещите режисьори у нас от 50-те до края на 70-те години на ХХ век. Освен в Софийската опера, в която бе на щат от 40-те години до пенсионирането си, той работи интензивно и плодотворно и за останалите български музикални театри – от водещите в Русе, Пловдив, Бургас и Варна, до тези във Враца, Сливен, Благоевград. И на всички места остави диря. Неговите стилни, точно направени постановки се играха дълго и с триумф. Солидно и разумно издигнати в духа на най- положителните обичаи, множеството от тях като: „ Лоенгрин ”, „ Дон Карлос ”, „ Риголето ”, „ Мадам Бътерфлай ”, „ Бохеми ”, „ Тоска ”, „ Вълшебната флейта ”, запазиха замисъла си през годините, при все това през тях минаха няколко генерации артисти, а и забележителен брой наши и непознати гастрольори.

Роден е на 19 юни 1914 година в Боровец, в семейство на българския посланик, Панчо Хаджимишев, наш дипломат в Съединени американски щати, и художничката Теодора Де Гро- Хаджимишева / американка /. Учи пиано, а по-късно и пеене при проф. Михаил Попов. През 1937 година е изпратен от татко си в Париж да учи право, само че приключва тригодишния курс на Скола канторум, завръща се в България и попълня образованието си в Театрална студия на Боян Дановски / 1938 /. Учи пеене и при Михаил Попов от Софийската опера. После работи като музикален публицист, пътува из Европа. Към това би трябвало да се прибавят и солидните знания и необятния кръг от ползи в литературата, пластичните изкуства, архитектурата, историята, костюма и балета. А също и владеенето на няколко непознати езика – британски, немски, френски и италиански. На него изискуем и огромен брой преводи на типичен и модерни опери – близо 50, огромна част от които той сложи самичък. През 1946 година Хаджимишев е помощник- режисьор в Софийската опера, а от идната към този момент режисьор- постановчик. Дебютира с „ Момчил ” на Любомир Пипков. Премиерата е на 26 септември 1948 година. Паметна дата в историята на родния музикален спектакъл. С тази първа огромна българска опера, основана след 1944, националният ни оперен спектакъл стартира триумфалния си гастрол в Москва. През целия си креативен живот Хаджимишев се усещаше надълбоко обвързван освен с българските оперни театри, само че и с българската оперна драматургия. На него изискуем редица безспорни министър председатели на опери от Любомир Пипков, Парашкев Хаджиев, Марин Големинов, Константин Илиев и други значими наши огромни създатели. Чувстваше се българин и работеше доста за България, макар че бе скъп и на Запад и имаше опция да емигрира и да направи европейска кариера. Беше постоянен посетител на редица огромни театри в Англия, Белгия, Франция, Аржентина, Щатите.

В първите години след основаването на държавните оперни театри във Варна, Русе, Пловдив и Стара Загора Хаджимишев работеше със солистите и хористите студийно- доста настойчиво и безрезервно и постоянно постигаше огромни резултати..Наблягаше доста върху майсторството на жеста, върху мимиката и пластиката, търсеше у тях скулптурната експресивност.

През 1982 година, когато сложи „ Любовен балсам ” на Доницети в Русе, имах опцията да беседвам по- дълго с именития наш режисьор. Беше извънредно прелестен, внимателен и вежлив събеседник и в действителност човек с голяма, енциклопедична просвета, с възприятие за комизъм, доста търпелив, необятно скроен, и с доста такт. Обичаше, почиташе артистите, съзнаваше, че те са най- значимото нещо в спектакъла и постоянно го наблягаше. Качества, които не се срещат постоянно измежду оперните деятели. и изключително измежду диригентите. Наблюдавах работата му с изпълнителите на основните функции в „ Любен балсам ” – Виолета Шаханова/ Адина/, Хари Анмахян / Неморино/, Иван Добрев /Белкоре/ и Иван Дяков/ Дулкамара/. С тънки и добре премислени и пределно деликатни забележки Хаджимишев насочваше фантазията на четиримата артисти, като всякога поставяше пред тях нови и по- постави задания. Той прелестно разбираше комплицирания комплекс на актьорското изкуство на оперния реализатор и се стремеше да му даде самочувствие независимост, условия за най- цялостното им разрастване. Като тънък и високо културен човек, Хаджимишев се отнасяше с почитание и внимание към артистите, беше подготвен във всеки миг да ги разбере и поддържа, за разлика някои свои сътрудници, отнасящи се нерядко жестоко и с недоумение към тях.

Подпомогнат от своята брачна половинка, надарената и ерудирана художничка- сценографка, родената в Русе, Ани Хаджимишева, той решаваше своите спектакли в духа на реалистичния психически спектакъл, постоянно непроменяемо правилен на създателя. При него нямаше самоцелни резултати и неоправдани опити – всичко бе издигнато разумно, четливо и съгласно партитурата. Годините бяха такива, че опитите и по- авангардните създатели и заглавия си пробиваха мъчно път у нас. Но Хаджимишев въпреки всичко съумя да се допре до някои от тях и изключително до обичания му, Бенджамин Бритън, приет още приживе като „ класик на британската опера ”, с който имаше персонален креативен контакт. На Софийска сцена сложи за първи път трагичната „ Питър Граймс ”, а на варненска – комичната „ Албърт Херинг ”. Тези две постановки се посрещнаха като същински събития в нашия оперен живот.

Години след гибелта му / умря на 27 декември 1997 във Фрибург малко преди премиерата на последната си режисура на „ Така вършат всички от Моцарт ”/- през 1988 година, съумях да видя видеозапис на неговия „ Макбет ” / беше поставял същата Вердиева опера и в София през 1974, само че с неособено подобаващи изпълнители/ на фестивала в Глайндбърн, Англия, с присъединяване на удивителното трагично сопрано Джозефин Барстоу и гръцкия баритон Спирос Малас. Останах учуден - това бе един необикновено динамичен, въодушевен, съвременен в изразните си средства театър, много по- друг от този в София, където той, въпреки всичко, минаваше за „ традиционалист ”. Може би на Запад, където през тези години имаше повече независимост за създателите, в сравнение с в България, неговият гений щеше да се разгърне по- свободно и блестящо.

Да не забравяме, че живя в сложните времена на соцреализма и тоталната цензура, освен това беше половин американец по генезис...

EДИН СПОМЕН НА ГОЛЕМИЯ РЕЖИСЬОР ОТ МАЙ 1975 ГОДИНА, ЗАПИСАН ОТ АГЕНТ НА Държавна сигурност, НА ПРИЕМ СЛЕД ПРЕМИЕРАТА НА ОПЕРАТА НА ДЖОРДАНО „ АНДРЕ ШЕНИЕ ” НА СОФИЙСКА СЦЕНА:

„ Аз съм от буржоазно семейство, освен това майка ми е американка. Трябва да призная, че станах „ заслужил актьор ” напълно инцидентно и даже ми разрешиха да излизам на Запад, с цел да направя като гост-режисьор някои постановки на съветски и италиански опери в Белгия и Англия. Както се споделя: „ да популяризира България! ”. Как се случи това? На младини, дружно с други Тодор Живков посещавахме известната любителска театрална натрупа на режисьора Боян Дановски – доста прогресивна и по- късно преследвана от властта. Бих споделил, че други Живков имаше държанието на безсънен човек и всестранно талантлив, та се интересуваше и от сериозното изкуство. Преди две- три години Тодор Живков ме видя на един банкет и с присъщата си невзискателност, самичък пристигна при мен, попита ме по какъв начин съм. Отговорих му: „ Не напълно добре! ” След два дни би трябвало да бъда в / и тук Хаджимишев назова някакъв огромен град, сякаш в Канада/, а от Министерство на вътрешните работи не ме пускат! ”. А Живков „ най-искрено ” се възмути: „ Как могат да хранят съмнение към един заслужил актьор! ” Отговорих му: „ Другарю Живков, за жалост, аз напълно не съм заслужил актьор! ” „ Така ли? – възкликна Живков, извади един бележник и си записа небрежно нещо. След един- два дни сами се обадиха от Паспортния отдел и ми споделиха незабавно да отида да си взема паспорта. След няколко месеца, на 24 май ненадейно ми бе присъдено званието „ заслужил актьор ”....