Путин в Пекин: стратегическо сближаване в многополюсния свят
Месец май 2026 година ще остане доста значим за преобразуването на международния ред (пророкувано по различен метод от Самюъл Хънтингтън тъкмо преди три десетилетия – през 1996 г.) на Голямата шахматна дъска в света (образно показана от Збигнев Бжежински през идната 1997 г.).
Ако срещите на Си Дзинпин с Доналд Тръмп и Владимир Путин се бяха състояли преди три десетилетия, то за тяхна база щеше да служи или Женева, или Вашингтон, тъй като в тези времена единствената супервелика мощ беше Съединени американски щати. Така се и случи тогава – през 1997 година ръководителят на КНР Дзян Дзъмин реализира аудиенция във Вашингтон, а през 1998 година Бил Клинтън отговори с посещаване в Пекин. По това време Русия изпитваше големи вътрешни проблеми и страдаше от външни закани, тъй че Съединени американски щати не я слягаха в сметките.
1. Пекин – новият център на световното взаимоотношение
За три десетилетия – оттогава до в този момент, светът се е трансформирал значително в посока, пророкувана от Си Дзинпин в неговата обширна, знакова и задълбочена тирада в централата на Организация на обединените нации в Женева на 18 януари 2017 година, отдадена на „ Съвместно създаване на общественост на споделена орис “. Няма по какъв начин да не напомним една основна фраза от тази тирада: „ Китай ще се стреми към основаването на основа за кардинално постоянни и уравновесени връзки сред великите сили, в това число развивайки интензивно модел за междудържавни връзки от нов вид със Съединени американски щати, всеобхватно стратегическо взаимоотношение и партньорство с Русия, партньорство за мир, напредък, промяна и цивилизационно развиване с Европа и партньорство за единение и съдействие със страните от БРИКС “ (Си, 2026, стр. 711).
Посещенията както на Доналд Тръмп, по този начин и на Владимир Путин в Пекин – утвърждаващ се център на международното взаимоотношение – удостоверяват последователността на китайската външна политика за поддържане на постоянни и уравновесени връзки с великите сили. Трите водещи фигури на актуалната геополитическа „ шахматна дъска “ образуват нов вид причинност: Си потвърждава авторитетната позиция на Китай като сътрудник с голямо доверие, Тръмп търси нови правила на взаимоотношение, а Путин – задълбочаване на стратегическото партньорство.
И Съединени американски щати, и Русия остават велики сили – военно, софтуерно и политически авторитетни – само че нито една от тях не може сама да ръководи световните рецесии и да дефинира посоката на развиване на света. Реалният въпрос към този момент не е „ кой ще господства “, а „ кой е кадърен да договаря “. В този изменен и изменчив свят Пекин се трансформира в нужен и авторитетен медиатор, а взаимоотношението сред Русия и Китай – в основен фактор за поддържане на световната непоклатимост. Това не значи че отпада явното или скритото съперничеството сред тези тритe велики сили – Китай, Съединени американски щати и Русия, а че това съревнование ще се демонстрира в многополюсен свят, а не при една доминантна супервелика мощ.
Тези дни в детайли бе коментирано визитата на Доналд Тръмп и неговата делегация в Пекин. Да насочим вниманието си към настоящето двудневно посещаване на Владимир Путин – още веднъж в Пекин.
2. Русия и Китай: партньорство оттатък стопанската система и дипломацията
Посещението на Владимир Путин в Пекин – съвсем незабавно след Доналд Тръмп, не е обикновен дипломатически акт. То е част от развой, който се развива стабилно към този момент повече от 15 години, само че след 2022 година доста форсира темпото си и обогатява взаимоотношенията. Ако при започване на XXI век връзките сред Москва и Пекин бяха внимателно прагматични, през днешния ден те все по ясно се оформят като редовно стратегическо взаимоотношение.
Икономическото взаимоотношение е единствено забележимата част на върха на айсберга. Двустранната търговия сред Китай и Русия нараства непрекъснато през последното десетилетие. След внезапен скок през 2022 и 2023 година, тя се стабилизира през 2024 година на 245 милиарда $, само че през 2025 година спадна с 6,9% на годишна база (причината: падащите цени на петрола внезапно понижиха цената на съветския експорт макар релативно постоянните обеми), като комерсиалният продан сред двете страни надвиши 240 милиарда $, което е съвсем двойно повече по отношение на 2019 г.
Над 60% от енергийните експортни потоци на Русия към Азия минават през китайския пазар или посредством инфраструктура, насочена към него. За разлика от енергийните направления в Близкия изток, съветските тръбопроводи не минават през уязвими морски пътища и тази действителност стана доста по-важна, откакто геополитическата конюнктура се утежни в Ормузкия пролив. На сегашните договаряния Русия и Китай са постигнали сериозен прогрес по плана за газопровода „ Силата на Сибир 2 “ (проектът с потенциал 50 милиарда куб. метра годишно би трябвало да доставя на Китай съветски газ, който преди е бил предопределен за Европа), като сред двете страни към този момент има кардинално единодушие по главните параметри на бъдещото оборудване. Земеделието се трансформира в различен стратегически дирек, защото Русия, в този момент водещият международен експортьор на пшеница, подписа дълготрайно съглашение през 2023 година за доставка на Китай на 70 милиона тона зърно и маслодайни култури за интервал от дванадесет години. В същото време Китай се утвърди като главен снабдител на индустриално съоръжение и технологии за Русия, изключително в изискванията на стеснен достъп до западни пазари. Китай по едно и също време поддържа значими стопански връзки със Съединени американски щати, които надвишават 700 милиарда $ годишно, само че това не му пречи да задълбочава взаимоотношението с Русия. Такова икономическо държание не е несъгласие, а тактика за взаимно навлизане и основаване на трайни партньорства.
Безспорно икономическите връзки сред Китай и Русия са асиметрични. Китайската стопанска система е почти 10 пъти по огромна от съветската, а в световната търговия делът на Китай надвишава 15%, до момента в който този на Русия остава в границите на под 2%. Но тази асиметрия не е безусловно уязвимост. Тя основава разнообразни, само че допълващи се функции. От една страна, Китай става все по-голям индустриален, софтуерен и дори финансов център на международната стопанска система. От друга страна, Русия е голям ресурсен, мощен боен и скъп стратегически фактор. И в случай че Западът обичайно гледа на тази разлика като знак за взаимозависимост, действителността е по комплицирана. В изискванията на възходяща световна фрагментация, ресурсите и сигурността стават също толкоз значими, колкото и технологиите. От тази позиция Русия не е „ по слаб сътрудник “, а нужен детайл от по необятна структура от вида „ лего “. Това положение на връзките, наподобява, понякога нервира някои елементи от съветския хайлайф, който не скриват съмненията си че Пекин третира Москва като „ младши сътрудник “ (Martynov, 2026).
Истинската промяна и обогатяване на връзките Китай-Русия се случва на стратегическо ниво и в посока на дълъг времеви небосвод в бъдещето, както вярно е наречено „ всеобхватно стратегическо взаимоотношение и партньорство “. Русия намира в Китай не просто най-съществен стопански и скъп софтуерен сътрудник, а пространство за политическо взаимоотношение, а Китай вижда в Русия нужен и правилен сътрудник за стабилизиране и поддържане на геополитическия баланс. Но това толкоз тясно взаимоотношение с Русия – доста по-богато и по-широко от другото със Съединени американски щати, не значи че Китай и Русия основават нещо като нов Съвет за икономическа взаимопомощ (СИВ) или нов Варшавски контракт като контрапункт на НАТО. Изглежда, взаимоотношението е подчинено на китайската логичност да не се построяват разделящи блокове, а да се развива витална световна система посредством поддържане на салда в международната архитектура. Трудно някой може да оцени това китайско държание като създаване на „ съюзи “ в класическия смисъл (като Европейски Съюз или НАТО). Китайската политика е поредна по друга логичност: най-много връзки, най-малко обвързвания. В този подтекст връзките на Китай с Русия се характеризират с дълбочина, само че не и с изключителност; със стратегическо, а не със съюзническо взаимодействие; с стабилно повишаване и развиване, само че и задоволително гъвкави. От позиция на Пекин светът не би трябвало да бъде разграничен на блокове, а обвързван посредством мрежи от зависимости, в които Китай към този момент играе централна роля.
Истинският смисъл на визитата на Владимир Путин в Пекин е точно не в основаването на „ типичен съюз “, присъщ за отминалия XX век, а в поддържането и развиването на координирана автономност, присъща за новия XXI век. Това значи многостранно взаимоотношение посредством координиране по основни въпроси, при отбягване на присъединяване в директни спорове в разнообразни точки по света, при взаимно „ подсигуряване “ при външен напън, само че без цялостно обединение на ползите. Подобен модел е доста по резистентен от обичайните съюзи. Исторически съюзите се разпадат, когато ползите се разминават. Координацията обаче разрешава разликите да съществуват, без да унищожават връзката.
Така нареченото „ партньорство без граници “ сред Русия и Китай ще продължава да се задълбочава на фона на изменящата се световна геополитическа конюнктура. Илюстрация на изгодите на визитата на Владимир Путин е подписването на към 40 двустранни документа, както и взаимното изказване, отдадено на разширението на стратегическото партньорство сред двете страни.
3. Какво значи всеобхватно стратегическо взаимоотношение сред Китай и Русия за света?
В световен проект взаимоотношението сред Русия и Китай трансформира три основни параметъра на Голямата шахматна дъска посредством превръщане на международния ред.
Първо и най-важното, което се вижда, е краят на еднополюсния свят. Простичко казано, светът към този момент не може да бъде ръководен от една мощ – това не е идеологическа теза, а практическа действителност. Но зад тази обикновена формула се крие нещо доста по-дълбоко. Еднополюсният свят не се е разпаднал, тъй като Съединени американски щати е станал по-слаб стопански от Китай или по-незащитен във военно отношение от Русия. Ако се доверим на най-известния китайски политолог Ян Сюетун, не икономическата мощност или военната мощ е ключът към световното въздействие. По-скоро, твърди Ян, политическото водачество е ключът към националната мощност, а моралът е основна част от политическото водачество. Икономическата и военната мощност са значими съставни елементи на националната мощност, само че те са второстепенни по отношение на политическите водачи, които работят в сходство с моралните правила, същото важи и за определянето на йерархията на международния ред (Yan, Ancient Chinese Thought, Modern Chinese Power, 2013). И като продължение, колкото по-силно е политическото водачество на една изгряваща страна, толкоз по-вероятно е то да измести преобладаващата страна, което се и случва (Yan, Leadership and the Rise of Great Powers, 2019). Фарид Закария, отново в този дух, отбелязва че светът става постамерикански, само че не антиамерикански (Zakaria, 2012), т.е. не идва „ краят на Съединени американски щати “, а се развива „ напредък на останалите страни “. Еднополюсният свят беше „ миг “ след 1990 година, многополюсният е развой на създаване на споделеното бъдеще. Имено в този аспект би трябвало да се преглеждат връзките сред Китай и Русия в техния настоящ напредък, който посредством едновременният напън на Вашингтон върху Москва и Пекин задълбочи съдействието им повече, в сравнение с която и да е декларация от среща на върха.
Вторият изменен параметър в многополюсния свят е признаването че стопанската система може да служи като геополитическо „ оръжие “. Веригите за доставки, силата и технологиите се трансформират в принадлежности на въздействие, Русия и Китай комбинират точно тези запаси и фактори по метод, който трансформира разпоредбите на взаимоотношение. Русия има основни позиции в енергийните запаси и суровините, до момента в който Китай управлява обилни елементи от индустриалните вериги, индустриалното съоръжение, софтуерната инфраструктура и милиардна работна мощ. Тази композиция основава качествено нов вид причинност, при която икономическите връзки към този момент не са просто средство за напредък, а средство за стратегическо позициониране. Ограничаването на достъпа до енергийни запаси, пренасочването на търговски потоци или управлението на софтуерните стандарти се трансформират в еквивалент на обичайните лостове на политическо въздействие. В този смисъл, икономическата политика последователно се слива с външната политика, а пазарните решения получават геополитическо измерение. Особено индикативен е фактът, че устойчивостта на една стопанска система към този момент не се мери единствено посредством напредък или продуктивност, а посредством способността й да устоя на външен напън и да пренарежда личните си зависимости. Русия показва сходна акомодация посредством пренасочване на енергийните си потоци, до момента в който Китай употребява мащаба на своя пазар и надзор върху производството, с цел да образува различни стопански пространства. Така се обрисува ново поле на световна конкуренция – освен сред армии и политически системи, а сред стопански модели, вериги на стойност и софтуерни екосистеми. В последна сметка стопанската система престава да бъде неутрална среда на продан и все по-отчетливо се трансформира в инструмент за реализиране на стратегически цели. Това е една от най-съществените разлики сред еднополюсния и многополюсния свят: в случай че преди икономическата причинност се възприемаше като гаранция за непоклатимост, през днешния ден тя все по-често се употребява като средство за въздействие, напън и преразпределение на силата.
Третият най-разпознаваем параметър е че точно Пекин се трансформира в натурален „ център на договарянията “ за бъдещето на света. Все по постоянно световните процеси ще се вземат решение не посредством борба, а посредством договаряне (или „ подписване на покупко-продажби “ по не доста точното определение на Тръмп) – и това договаряне минава през Китай – водачът на „ меката мощ “. Пекин последователно се трансформира в точката, през която минава световното равновесие и се поддържа магнетизма на международната гравитация, а взаимоотношението сред Русия и Китай – в един от неговите съществени стълбове.
Посещенията на Доналд Тръмп и Владимир Путин в Пекин не са единствено двустранни дипломатически събития. Те имат и трети получател – Европейският съюз (ЕС), който все по осезаемо се оказва в далечната външна страна на огромните геополитически преговори. Тези срещи демонстрират една неуместна за европейците истина: Европейски Съюз през новия век не е център на договарянията, а обект на техните последствия и остава в позиция, в която би трябвало да реагира, а не да инициира. Европейски Съюз все по рядко формулира разпоредбите и все по постоянно се преценява с тях – и за войната в Украйна (ЕС „ заплаща сметката “, само че е отвън преговорния процес), и за войната против Иран, и за НАТО, и за държанието на другите велики сили по света (понякога пренебрегвайки интернационалното право). Най комплицираният резултат обаче е политически – като последица от още по-тясното доближаване сред Русия и Китай, което съчетано с дейната позиция на Съединени американски щати по отношение на Пекин, слага Европейски Съюз в структурно неуместна позиция: от една страна – стратегическа взаимозависимост от Съединени американски щати в сигурността посредством НАТО и еднопосочното (не)диверсифициране на редица доставки от САЩ; въпреки това – посредством мощна икономическа взаимозависимост от Китай най-много по линия на вноса; от трета страна – посредством географска непосредственост и историческа обязаност с Русия. Така Европейски Съюз се оказва в обстановка, при която всяко без значение решение ще отваря нов проблем; Европейски Съюз би трябвало да избира, само че няма избор, който да не отслабва друга негова позиция. В този четириъгълник (ЕС, Китай, Русия, САЩ) Европейският съюз не е равносилен връх, а по скоро географско пространство, върху което се отразяват решенията на другите три върха. Казано почтено и искрено: Европейски Съюз е изправен пред стратегически избор или да се трансформира в деен участник в новия баланс на силите, или да остане постоянен, само че второ или незначителен състезател в система, образувана от други.
Библиография
Martynov, A. (2026, May 16). Beijing can no longer treat Moscow as a junior partner. Retrieved from RT: https:/www.rt.com/news/640052-beijing-moscow-sanctions-partnership/
Yan, X. (2013). Ancient Chinese Thought, Modern Chinese Power. Princeton University Press.
Yan, X. (2019). Leadership and the Rise of Great Powers. Princeton University Press.
Zakaria, F. (2012). The Post-American World. W. W. Norton & Company.
Си, Д. (2026). Управлението на Китай. Т. 2. София: Изток-Запад. /> Източник: China Media Group
Ако срещите на Си Дзинпин с Доналд Тръмп и Владимир Путин се бяха състояли преди три десетилетия, то за тяхна база щеше да служи или Женева, или Вашингтон, тъй като в тези времена единствената супервелика мощ беше Съединени американски щати. Така се и случи тогава – през 1997 година ръководителят на КНР Дзян Дзъмин реализира аудиенция във Вашингтон, а през 1998 година Бил Клинтън отговори с посещаване в Пекин. По това време Русия изпитваше големи вътрешни проблеми и страдаше от външни закани, тъй че Съединени американски щати не я слягаха в сметките.
1. Пекин – новият център на световното взаимоотношение
За три десетилетия – оттогава до в този момент, светът се е трансформирал значително в посока, пророкувана от Си Дзинпин в неговата обширна, знакова и задълбочена тирада в централата на Организация на обединените нации в Женева на 18 януари 2017 година, отдадена на „ Съвместно създаване на общественост на споделена орис “. Няма по какъв начин да не напомним една основна фраза от тази тирада: „ Китай ще се стреми към основаването на основа за кардинално постоянни и уравновесени връзки сред великите сили, в това число развивайки интензивно модел за междудържавни връзки от нов вид със Съединени американски щати, всеобхватно стратегическо взаимоотношение и партньорство с Русия, партньорство за мир, напредък, промяна и цивилизационно развиване с Европа и партньорство за единение и съдействие със страните от БРИКС “ (Си, 2026, стр. 711).
Посещенията както на Доналд Тръмп, по този начин и на Владимир Путин в Пекин – утвърждаващ се център на международното взаимоотношение – удостоверяват последователността на китайската външна политика за поддържане на постоянни и уравновесени връзки с великите сили. Трите водещи фигури на актуалната геополитическа „ шахматна дъска “ образуват нов вид причинност: Си потвърждава авторитетната позиция на Китай като сътрудник с голямо доверие, Тръмп търси нови правила на взаимоотношение, а Путин – задълбочаване на стратегическото партньорство.
И Съединени американски щати, и Русия остават велики сили – военно, софтуерно и политически авторитетни – само че нито една от тях не може сама да ръководи световните рецесии и да дефинира посоката на развиване на света. Реалният въпрос към този момент не е „ кой ще господства “, а „ кой е кадърен да договаря “. В този изменен и изменчив свят Пекин се трансформира в нужен и авторитетен медиатор, а взаимоотношението сред Русия и Китай – в основен фактор за поддържане на световната непоклатимост. Това не значи че отпада явното или скритото съперничеството сред тези тритe велики сили – Китай, Съединени американски щати и Русия, а че това съревнование ще се демонстрира в многополюсен свят, а не при една доминантна супервелика мощ.
Тези дни в детайли бе коментирано визитата на Доналд Тръмп и неговата делегация в Пекин. Да насочим вниманието си към настоящето двудневно посещаване на Владимир Путин – още веднъж в Пекин.
2. Русия и Китай: партньорство оттатък стопанската система и дипломацията
Посещението на Владимир Путин в Пекин – съвсем незабавно след Доналд Тръмп, не е обикновен дипломатически акт. То е част от развой, който се развива стабилно към този момент повече от 15 години, само че след 2022 година доста форсира темпото си и обогатява взаимоотношенията. Ако при започване на XXI век връзките сред Москва и Пекин бяха внимателно прагматични, през днешния ден те все по ясно се оформят като редовно стратегическо взаимоотношение.
Икономическото взаимоотношение е единствено забележимата част на върха на айсберга. Двустранната търговия сред Китай и Русия нараства непрекъснато през последното десетилетие. След внезапен скок през 2022 и 2023 година, тя се стабилизира през 2024 година на 245 милиарда $, само че през 2025 година спадна с 6,9% на годишна база (причината: падащите цени на петрола внезапно понижиха цената на съветския експорт макар релативно постоянните обеми), като комерсиалният продан сред двете страни надвиши 240 милиарда $, което е съвсем двойно повече по отношение на 2019 г.
Над 60% от енергийните експортни потоци на Русия към Азия минават през китайския пазар или посредством инфраструктура, насочена към него. За разлика от енергийните направления в Близкия изток, съветските тръбопроводи не минават през уязвими морски пътища и тази действителност стана доста по-важна, откакто геополитическата конюнктура се утежни в Ормузкия пролив. На сегашните договаряния Русия и Китай са постигнали сериозен прогрес по плана за газопровода „ Силата на Сибир 2 “ (проектът с потенциал 50 милиарда куб. метра годишно би трябвало да доставя на Китай съветски газ, който преди е бил предопределен за Европа), като сред двете страни към този момент има кардинално единодушие по главните параметри на бъдещото оборудване. Земеделието се трансформира в различен стратегически дирек, защото Русия, в този момент водещият международен експортьор на пшеница, подписа дълготрайно съглашение през 2023 година за доставка на Китай на 70 милиона тона зърно и маслодайни култури за интервал от дванадесет години. В същото време Китай се утвърди като главен снабдител на индустриално съоръжение и технологии за Русия, изключително в изискванията на стеснен достъп до западни пазари. Китай по едно и също време поддържа значими стопански връзки със Съединени американски щати, които надвишават 700 милиарда $ годишно, само че това не му пречи да задълбочава взаимоотношението с Русия. Такова икономическо държание не е несъгласие, а тактика за взаимно навлизане и основаване на трайни партньорства.
Безспорно икономическите връзки сред Китай и Русия са асиметрични. Китайската стопанска система е почти 10 пъти по огромна от съветската, а в световната търговия делът на Китай надвишава 15%, до момента в който този на Русия остава в границите на под 2%. Но тази асиметрия не е безусловно уязвимост. Тя основава разнообразни, само че допълващи се функции. От една страна, Китай става все по-голям индустриален, софтуерен и дори финансов център на международната стопанска система. От друга страна, Русия е голям ресурсен, мощен боен и скъп стратегически фактор. И в случай че Западът обичайно гледа на тази разлика като знак за взаимозависимост, действителността е по комплицирана. В изискванията на възходяща световна фрагментация, ресурсите и сигурността стават също толкоз значими, колкото и технологиите. От тази позиция Русия не е „ по слаб сътрудник “, а нужен детайл от по необятна структура от вида „ лего “. Това положение на връзките, наподобява, понякога нервира някои елементи от съветския хайлайф, който не скриват съмненията си че Пекин третира Москва като „ младши сътрудник “ (Martynov, 2026).
Истинската промяна и обогатяване на връзките Китай-Русия се случва на стратегическо ниво и в посока на дълъг времеви небосвод в бъдещето, както вярно е наречено „ всеобхватно стратегическо взаимоотношение и партньорство “. Русия намира в Китай не просто най-съществен стопански и скъп софтуерен сътрудник, а пространство за политическо взаимоотношение, а Китай вижда в Русия нужен и правилен сътрудник за стабилизиране и поддържане на геополитическия баланс. Но това толкоз тясно взаимоотношение с Русия – доста по-богато и по-широко от другото със Съединени американски щати, не значи че Китай и Русия основават нещо като нов Съвет за икономическа взаимопомощ (СИВ) или нов Варшавски контракт като контрапункт на НАТО. Изглежда, взаимоотношението е подчинено на китайската логичност да не се построяват разделящи блокове, а да се развива витална световна система посредством поддържане на салда в международната архитектура. Трудно някой може да оцени това китайско държание като създаване на „ съюзи “ в класическия смисъл (като Европейски Съюз или НАТО). Китайската политика е поредна по друга логичност: най-много връзки, най-малко обвързвания. В този подтекст връзките на Китай с Русия се характеризират с дълбочина, само че не и с изключителност; със стратегическо, а не със съюзническо взаимодействие; с стабилно повишаване и развиване, само че и задоволително гъвкави. От позиция на Пекин светът не би трябвало да бъде разграничен на блокове, а обвързван посредством мрежи от зависимости, в които Китай към този момент играе централна роля.
Истинският смисъл на визитата на Владимир Путин в Пекин е точно не в основаването на „ типичен съюз “, присъщ за отминалия XX век, а в поддържането и развиването на координирана автономност, присъща за новия XXI век. Това значи многостранно взаимоотношение посредством координиране по основни въпроси, при отбягване на присъединяване в директни спорове в разнообразни точки по света, при взаимно „ подсигуряване “ при външен напън, само че без цялостно обединение на ползите. Подобен модел е доста по резистентен от обичайните съюзи. Исторически съюзите се разпадат, когато ползите се разминават. Координацията обаче разрешава разликите да съществуват, без да унищожават връзката.
Така нареченото „ партньорство без граници “ сред Русия и Китай ще продължава да се задълбочава на фона на изменящата се световна геополитическа конюнктура. Илюстрация на изгодите на визитата на Владимир Путин е подписването на към 40 двустранни документа, както и взаимното изказване, отдадено на разширението на стратегическото партньорство сред двете страни.
3. Какво значи всеобхватно стратегическо взаимоотношение сред Китай и Русия за света?
В световен проект взаимоотношението сред Русия и Китай трансформира три основни параметъра на Голямата шахматна дъска посредством превръщане на международния ред.
Първо и най-важното, което се вижда, е краят на еднополюсния свят. Простичко казано, светът към този момент не може да бъде ръководен от една мощ – това не е идеологическа теза, а практическа действителност. Но зад тази обикновена формула се крие нещо доста по-дълбоко. Еднополюсният свят не се е разпаднал, тъй като Съединени американски щати е станал по-слаб стопански от Китай или по-незащитен във военно отношение от Русия. Ако се доверим на най-известния китайски политолог Ян Сюетун, не икономическата мощност или военната мощ е ключът към световното въздействие. По-скоро, твърди Ян, политическото водачество е ключът към националната мощност, а моралът е основна част от политическото водачество. Икономическата и военната мощност са значими съставни елементи на националната мощност, само че те са второстепенни по отношение на политическите водачи, които работят в сходство с моралните правила, същото важи и за определянето на йерархията на международния ред (Yan, Ancient Chinese Thought, Modern Chinese Power, 2013). И като продължение, колкото по-силно е политическото водачество на една изгряваща страна, толкоз по-вероятно е то да измести преобладаващата страна, което се и случва (Yan, Leadership and the Rise of Great Powers, 2019). Фарид Закария, отново в този дух, отбелязва че светът става постамерикански, само че не антиамерикански (Zakaria, 2012), т.е. не идва „ краят на Съединени американски щати “, а се развива „ напредък на останалите страни “. Еднополюсният свят беше „ миг “ след 1990 година, многополюсният е развой на създаване на споделеното бъдеще. Имено в този аспект би трябвало да се преглеждат връзките сред Китай и Русия в техния настоящ напредък, който посредством едновременният напън на Вашингтон върху Москва и Пекин задълбочи съдействието им повече, в сравнение с която и да е декларация от среща на върха.
Вторият изменен параметър в многополюсния свят е признаването че стопанската система може да служи като геополитическо „ оръжие “. Веригите за доставки, силата и технологиите се трансформират в принадлежности на въздействие, Русия и Китай комбинират точно тези запаси и фактори по метод, който трансформира разпоредбите на взаимоотношение. Русия има основни позиции в енергийните запаси и суровините, до момента в който Китай управлява обилни елементи от индустриалните вериги, индустриалното съоръжение, софтуерната инфраструктура и милиардна работна мощ. Тази композиция основава качествено нов вид причинност, при която икономическите връзки към този момент не са просто средство за напредък, а средство за стратегическо позициониране. Ограничаването на достъпа до енергийни запаси, пренасочването на търговски потоци или управлението на софтуерните стандарти се трансформират в еквивалент на обичайните лостове на политическо въздействие. В този смисъл, икономическата политика последователно се слива с външната политика, а пазарните решения получават геополитическо измерение. Особено индикативен е фактът, че устойчивостта на една стопанска система към този момент не се мери единствено посредством напредък или продуктивност, а посредством способността й да устоя на външен напън и да пренарежда личните си зависимости. Русия показва сходна акомодация посредством пренасочване на енергийните си потоци, до момента в който Китай употребява мащаба на своя пазар и надзор върху производството, с цел да образува различни стопански пространства. Така се обрисува ново поле на световна конкуренция – освен сред армии и политически системи, а сред стопански модели, вериги на стойност и софтуерни екосистеми. В последна сметка стопанската система престава да бъде неутрална среда на продан и все по-отчетливо се трансформира в инструмент за реализиране на стратегически цели. Това е една от най-съществените разлики сред еднополюсния и многополюсния свят: в случай че преди икономическата причинност се възприемаше като гаранция за непоклатимост, през днешния ден тя все по-често се употребява като средство за въздействие, напън и преразпределение на силата.
Третият най-разпознаваем параметър е че точно Пекин се трансформира в натурален „ център на договарянията “ за бъдещето на света. Все по постоянно световните процеси ще се вземат решение не посредством борба, а посредством договаряне (или „ подписване на покупко-продажби “ по не доста точното определение на Тръмп) – и това договаряне минава през Китай – водачът на „ меката мощ “. Пекин последователно се трансформира в точката, през която минава световното равновесие и се поддържа магнетизма на международната гравитация, а взаимоотношението сред Русия и Китай – в един от неговите съществени стълбове.
Посещенията на Доналд Тръмп и Владимир Путин в Пекин не са единствено двустранни дипломатически събития. Те имат и трети получател – Европейският съюз (ЕС), който все по осезаемо се оказва в далечната външна страна на огромните геополитически преговори. Тези срещи демонстрират една неуместна за европейците истина: Европейски Съюз през новия век не е център на договарянията, а обект на техните последствия и остава в позиция, в която би трябвало да реагира, а не да инициира. Европейски Съюз все по рядко формулира разпоредбите и все по постоянно се преценява с тях – и за войната в Украйна (ЕС „ заплаща сметката “, само че е отвън преговорния процес), и за войната против Иран, и за НАТО, и за държанието на другите велики сили по света (понякога пренебрегвайки интернационалното право). Най комплицираният резултат обаче е политически – като последица от още по-тясното доближаване сред Русия и Китай, което съчетано с дейната позиция на Съединени американски щати по отношение на Пекин, слага Европейски Съюз в структурно неуместна позиция: от една страна – стратегическа взаимозависимост от Съединени американски щати в сигурността посредством НАТО и еднопосочното (не)диверсифициране на редица доставки от САЩ; въпреки това – посредством мощна икономическа взаимозависимост от Китай най-много по линия на вноса; от трета страна – посредством географска непосредственост и историческа обязаност с Русия. Така Европейски Съюз се оказва в обстановка, при която всяко без значение решение ще отваря нов проблем; Европейски Съюз би трябвало да избира, само че няма избор, който да не отслабва друга негова позиция. В този четириъгълник (ЕС, Китай, Русия, САЩ) Европейският съюз не е равносилен връх, а по скоро географско пространство, върху което се отразяват решенията на другите три върха. Казано почтено и искрено: Европейски Съюз е изправен пред стратегически избор или да се трансформира в деен участник в новия баланс на силите, или да остане постоянен, само че второ или незначителен състезател в система, образувана от други.
Библиография
Martynov, A. (2026, May 16). Beijing can no longer treat Moscow as a junior partner. Retrieved from RT: https:/www.rt.com/news/640052-beijing-moscow-sanctions-partnership/
Yan, X. (2013). Ancient Chinese Thought, Modern Chinese Power. Princeton University Press.
Yan, X. (2019). Leadership and the Rise of Great Powers. Princeton University Press.
Zakaria, F. (2012). The Post-American World. W. W. Norton & Company.
Си, Д. (2026). Управлението на Китай. Т. 2. София: Изток-Запад. /> Източник: China Media Group
Източник: duma.bg
КОМЕНТАРИ